Риториката на крайните привърженици и крайните противници на идеята за водеща роля на Европейския парламент при избора на председател на Европейската комисия доказва, че те живеят в два имагинерни взаимно отричащи се свята. Привържениците са в плен на идеята за Съединени Европейски Щати; те тълкуват Лисабонския договор като основа за навлизане в решаваща фаза на претопяване на националните държави в един постнационален съюз от федерален тип и претендират, че легитимността на ЕС минава през контролиране на останалите европейски институции от Европейския парламент. (Този тип привърженици удобно забравят, че провалът на т.нар Европейска конституция през 2005 г. убедително доказа липсата на обществена подкрепа за подобно развитие на ЕС.)

За противниците ЕС си остава преди всички съюз от национални държави и неговата легитимност продължава да е тясно свързана с легитимността на националните парламенти и излъчените от тях правителства. Силното представяне на националистически партии на тези евроизбори ще притиска много от традиционните проевропейски партии да отчитат тези тежнения.

В политическата действителност на ЕС тези два непримирими свята – на федералистите и суверенистите – са съвместени по сложен, но успешно балансиран начин. Всеки опит за изкуственото им противопоставяне, инсцениране на съперничество и създаване на очаквания за победа на единия или другия лагер поставя на изпитание разумните баланси, върху които се гради ЕС – балансите между националното и наднационалното ниво, между големите и малките, богатите и бедните държави, между страните-учредителки и по-новите държави членки. Тези баланси се гарантират от сътрудничество между институциите и се застрашават от противоборството между тях.

Твърдя, че опитът от страна на Европейския парламент да допише Лисабонския договор и да представи изборите през 2014 като избори за това кой ще управлява Европа, в частност, кой ще бъде председателят на Европейската комисия, са пример за контрапродуктивна битка за надмощие в едно изкуствено и вредно противоборство. Лисабонският договор предвижда при избора на председател на Европейската комисия да се отчетат резултатите от евроизборите, но не определя как по-точно да стане това. Европейският парламент предприе опит да определи тази конкретика едностранно в своя резолюция (гласувана на 4 юли 2013 г.), която няма правна сила и задължителен характер. В тази резолюция са разписани част от процедурите, които залегнаха в основата на кампанията: "Този път ще е различно" - една добронамерено заблуждаваща кампания.

Заблуждаването е в няколко посоки – че кампанията се основава на Лисабонския договор, а не на пожелателната резолюция на Европейския парламент и че много от елементите на тази резолюция, които биха могли да гарантират успех на предложената процедура, не са изпълнени. Две от най-важните неизпълнени предпоставки:

• на всяка национална бюлетина до името на всяка национална партия да има и името на европейската партия, с която тя е свързана, и името на съответния претендент за председател на Европейската комисия;

• да се определи процедура за съгласуване между Европейския парламент и Европейския съвет (т.е. косвено приемане на предложената процедура отнационалните държави).

Нито в една от държавите членки на бюлетините нямаше и най-малка индикация, че гласът за дадена национална партия означава глас за определена европейския партия и нейния кандидат! При начина на провеждане на настоящите евроизбори е абсурдно да се претендира, че имаме недвусмислено изразена воля на избирателите по отношение на европейските политически семейства и техните кандидати. Имаме претенция, че имаме европейски водачи на листи, но всъщност нямаме листи.

В резолюцията на Европарламента се формулира искане кандидатът на европейската партия, спечелила най-много гласове, да е първият кандидат, за който да се проведат консултации между Европарламента и Европейския съвет. Но дори в тази резолюция никъде не се споменава, че ако не се стигне до подкрепа за този кандидат в двете институции, преговорите трябва да продължат с останалите кандидати и че Европейският парламент следва да блокира избора на кандидат, който не е сред излъчените за евроизборите. В този смисъл заплахите, че Европарламентът би гласувал само за някой от петте кандидати, не се основава дори на неговата пожелателна резолюция и е повече от контрапродуктивно изнудване.