Цензурирането на Тръмп е опасен прецедент

Официалната причина, дадена от Twitter за премахването на профила на Тръмп например, не е свързана с друго, а с туита му, че няма да присъства на встъпването в длъжност на Джо Байдън. "Туитът може да се разглежда като допълнително твърдение, че изборите не са легитимни. Освен това публикацията, че той няма да бъде при встъпването в длъжност, може да се интерпретира като сигнал, че това е "безопасно" място за атаки", се казва в официалното обяснение на Twitter, което изглежда повече като игра на асоциации и предположения, отколкото като сериозна причина да бъде изтрит президентът на САЩ от социалната мрежа.

Дебелите сенки на сивото

От години социалните мрежи твърдят, че не са медии, а само платформи, в които се споделя мнение - и съответно не носят отговорност нито за това какво се публикува, нито доколко се модерира съдържанието. В САЩ има и конкретен закон - прословутата "секция 230", която казва именно това, че интернет платформите не носят отговорност за съдържанието, публикувано от потребители. Тя е известна като "26-те думи, които родиха интернет".

Една от последните законодателни инициативи на Доналд Тръмп бе именно премахването на секция 230 и едва ли е случайно, че социалните мрежи се решиха на тази стъпка след загубата на Тръмп на изборите. Иронично, текстът може да бъде махнат в седмиците или месеците след напускането му на Белия дом. Сред двете партии в САЩ вече има крехък консенсус, че правилата трябва да се променят, но заради съвсем различни гледни точки. Консервативните републиканци смятат, че блокирането на президента е огромен удар по свободата на словото. Либералните демократи смятат, че, напротив - това е трябвало да се случи по-рано, а Twitter и Facebook трябва да носят подобна отговорност постоянно.

Последното е опасна позиция, защото модерацията на публичния дебат в интернет - включително кой може да говори, за какво може да говори и какъв език може да използва, попада изцяло в полето на частни компании. Тръмп например не нарежда пряко на привържениците си да извършат престъпление (което действително би променило уравнението, защото само по себе си е престъпление), което е най-яркият пример как по-голямата част от това, което се говори и пише в интернет, всъщност са сенки на сивото и не може лесно да бъде вкарано в категории като "реч на омразата" или "безопасна реч".

Досега всички промени в правилата на социалните мрежи са водели до все повече свалено съдържание и ограничения, предимно заради натиск от страна на общественото мнение. Въпреки че Facebook например направи публични правилата си за модерация (т.нар. Стандарти на общността) през последните години, често решенията по такива "сиви" казуси се взимат според личната преценка на човек.

Това не само изтласква социалните мрежи от позицията на "платформа" към тази на медиа, но заради огромното им влияние те на практика започват да играят ролята на съд какво може и какво не може да се казва. Сравнението е още по-уместно от месец насам, след като във Facebook заработи структура, която има ролята на върховен съд - малък брой "съдии" отсъждат сложни казуси, след което тяхното решение се превръща в закон за трите милиарда потребители на мрежата глобално.

"Държавната намеса лесно преминава в цензура, а липсата на държавна намеса лесно преминава в частен произвол. И двата модела не ни харесват", казва проф. Нели Огнянова, експерт по медийно право. "Малко вероятно е решенията за съдържанието да бъдат оставени на Зукърбърг и Дорси. Платформите са в дневния ред на законодателя и режимът на неотговорността вече се изоставя. Очаквам правна рамка на отговорните платформи, няма да мине без право."

Въпросите в случая са два. Първият е дали Facebook, Twitter и другите социални мрежи са публичен форум. Миналата година съдът в САЩ отреди, че YouTube например не е, съответно Google може да налага свои собствени правила за ограниченията на речта в платформата. Факт е, че милиардите потребители са вътре в платформите по свое собствено желание. Факт е обаче и че ако аргументът "те са частна компания" победи изцяло, това официално би направило технологичните компании по-влиятелни от всяко правителство по света.

Вторият въпрос е дори платформите да бъдат вкарани в граници и свалянето на съдържание да се води според обществени закони, а не според частни правилници, как да се вземат достатъчно бързо мерки в случаите, които са в "сивата" територия, т.е. не са директен призив за насилие или реч на омразата, но не са и безопасна реч. Обичайно подобни казуси изискват съдебен процес, но в интернет няма време за подобни неща, което е и една от причините технологичните компании да вземат нещата в свои ръце.

"Цената на гаранциите за справедливост е времето, нужно на съда да се произнесе. Не виждам възможност при платформи с два милиарда потребители да се постигнат едновременно скорост и същото ниво на защита, с което сме свикнали", казва още Огнянова. "Колкото и интензивно да се използва изкуственият интелект, вероятно ще се наложат компромиси с нивото на защита."

Европа и заместването на държавния апарат

За някои изненадващо, а за други не, подкрепа за Тръмп - поне в този казус - дойде от Европа, където и германският канцлер Ангела Меркел, и френският финансов министър Бруно льо Мер коментираха, че регулация на словото трябва да има, но от страна на държавата, а не от страна на частни компании. Изненадани могат да бъдат само хората, които разглеждат спора от идеологическа гледна точка, но не и тези, които следят дългогодишната и все по-ожесточена битка между Европа и американските технологични гиганти - които льо Мер нарича "дигитална олигархия".

Европа отдавна се притеснява и от монополното положение на американските компании в редица дигитални сектори, и от тяхното влияние върху обществения дебат. Съюзът е поставил като приоритет борбата с речта на омразата и по пътя на логиката би трябвало да се радва на инициативите на Facebook и Twitter. За момента обаче европейските политици осъзнават, че не диктуват правилата, нито дори нагласите в обществото. Напротив, самите те са в клопка и вероятно знаят, че случилото се с Тръмп може да се случи и с тях.

Това не означава, че Европа има ясен план за действие. Съюзът със сигурност има идеи как да регулира гигантите по отношение на бизнеса им, но не и как да наложи волята си по отношение на речта в платформите. Няма и консенсус какви точно трябва да бъдат правилата за изразяване и как да се налагат те. Полша например подготвя закон, който предвижда по 2.2 млн. долара глоба за всяко "съдържание, свалено в разрез с конституцията" от страна на Twitter и Facebook. Казано накратко - една публикация не може да бъде свалена, ако законите в Полша не виждат проблем в написаното.

Как Parler (почти) изчезна от интернет

Бруно льо Мер може да посочи още един пример от случилото се след Капитолия като доказателство, че дигитална олигархия действително има. За часове три други технологични гиганта - Amazon, Apple и Google, почти заличиха от интернет социалната мрежа Parler, известна с това, че нейните членове са предимно привърженици на Доналд Тръмп, преместили се от Twitter и Facebook, където бяха цензурирани и в някои случаи откровено изгонени.

Първо Amazon отказа да хоства сайта на мрежата и я остави без интернет адрес. Това може да се случи с още милиони други компании - за последно от Amazon са коментирали през 2018 г., че през нейните услуги са хостнати над милион сайтове. Днес те със сигурност са неколкократно повече, а проблемът с интернет активизма може да стане и по-дебел, ако подобни действия бъдат подхванати и от други големи хостинг играчи или доставчици на облачни услуги например.

Ударът на Amazon бе последван от действия на Google и Apple, които премахнаха Parler от магазините си за приложения. Ефективно това означава, че я изтриха от всички телефони в света, защото глобално има вече само две мобилни операционни системи - съответно Android и iOS. Подобна координирана атака от разпространителите на приложения и компаниите за хостинг може да убие внезапно всеки дигитален бизнес.

Всъщност думата "почти" може да се окаже ненужна в случая. След редакционното приключване на седмичния брой на "Капитал" изпълнителният директор на Parler, Джон Матзе, коментира публично, че социалната мрежа може да не се завърне. Достъпът до нея все още е невъзможен.

Случаят с Parler е дори по-важен и показателен, отколкото този с акаунтите на Доналд Тръмп в Twitter и Facebook. От една страна, защото Силициевата долина показа как една социална мрежа може да бъде убита по бързата процедура. От друга, по-важното е, че Parler бе организирано атакувана на корпоративно ниво заради самия Тръмп - който обаче нито е акционер в компанията, нито е част от нея по какъвто и да било начин, и всичко се превръща отново в игра на асоциации. Предвид, че аргументът е "обществената безопасност", в него има, меко казано, големи логически дупки.

В атаката на Капитолия например участваха няколкостотин души, а генерализациите обичайно са лоша политика. Съответно възниква въпросът защо заради действията на малцина трябва да страдат и останалите 10 млн. потребители на Parler и доколко самата компания носи отговорност - както и друг въпрос, доколко трябва да имат право да говорят и пишат в интернет другите 75 млн. души, които гласуваха за Тръмп през ноември.

Действията на технологичните компании след щурма на Капитолия не са нещо, което трябва да бъде подминато с лека ръка, нито нещо, което трябва да бъде окуражавано. Всъщност до този момент това е най-добрият пример защо е проблем толкова малък брой компании да имат почти пълен монопол над интернет пространството. По-притеснителното е, че тяхната мощ в един все по-дигитален свят само ще расте. Другото голямо притеснение е, че няма прост отговор на въпросите, които изтриването на Тръмп постави.

Технологичните гиганти имат много по-голямо ниво на гъвкавост, отколкото правителствата по света, които са разпокъсани и традиционно взимат бавно решения. Това е предимство, което отдавна се усеща от милиони потребители по целия свят, които смятат, че са неправомерно цензурирани от Facebook, Twitter или Google. В момента те се държат като собственици и пазители на целия интернет, каквито впрочем до голяма степен са. Въпросът сега се насочва към вечното клише: кой наблюдава наблюдаващите?