Често се цитира, че не е възможно да има обща парична политика, без да има обща фискална политика. Това е вярно, ако под обща фискална политика се разбира провеждане на разумна политика във всички страни. Друго уточнение, което трябва да се направи е че "обща" не означава непременно еднаква. След като направихме тези уточнения, ще обясним защо създаването на Европейско икономическо правителство (ЕИП) е лишено от всякакъв смисъл и е по-скоро свързано с рискове, отколкото с ползи.

Централизираното вземане на решения рядко е добър подход, а примери за това изобилстват както в икономиката, така и на политическо ниво. Не ви ли притеснява, че ЕС насърчава фискалната децентрализация в страните членки, а сега се стреми към създаване на ЕИП? Това изглежда като "не ме гледай какво правя, а слушай какво говоря". Централизираното вземане на решения носи със себе си рисковете да не се отчетат специфични за отделните региони/страни особености и да се вземе общо решение, което е добро за едни, но лошо за други.

Както фирмите имат нужда от конкуренция, за да работят по-добре, така и държавите имат нужда от такава, особено на ниво фискална политика. Ако не се даде свобода на отделните страни да водят собствена, но разумна, бюджетна политика няма как да знаем кои са добрите практики, да ги приложим на места, където такива липсват и няма да позволим на бедните страни да догонят богатите. С други думи трябва да се остави достатъчна свобода при воденето на фискална и данъчна политика, които ще позволят на икономиките да растат по-бързо, при условие обаче, че тези политики са разумни и не водят до натрупването на системни дефицити.

Примери за опит за хармонизация на политиките в ЕС не липсват и сред тях са Пакта "Евро плюс" и проекта за въвеждането на хармонизирана данъчна база за корпоративно облагане в ЕС. Целите в Пакта бяха в пълен синхрон с водената от България политика през последните години – стимулиране на заетост, конкурентоспособност, стабилни публични финанси и финансови пазари. Проблемът обаче беше унифицираният подход за измерване на напредък по тези показатели – всички страни трябваше да се сравняват с представящите се най-добре страни, т.е. с Германия. Нека не се заблуждаваме – може много да се напъваме, но трудно ще стигнем германците по показатели като заетост, производителност, лихви.

Другата идея, по която се работи в момента, е за уеднаквяване на данъчната основа, т.е. отново не се отчитат различията между страните. В страни като България и Ирландия данъчната основа е широка, а ставките са ниски. Между другото редица изследвания препоръчват именно този формат като по-ефективен в сравнение с алтернативата в повечето страни от ЕС – високи ставки и тясна база. С други думи единен подход ще има различни ефекти върху различните страни и в някои страни като България е много вероятно да доведе до увеличение на данъчната тежест. Вярно е, че ниските данъци не са единственото нещо, което привлича инвеститори, но нека не се заблуждаваме, че те не играят важна роля при взимането на решения. За всяка година от периода 2005-2010 г. България е привлякла в пъти повече преки чуждестранни инвестиции, измерени като процент от БВП на страната в сравнение със страни като Полша, Унгария, Чехия, Словакия.

По-сериозният проблем е, че централизирането на правомощия централизира и отговорността от дадено решение, т.е. централизира евентуалните проблеми. Ако една страна в ЕС не провежда разумна фискална политика като Гърция, тя фалира, но това не означава непременно системен риск за останалите страни в ЕС, още по-малко за света. Ако ЕИП провежда нестабилна политика и един ден фалира, проблемът неминуемо ще засегне всички страни членки на ЕС, а много вероятно - и целия свят. Няма никаква причина да мислим, че ако правителството на една страна е способно да я докара до фалит, то ЕИП няма да е способно да направи същото, но съответно в по-голям мащаб.

Ако до сега си говорихме за възможни проблеми, то нека не забравяме, че създаването на ЕИП е свързано с гарантирани разходи за администрация, които ще бъдат платени от всеки европейски данъкоплатец. Т.е. ние плащаме веднъж на собствените си правителства, за да водят разумна политика, и втори път на група европейски чиновници, от които се очаква същото. Това е дефиницията за неефективен разход – два пъти се плаща за едно и също нещо.

Ограничения за разумна фискална политика наистина трябва да има, но нека те да не подлежат на усмотрението на европейски чиновници, а на ясни, писани правила, които не позволяват произвол с публични средства. Вместо да създаваме ЕИП, което да контролира фискалните процеси в 27 страни-членки, а в бъдеще - и повече, да наложим фискални правила върху националните политики във всяка една страна. Един добър пример в този ред на мисли е въведеното през 2009 г. в Германия правило, наречено "спирачка на дълга" (debt brake). Въпреки че то налага ограничения, авторите му са предвидили да бъде достатъчно гъвкаво, за да може страната да се справи с непредвидени явления като кризи и природни бедствия. След това, разбира се, трябва да има надзорен орган, който да следи за изпълнението на поетите от отделните страни фискални ангажименти и да налага своевременни санкции при неизпълнението им. Тази дейност може и би трябвало да е на европейско ниво, но тя трябва да се предостави на вече съществуваща чиновническа структура в ЕС, тъй като има прекалено много такива, което обезсмисля създаването на ЕИП.

Предполагам всички сме съгласни, че хората грешат, съзнателно или не, и затова сме в сегашната ситуация. Нелогично е да търсим решение на този проблем, като прехвърлим отговорностите на други хора, които по дефиниция също грешат. Ако искаме да се справим с проблема, трябва на първо място да работим за намаляване на възможностите за грешки.