Клуб "Евала бе, митница" расте

По-долу публикуваме писмото на Надежда Бозакова, изпратено до Дневник

Чувала съм, че било трудно да освободиш пратка от митницата, но си казах, че сигурно хората преувеличават. Понеже не знаех каква е процедурата и какви документи са необходими, звъннах на митница Аерогара да попитам как да си взема двете книги, поръчани от САЩ. Те уж ми обясниха, ама така обясниха, че се наложи 3 пъти да се връщам, за да събирам документи.

Първи опит:

Взимам си такси и отивам до митницата на летището с документите, които ми изброиха по телефона. Плащам 10 лв. за таксито и влизам. Там цари страшна суматоха, всеки се лута, чуди се на кое гише да се нареди, а в същото време през прозорчетата на гишета се вижда как служители много съсредоточено редят пасианс на компютрите. Усещам, че трябва да се заредя със самообладание. Почвам и аз да се лутам и накрая решавам просто да прекъсна пасианса на една от дамите и да питам какво трябва да направя. Тя, леко сърдито, ме праща в 12-а стая. Влизам в 12-а стая и казвам "добър ден", следва пълно мълчание. Там четири служителки са вперили поглед в компютрите и около пет минути сякаш изобщо не забелязват, че съм в стаята. В един момент една от всичките въздиша тежко и казва: "А вие за какво?". Обяснявам, че трябва да взема две книги, и подавам документите, които са подредени в джоб за папка. Жената ми се скарва - не съм извадила документите от джоба и така й забавям работата. Аз пък се извинявам, нали съм се въоръжила със самообладание... Тя преглежда документите и констатира, че ми липсва един, необходим за издаването на някакъв EORI номер. "По телефона не ми казаха за този документ", оправдавам се аз, а тя само вдига рамене.

Втори опит:

Докато извадя необходимия документ, става следобед. Пак взимам такси до летището и на слизане шофьорът ме пита дали ще пътувам обратно, предлага да ме изчака и да ме върне. Радвам се, защото да си хванеш такси от летището до центъра също е сложно... Отивам в 12-а стая, където одобряват документа. Явява се обаче друг проблем: актуалното състояние трябвало пак да го извадя, нищо че ми е в срок (то се вади на 6 месеца, но за EORI номер трябвало на три месеца да се вади). Дойде ми в повече, тъй като нито като звънях по телефона, нито като преглеждаха документите не ми казаха за това изискване. Леко повишавам тон и обяснявам, че не може отново да ме върнат, все пак вината не е моя, те не са ме предупредили. А жената насреща ми каза "е, хайде, този път ще си затворим очите". И най-накрая ми връчиха да попълвам един формуляр за издаване на въпросния EORI номер. Попълних го, което си беше мъчително, защото всичко трябва да бъде написано в едни много малки полета с адски ситни букви и, общо взето, нищо не се чете. С общи усилия служителката разбра какво съм написала и почна да въвежда нещо в компютъра, завери формуляра и ме прати в 6-а стая, където да оставя документите за да ми издадат EORI номера. Попитах дали бързо става издаването, а жената ме увери, че изобщо не отнема време. Да, ама не! В 6-а стая ми казаха, да дойда в понеделник да си взема номера (иначе действието се развива в четвъртък). Васко, таксиметровият шофьор, ме чака пред митницата. Още с качването се разбрахме пак да ме закара до летището в понеделник и след това да ме върне. Единственият, който ми съчувства, е Васко. Токова пъти се наложи да отидем до митницата, че си научихме неволите. И на таксиджиите не им е лесно, да знаете.

Трети опит:

Както са ми казали, аз в понеделник съм отново на митницата. Тръгнала съм рано, уж за да свърша по-бързо и да не чакам на опашка. Васко е много точен и в 9:30 вече съм там. Влизам в 6-а стая и там ми заявяват, че компютърната им система нещо не работи и да мина друг ден. На въпроса кога ще проработи системата не можаха да ми отговорят. Дори отказаха да ми дадат телефон за справка, трябвало да мина и да проверя. Натоварих се в колата на Васко и се върнах обратно.

Четвърти опит:

Взех телефона на митницата от интернет и преди да тръгна, проверих дали им работи системата. Казаха ми "Разбира се!". Веднага се обадих на Васко да ме закара. Тичам към 6-а стая да си взема номера, обаче какво да видя – грандиозна опашка. Започвам да чакам, по едно време някой излиза и казва, че ще трябва още да почакаме, защото служителите са отишли да обядват, нищо че обявената обедна почивка е от 12 до 12.30, а вече часът е 14.30. Чакаме около час, няма къде да се седне, подпираме се където намерим. Изведнъж, след като всички вече сме загубили надежда, се появяват служителите от 6-а стая, наобядвали са се, но сега пък се налага да ги изчакаме да си вземат кафе. В един момент успявам да се добера до тях, а те изпращат мен и всички от опашката в стая 12, нищо че от там ни бяха казали да се наредим на опашката пред 6-а стая. Същата опашка се премести на горния етаж пред 12-а стая. Влизам вътре заедно с още един човек от опашката и започват да ни се карат: защо не сме почукали, защо не влизаме един по един, а само ги затрудняваме. Наложи се да изляза и пак да стоя на опашката. В крайна сметка успявам да проникна и да си получа EORI номера, който така и не знам какво представлява, но толкова много го бях чакала.

Пети опит:

Точно се бях зарадвала, че вече съм на финалната права, но, уви. От 12-а стая ме пращат при ксерокса. Там се извършват куп услуги, но за сметка на това пак се редиш на опашка. И така, там си снимаш всички документи и срещу 18 лв. ти изготвят митническа декларация, разпечатват ти я и освен това ти дават дискета, без да ти обясняват какво е записано на нея и за какво ти е. Всички се вайкат колко е тежка цялата процедура, а момичето от ксерокса предлага срещу 126 лв. да ти освободи пратката. Повечето хора са толкова отчаяни, че се навиват. От ксерокса ме пращат да си платя митото до банката и ме уверяват, че още малко остава до края на цялата тази сага. Платих и се наредих на друго гише, където да подам декларацията заедно с дискетата. Чаках си, чаках си и по едно време ни съобщиха, че системата им пак не работи, а мен учтиво ме предупредиха, че ако и утре не освободя книгите, ще трябва да платя глоба за неспазени срокове. И хайде обратно с Васко до центъра.

Шести опит:

Денят вече е сряда, аз пак звъня да питам дали този път им работи системата, а те пак ми казват "Разбира се", все едно никога не е преставала да работи. Васко е в бойна готовност и идва да ме вземе. Пристигам там 20 мин. след началото на работния ден, а опашката вече е страшна. Нареждам се на едно гише, а около мен се разиграва скандал между чакащите кой кого е прередил. След един час чакане хората от опашката стават изненадващо близки, почти приятели. Започваме да се редуваме кой да отиде до кафе машината и през това време другият да ти пази мястото на опашката, че изпуснеш ли си реда, става лошо. Купуваш си списание, изчиташ го от корица до корица, все пак доста време имаш за четене, след това менкаш списанието за вестника на другарчето до теб. Писва ни да четем и започваме да се препитваме кой какви документи има и дали ни липсва нещо. Винаги излиза по нещо ново, я не си преснимал нещо, я не си се подписал някъде. И така идва време за обедната почивка. И нея изчакваме. Някой се осмелява да попита защо всичко става толкова бавно, казват ни, че системата им е много бавна, но трябвало да сме благодарни, че изобщо работи. Дойде и моят ред, струваше ми се направо невероятно. Подавам документите и дискетата, като съм ги извадила от джоба, все пак помня, че предишния път ми се скараха, че не са извадени. На това гише обаче имат друга политика, искат ги в джоб и се сърдят. Почнаха нещо да въвеждат в компютъра, пуснаха и дискетата и ми казаха да застана отстрани да чакам. Сега пък парите, които платих предишния ден, не били "пристигнали" още, нищо че представих бележка за платената сума. Предложиха ми да се поразходя за около 2 часа и да проверя пак. Вече трябваше да седна някъде, ама нали няма къде и излязох навън. Купих още едно списание и седнах на тротоара. След два часа отново влизам, поздравяваме се с чакащите, все пак вече няколко дни поред се засичаме. Парите още "пътуват". След още половин час вече пристигат, а приятелите ми от опашката ме изпращат с поздравления за успеха. Взимам документите и се мятам при Васко, този път отиваме до доставчика, откъдето трябва да си взема книгите. Там ме държаха някъде около 30 мин., което ми се стори направо миг в сравнение с чакането на митницата, и най-накрая получих кашончето с двете книги. Така, след четири загубени работни дни, 100 лв. за такси и много нерви успях.