Фредерик Бегбеде: Комфортът е най-опасният порок

Поводът да напишете последната си книга "Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж" е, че откривате дома и колата си изрисувани с графити и обидни думи. Може ли да кажете, че това по-скоро е капката, която е преляла чашата на гнева ви, за да го излеете в книга?

Да, исках да разбера защо съм предизвикал подобна реакция. Не бих казал, че аз съм гневният, но очевидно карам другите да бъдат такива. Не знам защо. Затова започнах да пиша тази книга - за да разбера защо хората толкова се дразнят от всичко, което казвам или пиша.

Успяхте ли да разберете защо?

Точно обратното, защото когато книгата беше публикувана, графитите вече бяха навсякъде. Не само в дома ми, дори и по книжарниците във Франция. Имаше хора, които искаха да спрат да се продава, да бъде забранена. Може би дори са искали да бъде изгорена. Така че опитът ми се провали. Исках "Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж" да бъде по-скоро примирие и всички да ме заобичат, но се случи точно обратното. Всъщност предизвиках огромен хейт.

Преглед на оригинала

С какво обаче не може да се примирите от всичко онова, което се случва през последните няколко години - пандемията, войните, появата на нови активистки движения? Как се пише в такива времена?

Опитвам се да остана напълно свободен. Мисля, че писателите трябва да казват истината, винаги, и никога да не се притесняват от реакциите на другите. Но става все по-трудно. Бих могъл да дам много примери. През годините съм губил работата си, бил съм нападан почти през цялото време. Вече съм свикнал, но тъй като съм по-възрастен, приемам нещата по-философски. Все по-малко ме е грижа за това какво ще кажат хората за мен.

Казвали сте, че писателите не трябва да се бъркат с политиците. Каква е ролята на писателите днес и променила ли се е тя, откакто вие се занимавате с писане?

Писателите нямат власт. Политиците се борят, за да я получат. Това е голямата разлика. Докато писателите са самотни хора в своите домове, които се опитват да разкажат една история, да предизвикат определени емоции, да опишат света. Това е всичко, което ние правим. Не се борим да бъдем избрани, не търсим любов. Ние просто работим тази наистина странна работа. (Смее се.) Опитваме се да направим нещо красиво. Може би това също е разликата между писателите и политиците. Писателите се опитват да създадат нещо красиво, докато политиците се опитват да го направят грозно.

И ние го виждаме всеки ден.

В действителност писателите също се опитват да съблазняват. Ако политиците са като проститутки, опитвайки се да съблазнят всеки, то това може да се каже и за писателите. Казал го и самият Бодлер. Ние също сме проститутки, защото се опитваме да разсмиваме хората, да ги забавляваме, искаме да ни се възхищават. (Смее се.)

Смятате ли, че социалните мрежи допринесоха за това езикът на омразата да стане още по-неконтролируем?

Да, защото новите технологии направиха така, че всеки да има възможност да казва глупави неща. Преди социалните мрежи ние, писателите, бяхме единствените, които го правеха. Сега всеки може да върши нашата работа. Помня, когато бях по-млад, се качих веднъж в такси в Париж, и шофьорът не спираше да говори, да се оплаква, да обяснява кой е виновен за нашите проблеми и т.н. Сега всички могат да бъдат като него и да пишат в социалните мрежи нелепи неща.

Първата глава от книгата ви се казва "Аз също съм жертва". На какво или кого може да кажете, че сте жертва - на хейтърите или на cancel културата?

Всъщност се опитах да се пошегувам, защото движението #MeToo означава "аз също съм жертва, аз също бях изнасилена", затова започнах книгата по този начин. Когато бях на седем, бях набит от училищния свещеник, наскоро къщата ми беше нападната, така че исках да кажа, че аз също имам проблеми, но да го направя по забавен начин. Да не бъда толкова сериозен. Исках да покажа, че всеки на тази земя може да каже: "Аз също страдам." Осем милиарда хора страдат. Няма човешко същество, което да не е жертва. Всеки преминава през нещо - мъж докосва жена в метрото, деца виждат как родителите им се карат, някой има майка алкохоличка, друг - баща, който е в психиатрия. Всеки може да каже "Аз също съм жертва". Но не разбирам това състезание по страдание. Всеки иска да покаже, че страда повече от другия, че всички трябва да говорят за неговата болка, сякаш тя е по-важна от твоята и това е абсурдно. Пълна лудост!

Как човек може да не се превърне в професионална жертва, както пишете в книгата?

С хумор. Той дистанцира и трансформира болката в нещо по-хубаво. Вместо да се оплакваш, може да погледнеш от светлата страна на живота. Ако си жив, значи си късметлия. Хуморът прави страданието да изглежда нелепо. Трябва да умеем да пускаме болката, превръщайки я в ирония. Това ни помага да останем живи. Затова всеки път, когато се взема насериозно, усещам, че постъпвам глупаво. Глупаво е да бъдеш твърде сериозен, при положение че си човешко същество, което скоро ще умре.

Бегбеде на представяне на своя книга в Берлин, 2018 г. Източник: Shutterstock

Покрай предишната ви книга "Човекът, който плаче от смях", сте споделяли, че сме превърнали съществуването си в една непрестанна смешка. Кога обаче на вас спира да ви бъде смешно?

Когато професионалните клоуни станат твърде влиятелни. Тогава спирам да се смея. Например Доналд Тръмп, той беше забавен, преди да получи власт. Харесвам иронията, но ако е перманентна, се превръща в диктатура. Диктатура на иронията. Затова се опитвам да контролирам склонността си да се шегувам постоянно. Искам да бъда искрен. Ако се оплакваш или пък се смееш през цялото време, тогава не си искрен.

Говорейки за искреност, винаги открито сте говорили за своите пороци, правите го и в последната си книга. Но кои според вас са най-опасните пороци на съвременното общество?

Всичко, което води до пристрастяване - наркотици, алкохол, секс. Но може би най-опасният порок е комфортът, стремежът към лукс, консуматорството. Но и захарта. Тя също е опасен наркотик. Разбрах го, когато ме диагностицираха с диабет. Да, в книгата заявявам, че съм спрял кокаина, но се оказа много по-трудно да спра захарта и зависимостта си към нея.

Кога осъзнахте, че трябва да спрете с активния нощен живот и да промените посоката на движение?

Отне ми около 40 години, за да спра. (Смее се.) Може би фактът, че станах на 50 помогна, защото в един момент се превръщаш в най-възрастния в клуба. Всички започват да се обръщат към теб с думите "Добър вечер, сър" вместо със "Здрасти, приятел". А когато младите момичета започнат да ти казват "сър", не е много добре. (Смее се.) Спомням си как една вечер си говорех с красиво младо момиче и тя каза: "Майка ми много ви харесва." Тогава реших, че може би е по-добре да спра да ходя по нощни клубове. Вече не са за мен.

Бягството от Париж допринесе ли също за това?

Да, със сигурност. Животът ми е поредица от лоши решения, но да напусна Париж не беше едно от тях. Беше най-добро решение. Преоткрих сутрините, събуждането по изгрев, сезоните, смяната на времето - неща, които не познавах. Преди това бях класически гражданин, който познава само бетона, небостъргачите и метрото. Това беше живота ми допреди десет години. През 2019 купих тази къща, където съм в момента, говорейки си с теб, и гледам навън през прозореца дърветата, планините, морето. Не мога да дам съвет на никого, но за мен беше невероятна промяна.

Често бъркат героите ви с писателя, който стои зад тях. След последната ви изповед остана ли нещо, което другите не знаят за вас?

Да, много неща. Всеки писател е лъжец. Това, което казвам, е онова, което искам другите да знаят. Не разкривам 100% от живота си. Всъщност моят живот е доста по-скучен от това, което пиша в книгите си. Събуждам се, водя децата си на училище. Не е толкова романтично. Не е толкова грандиозно. Моят живот е много семпъл. Когато пиша, се опитвам да бъда интересен. (Смее се.)

Мислите ли, че отново останахте неразбран с последната глава от книгата "Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж", когато подробно описвате "ужасяващото желание" на мъжете спрямо жените?

Мислиш ли? Не знам. Много мъже ми казаха: "Да, точно това си мислим." Има нещо красиво в желанието към една жена, стига да не я нападаш и да се държиш брутално. Всичко, което мъжете правят, е породено от възхищението им към жените и не трябва да изчезва. Това е свещено. Дори когато говорим за хомосексуалност. За мен няма разлика. В тази последна глава се опитах да изразя точно тази красота на желанието, което напоследък все повече се превръща в нещо забранено. Бях изненадан, че се възприе по този начин, когато книгата беше публикувана. Не разбирам защо през 2024 г. е невъзможно да кажеш това, което Хенри Милър, Филип Рот или Буковски са написали преди един век. Защо стана толкова сложно да говорим за тези семпли неща? Да изпитваш желание към жена, която си срещнал на улицата, не е ужасно, а напълно естествено.

В книгата споменавате още за хетерофобията, за бинарността и виждаме как все повече хора избират да бъдат небинарни. Мислите ли, че ни очаква безполово бъдеще?

Аз съм достатъчно толерантен и широко скроен. Ако някой иска да си смени пола, за мен не е проблем. Всеки е свободен да прави каквото си поиска. Но не искам това да се превръща в правило за мен. Т.е. аз съм роден мъж, омъжен съм за жена, имам деца от нея и не искам да имам врагове по тази причина. Ако някой е небинарен или иска да смени пола си, не искам това да рефлектира върху мен. Това е единственият проблем, който имам. Искам да имам свободата да бъда себе си.

Спомняш си какво се случи с Дж. К. Роулинг и колко беше атакувана. Не виждам какъв е проблемът. Ако хора, които нямат вагина, искат да станат жени, нека го направят, но те не трябва да атакуват науката или биологията заради това. Сякаш изключението се превръща в правило. Има един философ във Франция - Пол Пресиадо, който казва, че когато децата се родят, не трябва да ги определяме по пол, че не трябва да казваме дали бебето е момче или момиче. За мен това е пълна лудост. Ако някой, който се е родил момче и не се чувства като такова, реши да си смени пола, след като е навършил пълнолетие, окей, но не трябва да спираме да казваме дали едно бебе е момче или момиче. Не мисля, че това е добър прогрес или пък ще ни направи по-щастливи.

Какви страхове имате за децата си?

Имам твърде дълъг списък със страхове, но първият е краят на света, вторият - глобалното затопляне, а третият - трета световна война. Има толкова причини да се страхуваме.

Като какъв баща може да се определите?

Бих казал, че съм по-добър баща от моя баща. Но мисля, че моят син ще бъде по-добър баща от мен. Надявам се. (Смее се.)

Какво е бъдещето на литературата с растящото в момента поколение алфа, за което казват, че се разсейва лесно, че трудно задържа вниманието си, че живее виртуално?

Не знам кое е по-лошо - че новото поколение не чете или това, че изкуственият интелект е напът да ни замени. Трудно е да кажем какво ще се случи след десет години - дали ще има литература, дали ще има читатели и дали изобщо ще има писатели. Това е въпросът. Може би аз ще бъда безработен, заменен от компютър. Тогава вероятно ще стоя с чаша вино, гледайки океана, и това ще бъде краят.

Все още вярвам в бъдещето на книгите и се надявам, че ChatGPT няма да ги замени.

Надявам се да си права. Трябва да си създадем клуб, наречен "Писатели vs. ChatGPT". (Смее се.)

Самата аз чета само на хартия.

Да, аз също. Моята къща е пълна с книги и понякога си мечтая да имам киндъл, защото заемат много място, но мисля, че никога няма да започна да чета на екран. Твърде стар съм за това.

Толкова е хубаво да има много книги в една къща.

Така е. Когато си в стая, пълна с книги, дори и да си сам, сякаш си заобиколен от тълпа. И това е прекрасно.

Ако сега трябва да завършите книгата си "Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж", щеше ли да има още нещо за дописване в нея, а може би различен финал?

Истината е, че ме помолиха да го коригирам, когато я преиздадоха, но не исках. Въпреки че предизвика толкова негативни реакции, не промених нито една дума. Винаги е добре, когато книгите предизвикат някаква реакция. Приемам като комплимент това, че хората крещят срещу мен. Може би съм предизвикал някаква дискусия. Освен това е важно да говорим по тези теми. Не толкова заради секса и наркотиците, а по-скоро за това какво означава да бъдеш мъж в днешно време. Предмет на моята книга е моето поколение, родено през 60-те, когато всички структури бяха разрушени. Може би затова започнахме да пием, да се саморазрушаваме. В момента мъжете по-скоро са врагове, защото третират зле жените и да, ние сме виновни за много неща, но заслужаваме да живеем. Затова се опитвам да разбера как може да обичаш една жена. Може би в крайна сметка тази книга е за любовта, малко странен начин да говориш за нея, но е за това.

Чудесен финал на нашия разговор, защото завършва с любов...

Без любов нямаше да има изкуство, нямаше да има красота, нямаше да има живот, светът нямаше да съществува. Останалото не е интересно.

Вие сте били в България. Няма ли да ви видим отново тук?

Надявам се. Трябва да кажете на издателя ми там да ме покани. (Смее се.)