Четох с интерес контратезата и коментарите на участниците в дебата – за което им благодаря. Аз самият споделям някои валидни опасения, задавал съм си подобни въпроси "за" и "против" и съм разглеждал възможни сценарии на развитие, за да мога да си формирам мнение. Но в крайна сметка, за да се вземе решение по дадена политика иска един ясен отговор – "да" или "не". Затова предлагам и моите заключителни коментари по позицията "да".

По-правилният въпрос?

Всъщност, считано от 31 март 2011 г., въпросът е "Трябва ли да се бавим още с влизането в Шенген?", а не е дали "Трябва ли да се бърза за членство в Шенген?". Краят на март 2011 г. беше планиран като срок за приемане в Шенген преди няколко години, преди още България да стане член на ЕС. Няма нищо нередно в това да се настоява да се изпълняват ангажименти в срок, или поне максимално близко до този срок. Ако това не се случи в обозримо бъдеще, се повтаря неуспехът с планираното за 2010 г. влизане в ERMII, като условие за влизане в еврозоната - един друг европейски и национален проект.

В никакъв случай не мисля, че с Шенген започва и свършва всичко, но все пак той е един от успешните европейски проекти, част от които би трябвало да сме и ние. Моята теза е проста – нито един от тези проекти (Шенген, Еврозоната, т.н.) не може да ни реши проблемите. Но тяхното постигане – един по един, в срок и качествено, ще доведе до натрупване на критична маса от успешни европейски проекти, които ще направят така, че България да има полза от членството си в ЕС. По същия начин трябва да се преследват целите за повишаване на производителността, конкурентноспособност, енергийна ефективност и т.н.

Ако България се отказва или отлага вече планирани задачи с идеята всички някак си да забравят за нас, рискуваме след няколко години да имаме натрупани нерешени същите проблеми – Шенген, Еврозона, мониторингов механизъм, а ние да си ги обсъждаме. Както сочи опитът от нашето собствено влизане в ЕС, колкото повече се забавя нещо, толкова по-сложно става за изпълнение, с допълнителни формални критерии и налагане на неформални политически съображения.

Сценарий "Благодаря, но не благодаря."

Представете си, че на 4 април 2011 г., се получава писмо, че са отпаднали всички възражения от страни-членки срещу влизането на България и Румъния в Шенген. В хипотетичното писмо се казва също, че България и Румъния са изпълнили всички изисквания за Шенген и дори има области, в които се представят дори по-добре от някои страни в Шенген, както твърди докладчикът по темата на Европейския парламент Карлос Коелю.

В същото писмо се казва, че България и Румъния трябва да се присъединят ефективно възможно най-скоро. Дилемата е – какво правим тогава? Следваме аргументите на позицията "не" и казваме любезно "Благодаря, но не благодаря". След това чакаме да минат изборите в България през 2011 и 2013, за да не може някоя партия да се възползва предизборно (не казвам ГЕРБ, в случая конкретната партия, министър и т.н. не ни засягат; може и да се промени статуквото - всичко се случва), а междувременно чакаме да се оправи международното положение и да се стабилизират арабските страни в "преход"? (Бележка: според последните новини от днес, 4 април 2011 г., докладът за готовността на България за влизане в Шенген може би е положителен – т.е. може да се наложи да се присъединим скоро все пак).

Досегашните изказвания в Европарламента посочват – България и Румъния са готови технически, а в охраната на морските граници са по-добре от някои от досегашните членове на Шенген. Ясно се каза, че позицията срещу тяхното членство е проява на двоен стандарт, с налагане на критерии в последния момент, които досега нямаше.

Наистина, нито румънската бурна реакция, нито българското поведение на "снишаване", за да не стане по-лошо, досега дадоха конкретни резултати, но това не означава да се откажем.

Да, има риск от налагане на нова "пътна карта" (както предложи Холандия) или някакъв тип нов мониторингов механизъм, обвързване на критериите за Шенген с досегашния механизъм за наблюдение на борбата с организираната престъпност и корупцията, или чисто и просто налагане на политическо решение, което няма да е свързано с критерии, а ще е по преценка на страни членки. Но рискът от подобни развития нараства, ако отлагаме, а не ако гоним поставените срокове (какви са мотивите на тези страни и какви са възможните сценарии и решения е друга, дълга тема, за която няма място в този формат на дебата).

Нарастващият скептицизъм е обясним

Забавянето на членството в Шенген започва да произвежда скептицизъм. Това е напълно нормална реакция, особено когато не стана особено ясно какви са точно аргументите (имаше много и от различни посоки, но така и няма единен списък с възражения), с които членството бе забавено. По същия начин забавянето на влизането в еврозоната започна да произвежда скептицизъм по отношение приемането на единната европейска валута, както се вижда от социологически проучвания.

За границите на ЕС

България наистина сега не е външна граница на Шенген, но така или иначе нейните граници са "външни" граници на ЕС – Сърбия, Македония, Турция все още не са членки на ЕС, Черно море също е външна граница. Дебат какво е да си външна граница на ЕС наистина трябваше вече да има. Но България ще има по-силна позиция като член на Шенген, а не като външна страна да формира позиции, да настоява за засилване ролята и ресурсите на общите институции – като Фронтекс.

Малко отклонение – за опциите за управление на границите. Страните от ЕС си решават въпроса общо казано по три начина. Първо, Великобритания и Ирландия имат сами грижата за това – но и Обединеното кралство и Република Ирландия имат достъп до общите Шенгенски ресурси – като Шенгенската информационна система. Вторият, най-сигурен начин да се избегне ролята на външна граница е този на Германия, която с разширяването на ЕС и Шенгенското пространство има граници само със страни членки на ЕС и Шенген. Но България, подобно на повечето "нови" страни членки, е външна граница на ЕС и може само да спечели от налагането на общите критерии и достъп до общите ресурси на Шенген.

За македонските работи, за украинците и молдованите – и за един либиец

Аргументът, че България не трябва влиза Шенген, защото става много привлекателна за чужденци, може би не е много уместен. Всъщност, македонците и украинците (да добавим и молдовски граждани) от примера във форума, кандидатстват по линията на съвсем други правила – за гражданство на база български произход. Те не ни "тежат", защото нямат претенции държавата да се грижи за тях. Но това е съвсем друг въпрос, който ние трябва да решим вътрешно - и по мое мнение трябва да ограничим в разумни граници (както е известно, повечето от тези нови български граждани веднага заминават за Западна Европа). А и македонските граждани така или иначе вече пътуват безвизово в ЕС.

Но кандидатстващите за гражданство македонци, украинци и молдовани от български произход не идват за статут на бежанци и не може да се свързват с опасенията за неконтролируемата бежанска вълна след арабските революции. А такава вълна към България засега няма – засега е съобщено само за един либийски гражданин, който търси убежище към дата 29 март 2011 г. Не знам, може да има и по-сериозна вълна, но засега няма признаци за това, а и както споменах, ние не сме първата по привлекателност или първата страна пряко по пътя на нелегалните имигранти и търсещите убежище.

За страните членки на Шенген

Един от коментарите посочваше Естония като пример. Абсолютно съм съгласен, че Естония е отличен пример как чрез правилни реформи една пост-комунистическа държава става успешна и развита страна-членка на ЕС. И как методично си следва и постига целите по европейските проекти, за които в България нещата все някак се объркват.

Но да отговоря конкретно на коментар 21 във форума – всъщност и Естония е член на Шенген от 21 декември 2007 г. След това стана и член на Еврозоната от 1 януари 2011 г. Тези успехи са част от нейния добър имидж, който привлича инвестиции. На държава с капацитет, която успешно се възползва от това да е член на ЕС.

В ЕС, само Великобритания и Ирландия са извън Шенген по своя воля (всъщност Ирландия е обвързана да следва британската политика, поради общото им пространство за пътуване). България, Румъния и Кипър чакат да се присъединят. Четири страни, които не са от ЕС, обаче са част от Шенген – Швейцария, Норвегия, Исландия и Лихтенщайн, която влезе тази година. Ако е добро за тях, може би Шенгенското пространство е добро и за нас!?

И накрая да обобщя с две изречения - защо съм за придържане към сроковете за членство в Шенген?

Аз бих се притеснявал повече от това, ако България е непривлекателна за собствените си граждани, отколкото от това, че ще стане по-привлекателна за чужди граждани като стане "по-интегрирана" в ЕС и по-успешна като член на ЕС. Членството в Шенген наистина има рискове, има и цена. Но като се претеглят ползите и рисковете, мисля, че Шенген все пак си заслужава усилията.