Европейският съюз отдавна не се движи с една скорост. Твърдото придържане към Европа на една скорост е път към Европа без скорост. Трудно е дори да си представим, че 28 разнородни по своето икономическо и социално развитие държави, които членуват в Европейския съюз биха могли да напредват едновременно с един и същи темп в осъществяването на европейската интеграция. Ако се вгледаме по-внимателно в развитието на интеграционните процеси, ще констатираме, че т.нар. диференцирана интеграция отдавна е реалност. Дори при най-повърхностния преглед ще бъде забелязана различната динамика - еврозоната, шенгенското пространство, правосъдието и вътрешните работи, политиката за сигурност и отбрана, протоколите за неучастието на някои държави от ЕС в определени политики. Диференцираната интеграция се интензифицира при търсенето на решения за преодоляване на кризата.

Оформиха се различни групи – държавите, които са част от еврозоната, държави, които са поели договорния ангажимент да бъдат в еврозоната, страни, които не желаят да се присъединят и в бъдеще. В същност всички действия, които се осъществяват в тази област са деференцирана интеграция. Ето и конкретни данни: в Пакта Евро плюс участват 23 държави, във фискалния пакт – 25, таксата върху финансовите сделки се подкрепя от 11.

Изброяването може да продължи и в други сфери: европейският патент е подкрепен от 25 държави, европейското законодателство за разводите – от 14. Въпросът е – толкова пагубно ли е това за европейската интеграция? Трябва ли сляпо да настояваме за движение вкупом с една и съща скорост? Вярно е, че диференцираната интеграция крие в себе си редица опасности от разделение. Критиците виждат в нея фундаментална заплаха за сближаването на страните и предпоставка за разделянето и дори разпадането на Европейския съюз. Но нека да погледнем към диференцираната интеграция и от друг ъгъл

Възможността за движение с различни скорости съществува в основните договори под формата на т.нар. "засилено сътрудничество". Този инструмент беше използван например за установяването на режима за европейския патент. Повече от 30 години държавите от ЕС обсъждаха въвеждането на европейски патент с цел намаляване на разходите, но опитите за постигане на компромис относно езиковите правила за патентите свършиха с вето от Испания и Италия. Тогава 25 държави приеха европейския патент в рамките на засиленото сътрудничество.

Диференцираната интеграция е възможния изход при трудни и блокирани преговори. Ако възможността за намиране на приемлив за всички страни компромис е изчерпана, то инструментът на диференцираната интеграция става много полезен, особено когато малък брой страни блокират постигането на споразумение. Много примери илюстрират ефективността на диференцираната интеграция за преодоляване на политическите различия. Ще припомня преговорите за Договора от Маастрихт, когато британското правителство се противопостави не само на създаването на обща валута, но и на предложената социална политика. Би ли да съществувало еврото, ако нямаше диференцирана интеграция?

Деференцираната интеграция може да бъде дори катализатор на европейската интеграция, създавайки един център на притегляне. Като пример може да бъде посочено Шенгенското споразумение, сключено пъвоначално от няколко държави като междуправителствен договор, който по-късно стана част от законодателството на ЕС. Подобен пример е и Фискалният пакт, който в рамките на пет години трябва да бъде включен в законодателството на ЕС.

Несъмнено е, че тенденцията на диференцирана интеграция ще продължи. Поради това вместо да бъде отричана напълно, по-добре е да бъде разглеждана критично като съществуваща реалност и да бъдат ограничавани възможните отрицателни ефекти от нея. Най-важното е тя да бъде "пропусклива" тоест да дава възможност за по-късно присъединяване на страните, които са останали по някакви причини извън съответния интеграционен проект. Не по-маловажно е запазване на участието на европейските институции в процеса на вземане на решения, което ще улеснява последващо включване.

Не трябва да се пропуска е факта, че за участие в определни проекти на диференцираната интеграция, някои от държавите членки се нуждаят от допълнително съдействие включително финансова помощ, практическо ноу-хау, обучение на експерти.

Признаването на диференцираната интеграция при определени условия като интеграционен метод в ЕС предполага открита дискусия за нейните предимства и недостатъци. Нейното отричане и предупрежденията, че води до разделение и разпадане би следвало да бъдат заменени от прагматични политически концепции, които да позволят напредък в европейската интеграция без създаването на разделителни линии. Европа може да напредва на няколко скорости. Това, което не бива да се допуска е създаването на няколко разделени Европи.