След като прочетох тезата на моя опонент, както и коментарите във форума, мисля че е удачно да се адресират някои популярни аргументи, които считам за неверни или подвеждащи. На първо място това е алегорията, че подкрепата към по-бедните не струва едва ли не нищо на Европа – просто лишение от едно кафе на месец – и съответно няма смисъл много да се дебатира. Сравнението може и да е сполучливо, но е в някаква степен подвеждащо – всеки европейски харч, разпределен по-равно между всички европейци, ще изглежда нищожен. Обективната реалност е, че в периода 2007-2012 г. България е финансирала с над 200 млн. лв. усилията на Европа да помага на по-бедните. За текущата 2013 г. сумата ще е близо 50 млн. лв. – повече от субсидията на Софийския университет или на БНР например. Така че аргументът с "нищожния" разход не го приемам.

Подвеждаща е и тезата, че помощите за по-бедните на практика вдигат икономическия растеж на богатите, тоест колкото повече помагаме, толкова по-богати всъщност ще ставаме. Макар и теоретично да е вярно, че ако бедните станат по-богати, то това би следвало да повлияе положително и на развития свят, да се твърди, че съществува директна (и установена) връзка между помощите и забогатяването на помагащия звучи по-скоро като политическа декларация, отколкото като сериозен икономически анализ.

Не съм докрай съгласен и с идеята, че най-добрият начин да се помага е като се дава т. нар. бюджетна подкрепа. Идеята е, че помощите не са отправени към проекти, а се вливат в бюджетите на съответните страни, като се търси някаква устойчивост. Това обаче концентрира средствата в ръцете на политици, което всички знаем до какво води – особено в страни със слаби институции. Подобна централизация може да доведе до прозрачност на хартия, но и до липса на резултати – достатъчно е да видим родния опит със стремежа за "усвояване" и "отчитане" на евро средствата. Допълнително утежняващ фактор е, че бюджетната подкрепа е по-ефективна, когато е малка част от съответния държавен бюджет – ако бюджетът е силно зависим от подобни помощи, на практика създаваш хронична зависимост.

Целият дебат за помощите е по-същество дебат за знанието. Знаят ли развитите страни как планувано да направят бедните по-богати? Моят отговор е не. Генезисът на развитието никога не е бил плануван успешно. Най-лошият сценарий е, когато целият процес е максимално далеч от хората – помощите да се случват на ниво ЕС, тоест далеч от обикновения европейски данъкоплатец, и да не следват някакви проекти, а просто да се вливат в бюджетите на бедните страни.

Не е за подценяване и фактът, че развитият свят е рекордно задлъжнял (вече близо 100% от своето БВП), което не се наблюдава при развиващите се страни. Всъщност подобен разрив между развити и развиващи се – богатите да имат дългове проблеми, а по-бедните да са стабилни – се е наблюдавал единствено покрай двете световни войни. Сега ситуацията е различна – световен опустошителен конфликт няма, но богатите са я закъсали. Ако погледнем и откъде идва икономическият растеж по света в последните години, то отговорът отново се крие в развиващия се свят. Много е съмнително, да не кажа притеснително, че Европа може да прехвърли и наложи спорните си политики върху по-бедните и да очаква те да забогатеят светкавично. По-скоро може да използва помощите, за да ограничи конкуренцията на тези, които търсят конкурентноспособност и растеж – като налага условия да не замърсяват околната среда, например. Идеята за "Европа като глобален актьор" за мен е мегаломанска и обслужваща интересите предимно на европейските бюрократи, а не на гражданите на Европа.