За комплексите на дипломацията и за "лоялната" държавна служба

Интересното в случая е, че никоя от тези организации не поиска оставката на премиера Бойко Борисов, след като се потвърди съществуването на досието "Буда" (без знанието на потърпевшия лидер на партия ГЕРБ). Едва ли някой журналист или правозащитник е живял с илюзията, че личната охрана на Тодор Живков не се е водила на отчет в специалните служби, но преди няколко месеца този факт предизвика небивал шок и хората отказаха да го приемат. Интригуваща тема за размисъл относно нашата народопсихология.

Американският философ Кен Уилбър отбелязва, че поне 70% от човечеството се състои от "нацисти" - хора, които безкритично пригласят на тълпата и са готови да осъдят всеки, ако това им подскажат влиятелни медии и политици. Това поведение не е по-различно от начина, по-който се осъждаха преди време "враговете на народа", с тази разлика, че днес това се прави и от "професионални правозащитници". Четвърт век демокрация не е била достатъчна да се промени начина ни на мислене. Продължаваме да живеем с неясните страхове от миналото, да вярваме на манипулатори и политици с гузна съвест, да търсим вината в "тежкото наследство" и "скелетите в гардероба", не в липсата на компетентност и воля за промяна.

Изобщо, когато някой днес отново повдига въпроса за "службите", интересът не е толкова кой какво картонче е имал, а "кой има интерес" да го прави. Това особено важи за дипломатическата служба, която аз познавам най-добре.

Управлението на ГЕРБ се провали в редица области, но най-малко обсъждани сред тях се оказаха външната политика и държавната служба. По първата тема се появяваха предимно цензурирани коментари, а по втората се заговори едва през последните седмици след стряскащото политическо изявление на председателя на "Информационно обслужване" Михаил Констанинов (че ако алтернативата на ГЕРБ е тройната коалиция, той ще направи всичко възможно да спре това), а то можеше да мине и незабелязано, ако не предстояха избори. Някои медии прозряха, че "може би" лоялността към държавата не съвпада с лоялността към управляващата партия, че "може би" има "известен" проблем с деполитизацията на държавните служители и с начина им на работа.

Необичайно е за страна, в която всеки разбира от външна политика, тя да бъде подминавана без коментари в големите медии. Дали защото през последните 4 години тази политика бе твърде безлична или пък някой бе спуснал защитен чадър над нея - немалкото безотговорни действия на нашата дипломация не намериха място в медиите (списъкът е твърде дълъг за да намери място в тази кратка статия). Бих посочил, все пак, отсъствието на национално мотивирана политика в евро-атлантическите структури, непоследователна и некомпетентна политика спрямо съседните държави и държавите от Близкия и Далечния Изток: пълна незаинтересованост по отношение на икономическите интереси на България в чужбина и привличането на чужди инвестиции; разпродажба на безценица в при най-лошата възможна конюнктура на пазара на държавни имоти в чужбина, (по оценки на специалисти загубата е над 40 млн. лв.) тези имоти вместо да се продават можеше да се отдават под наем с междудържавни договори за да се ползват от чужди посолства в съответните страни (подобно на договора с Великобритания за ползването на нашето Посолство в Кабул); липса дори на формални реакции при дискриминационно третиране на българи в някои Европейски държави - бих посочил множество примери, ако някой се заинтересува.

Кадровата политика на министър Николай Младенов бе често изтъквана като най-големия му успех и се посрещаше с овации без никой да си дава сметка, че тя съсипва и малките наченки на професионализъм в системата на МВнР и я връща обратно към "началото на прехода". Министър Младенов не прояви особено въображение в стремежа си да разчисти пътя за нови назначения - плашилото на "ченгетата" и "московските възпитаници" му стана единствен аргумент и той ту го размахваше, ту го криеше в зависимост от ситуацията. Наложи му се многократно да отстъпва от "твърдите" си принципи, за да съхрани или назначи близки на ГЕРБ хора, макар и от същите кръгове, които анатемосваше пред медиите. Крайният ефект от тази политика? Българската дипломация се превърна в безлична институция, с която чуждите партньори престанаха да се съобразяват.

Днес буди огромно съжаление фактът, че голямата част от професионалните дипломати, работили съвестно за промяната на външната ни политика, в т.ч. приемането ни в евро-атлантическите структури, са поставени в унизителното положение на "кадри на разположение" заедно с некомпетентни политически назначения от предишни години. Наричат ги " Висши дипломатически служители", получават добри заплати, но никой не ги търси за нищо. Преди 20 години това можеше мине за неизбежен страничен ефект на прехода, макар и също толкова несправедлив по отношение на добросъвестните служители; сега е трудно да се намери и такова оправдание. Не съм от ентусиазираните фенове на тройната коалиция, но на нейния министър г-н Ивайло Калфин принадлежи заслугата за създаването на първата законова рамка на професионална дипломация у нас след Втората световна война. Законът не стигна докрай в отстояването на принципа на деполитизация, но постави основа за модерно функциониране на системата. От следващия министър се очакваше да стабилизира службата и да я доизчисти от политически влияния. Вместо това, той положи големи усилия да я разруши и да я върне към старото положение.

В началните години на прехода станах свидетел на редица неуспешни опити да се създава професионална дипломатическа служба, които срещаха отпор и от ляво и от дясно. Едни твърдяха, че се рушат основите на външната ни политика, други, че така се "циментира старата номенклатурата" (но нямаха нищо против да се циментира новата). Идващи на власт политици, с изключение може би на Симеон Сакскобургготски, не съзнаваха, че презумпцията за нелоялност на бившите администратори е също толкова погрешна, колкото и презумпцията за лоялност на новите. Трябваше да мине доста време за да се разбере, че истинският професионалист работи с двойно по-голямо усърдие, за да се докаже на новата власт, а некадърният "парашутист" създава повече проблеми с политическата си пристрастност (с вечния стремеж да търси врагове на работното място), а освен това, бързо забравя за своята вярност при всяка смяна на властта.

Конфликтите се задълбочиха с появата на новите политически назначения. Те неизменно заемаха ръководни постове в администрацията и поемаха функциите на някогашните "политкомисари". Така предишната партийна номенклатура бе заменена с нова. Ако в началото на прехода това бе логично развитие и засягаше неголям брой висши административни кадри, през следващите 20 години броят на партийните назначения в дипломатическата служба, подобно на тези в останалата администрация, набъбна и се оцвети в най-различни политически нюанси. При все че измежду тях има добри отлични специалисти, тази група си остава най-недолюбваната от специалистите, защото не следва правилата, нито за назначаване, нито за кариерно израстване.

Това, че цикълът на "политическите метли" се повтори, не е кой знае каква изненада. За повечето наши политици е по-лесно да воюват с измислените врагове, отколкото със собственото си его и комплекси.

Професионалното ръководство на МВнР и дипломатическите представителства бяха подменени под претекст, че се отстраняват хора, сътрудничели на службите. В правовите държави са нужни факти и аргументи, за да бъде отстранен от пост висш дипломатически служител, това обикновено става при съмнения за нарушаване сигурността на държавата или нейните интереси или за несправяне с работата. Не изключвам да е имало и подобни случаи, но не бяха представени никакви аргументи и не бе дадено право на служителите да се защитят. Може би министърът и неговите съветници са предприели този ход за да защитят държавата от толкова голяма опасност, че дори нейното упоменаване би застрашило националната сигурност? Бих повярвал и на този аргумент, ако правителството на ГЕРБ бе уволнило някои от върнатите хора и не бе спряло искането за проверка на действащите офицери от бившите тайни служби в системата на МВнР. Тези хора се оказаха по-благонадеждни дори от хората, обявени за сътрудници без дори да знаят, че са водени на отчет и без да са написали и ред за службите (подобно на казуса "Буда"). Върху тези хора се изсипа цялата помия, на която са способни в такива случаи медиите, а така наречените "водещи офицери" си останаха по местата, в това число и в кабинета на министър-председателя . Не искам да кажа нищо лошо за офицерите, нито за тяхната дейност в интерес на държавата, дори за методите на работа с "тайни сътрудници" в стил "Нашият човек от Хавана" (по Греъм Грийн).

Често се спекулира с това, което се случи в МВнР през 1992 г., когато бяха освободени над 250 служители. Никой не анализира поверителното постановлението на МС от май 1992 г., с което бяха премахнати т.н. "двойни щатове" - служителите от други организации (напр. ЦК на БКП, както и такива назначавани "временно" в МВнР за прикритие на дейността им в чужбина). Предвиждаше се подобни назначения, както в другите европейски държави да стават само извън щата на МВнР и само по отношение на хора, ползващи се с доверието на новите ръководства. Кой и как направи селекцията остана също държавна тайна. Извън посочените по-горе съкращения, тогавашното ръководство се опита да отстрани и сътрудниците на политическата полиция, но повечето бяха възстановени със съдебни решения.

Ако през годините на своето управление правителствата на СДС и НДСВ следваха подобна на досегашното правителство логика, във външно министерство едва ли щяха да останат специалисти за преговорите със Съвета на Европа, НАТО, ЕС, ООН и Световната търговска организация. Да не говорим за отношенията със съседните държави, Близкия и Далечния Изток. В отдел "Кадри" на МВнР винаги е имало достатъчно информация за това кой кой е в дипломатическата служба (и по каква линия е попаднал там). Не бе нужно министрите да разчитат на селективно подаваната информация от ДС, за да направят преценка кой е работил за българската държава, кой за някоя чужда, кой е работил за политическата полиция и е доносничел срещу българи у нас и в чужбина и кой е изпълнявал дипломатическите си задължения. Ако се бяха преборили с комплексите на минало си, управляващите от ГЕРБ също можеха да направят тази преценка без чужда помощ. Навсякъде по света специалните служби работят с дипломатите и се ползват от тяхната информация. Ако по този критерий се уволняваха хора, не биха останали професионални дипломати. Ако целта днес, е все още истинският катарзис на обществото, нека да се разкрие цялата истина и да се отворят всички досиета за да се види кой какво е правил през онези години. Предложението на президента Плевнелиев е напълно уместно.

Политически кабинети и администрация

Едва ли положението в дипломатическата служба би могло да e твърде различно от това в останалата администрация и едва ли проблемите свършват с оставката на един или друг министър.

Удивително е как повечето правителства, идващи на власт в България, отказват да приемат факта, че техния успех или провал е в ръцете на бюрокрацията. Правителството няма голям шанс да успее, ако администрацията не е мотивирана да служи компетентно и не е подчинена на строги правила. Днешните политици не си дават сметка от какво значение е общественото доверие в държавната служба. Ако гражданите не вярват на професионализма на чиновниците, няма да вярват на министрите, които ги ръководят.

В светлината на поредния правителствен провал може ли да се твърди, че държавните чиновници са също толкова некадърни и корумпирани като политиците? След 20 години на административни реформи няма еднозначен отговор на този въпрос, защото е невъзможно да разграничим едните от другите. И днес със съжаление констатираме, че българската държавна служба е неспособна безпристрастно и компетентно да обслужва правителствата на деня, а държавните чиновници не са защитени от злоупотреби на политическата власт и не са в състояние да противодействат на незаконосъобразни решения на политическите кабинети. Селекцията и кариерното развитие в администрацията все още се извършват по политически, а не по професионален критерий, а за да е пълна фрустрацията на експертите, повечето политически назначения узаконяват статута си на висши държавни служители преди падане на правителството и си осигуряват защита от уволнение след изборите.

Днес хиляди държавни служители с високи заплати се поставят в кадрови фризери, други, вместо да се използват според уменията и опита, са принудени да изпълняват неграмотните заповеди на некомпетнтни началници. Когато прибавим към тяхната бройка и политическите назначения от предходните политически кабинети, се получава огромна армия от ненужна и зле функционираща администрация, която тежи на данъкоплатците.

В другите европейски страни решенията на изпълнителната власт се привеждат в сила от професионални държавни служители, които изпълняват програмата на правителството, независимо от политическите си възгледи. У нас административните ръководители са по правило политически назначения и презумпцията за нелоялност на бившите се е превърнала в задължителна норма. Управляващата класа у нас все още не желае да ограничи властта си с рестриктивни мерки на поведение. В предишния парламент повечето депутати яростно се съпротивляваха на приемането на стандартите на ЕС за избягване на конфликти на интереси, в крайна сметка силно ограничиха приложението на закона.

Една работа може да се свърши по-добре и по-бързо от по-малко, но по-добре подготвени и мотивирани хора. Това правило важи с пълна сила в частния бизнес, но в държавната администрация не може да си пробие път. Селекцията на кадрите е най-важната и трудна задача за всяка администрация, но с това би следвало да се занимават специализирани звена, а не партийните централи. Може би е време и у нас да се създадат независими административни комисии, които да преценяват степента на подготовка за заемане на ръководни позиции.

Професионалната държавна служба е неразделна част от функциониращото гражданското общество. Ако у нас съществуваше такова, смяната на властта и дори липсата на правителство нямаше да се усеща особено драматично от гражданите. В Белгия никой не почувства, че повече от две години нямаше правителство, във Великобритрания, както и в много други държави, законът дори не предвижда създаване на служебни кабинети - когато правителството падне, неговите функции се поемат автоматично от държавната администрация.

Както казва древният китайски философ, Лао Дзъ:

"Добрият ръководител си свършва работата без шум и я забравя,

А хората си казват: "Късмет, нещата се оправиха сами".

Днес проблемите на държавната и в частност дипломатическата служба са отново на дневен ред и служебният министър-председател е поставен в тежкото положение, наред с другите проблеми на държавата, да възстановява доверието в една деморализирана и демотивирана институция, да се опитва да върне способността й да отстоява национални интереси. От неговата политика зависи дали българските граждани ще почувстват отново подкрепата на своята държава, за да излязат от унизителното положение на треторазредни европейци, да спрат да се срамуват, че са българи когато са в Европа. Не е лесно човек да се бори с предразсъдъците и комплексите на обществото, но не бива и да се оставя на течението, подобно на някои предишни управници.