Коронавирус в България и по света
Коронавирус в България и по света
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
  • Facebook
  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email

Основни тези - Оправдано ли е ограничаването на личните свободи в ЕС в името на сигурността?

Снимка

Да

Момчил Дойчев

Политолог, преподавател в Нов български университет

Смятам, че дилемата "Свобода или Сигурност" е изкуствена и фалшива. Не може да има както сигурност без свобода, така и свобода без сигурност. Не може да има сигурност без свобода, защото тогава сигурността е осигурена само за тези, които са задушили свободата.

Основна теза Защитна теза
Снимка

Не

Ружа Смилова

Политолог, програмен директор на Центъра за либерални стратегии

Изборът "Свобода или сигурност?" е до голяма степен подвеждащ. Това е така, защото не можем да се радваме на свободата си без някакво задоволително ниво на сигурност, което да ни позволява да упражняваме свободата си смислено.

Основна теза Защитна теза

Резултати от гласуването на този етап

51%21 гласа
 Благодарим за вашия глас!
49%20 гласа

Мартин Димитров

Модератор
През изминалата година ефектите от продължаващата вече пет години война в Сирия и нестабилността в целия близкоизточен регион достигнаха Европа в пълната си сила. Това се случи първо под формата на атентат срещу френското сатирично издание "Шарли Ебдо" през януари 2015 г., продължи с пресичането на границите на Европа от безпрецедентен брой мигранти през лятото и кулминира с вторите, още по-смъртоносни нападения в Париж, отнели живота на 140 души. През последната седмица пък нападенията - основно от мигранти, над жени в Кьолн и други европейски градове разтърсиха отново Европа.

Комбинацията от кризите логично доведе до натиск за затягане на контрола на държавно и европейско ниво в няколко области. Първо, пресичането на границите от поне милион мигранти през изминалите 12 месеца доведе до затягане на граничния контрол в няколко западноевропейски държави. Това застрашава една от фундаменталните ценности на ЕС - идеята за свободно придвижване в Шенгенското пространство. Първоначалният шок от нападенията в Париж през ноември бе последван от поредица мерки за затягането на сигурността на континента. В началото на декември френският президент предложи създаването на "киберпатрули" за джихадисти в интернет, а ЕК предложи засилване на антитерористичното законодателство, синхронизиране на обмена на информация между тайните служби на страните-членки, както и засилването на ролята на Европол, европейския еквивалент на Международната организация на криминалната полиция - Интерпол.

Заплахите за сигурността на европейските граждани и засилването на мерките за осигуряването на тази сигурност повдигат вечния дебат за това как може да се поддържа крехкият баланс между сигурността и фундаменталните свободи на гражданите. Когато границите биват затваряни заради навлизащите мигранти, това се отразява и на обикновенните европейци, на които им се налага да ги пресичат. Когато се засилват функциите на разузнавателните агенции, техните устроийства може да подслушват не само потенциални джихадисти, а и обикновени граждани. Освен това специалните мерки могат да доведат със себе си и специално отношение към мюсюлманските малцинства, тяхната стигматизация и нарушаване на личните им права. Най-сериозните страхове са, че поредицата от кризи могат да улеснят европейските агенции да "наблюдават" гражданите си, по подобие на системата, създадена от Патриотичния акт в САЩ след 11 септември.

Разбира се, европейската институционална традиция надали ще позволи пропадане към авторитаризма толкова лесно. Но това не означава, че дебатът за това до колко трябва да позволяваме страховете за сигурността да нарушават базовите граждански свободи в Европа не трябва да започне. Дали засилването на сигурността от държавите задължително води след себе си ограничаване на личните свободи или противопоставянето на двете концепции не е фалшива дихотомия? За да се опитаме да отговорим на този въпрос, поканихме двама политолози, които да дискутират темата "Оправдано ли е ограничаването на личните свободи на гражданите на ЕС в името на сигурността след терористичните атаки във Франция през тази година?"

В подкрепа на тезата, че в определени случаи личните свободи могат да бъдат ограничени в името на сигурността, пише доц. д-р Момчил Дойчев, преподавател по теория на политиката в Нов български университет. Позицията "против" ще бъде защитена от д-р Ружа Смилова. Тя е програмен директор на Центъра за либерални стратегии в областите качество на демокрацията, гражданско участие и медийна среда, както и асистент в катедра "Политология" на Софийския университет.
Снимка

Момчил Дойчев

Позиция Да
За да я има, свободата трябва да е осигурена.

Смятам, че дилемата "Свобода или Сигурност" е изкуствена и фалшива. Не може да има както сигурност без свобода, така и свобода без сигурност. Не може да има сигурност без свобода, защото тогава сигурността е осигурена само за тези, които са задушили свободата. Обратно – не може да има свобода без сигурност, защото това означава безвластие, предвестник на произвол и нова диктатура. Ще се опитам да обоснова по-подробно тази своя теза.

Основните политически ценности на модерната цивилизация са върховенство на закона, ограничена политическа власт, контрол над легитимните средства за насилие, политически плурализъм, равенство пред закона, политическа свобода, правова държава. Тези политически ценности са ценности защото тяхното наличие и спазване осигурява свободата на гражданите. Разбира се, за да стане това е необходимо да се създадат гаранции за тяхното реално функциониране. Това досега винаги е ставало чрез институциите на модерната държава, които въплъщават тези ценности, изпълват ги със съдържание и живот.

Смята се често, че свободата е противоположна на властта, респ. на държавата, че всяка власт и всяка държава се стремят да задушат свободата. Смята се, че пълна свобода може да има само тогава, когато се премахне всяка (принудителна) власт и всяка държава. Оттук и обратното разбиране, което твърди, че наличието на пълна свобода от своя страна ограничава възможностите за гарантиране на сигурността на гражданите, защото е свързана с ограничаване или пълно премахване на държавата като основен изразител на принудителна власт, която може да предложи сигурност в рамките на закона. Така се стига до извода, че в името на сигурността свободата на гражданите трябва да бъде ограничена. Това означава, че наличието на безгранична свобода води до произвол и този произвол трябва да се предотврати като се ограничи свободата в името на сигурността на гражданите.

Атакувайки последния възглед, Бенджамин Франклин бе казал, че "който ограничава свободата в името на повече сигурност ще изгуби и двете". С други той отхвърля този възглед с твърдението, че не може да има сигурност без свобода.

Обратното твърдение обаче също е вярно – не може да има свобода без сигурност. С други думи, за да я има, свободата трябва да бъде осигурена с помощта на демократични институции. Всъщност именно върху това правило се крепи съвременната цивилизация.

Но ако свободата не може да се гарантира без наличие на средствата на сигурността, които я предпазват от нейните неприятели, как това на практика да се осъществи? Как може да се гарантира свободата, ако средствата за сигурността са разположени асиметрично и с тях разполагат на практика малка група от гражданите? Как да се предотврати произвола на тази малка група, ако тя разполага със средствата за насилие и принуда?

Отговорът на класическите либерали е именно този – ограничена държавна власт, наличие на политически плурализъм, разделение на властите, свобода на изразяване, зачитане правата не само на мнозинството, но и на малцинството в държавата. По този начин се реализира концепцията за "минималната държава", което гарантира свободата на гражданите едновременно запазвайки чрез държавата тяхната сигурност от произвол.

Преди половин век насам левите неолиберали предприеха поход за "подобряване" и разширяване на либералната демокрация чрез идеята за неограничена свобода, свързана с неограничена толерантност и постепенно премахване на средствата за принудителна власт, гарантиращи сигурността с цел едновременно да се постигне "пълна свобода" и "пълно социално равенство". Това доведе до резултати, обратни на очакваните.

Обратно на тях – особено след терористичните атаки на 11.09. 2001 г. - неоконсерваторите предложиха ограничаване на правата и свободите на гражданите с цел да се гарантира тяхната сигурност. Това също доведе отново до резултати, обратни на очакваните.

Кризата на съвременната либерална демокрация може да се обясни със сблъсъка между нелиберализма и неоконсерватизма по въпроса за съотношението между свобода и сигурност.

Какъв да бъде практическият отговор на тази криза? - Според мене създаване на институции на т.нар. контрадемокрация – от една страна създаване на граждански недържавни институции, включително в сферата на сигурността, които да ограничават възможността за държавен произвол на призваните на бранят свободата и демокрацията институции, особено ако те са "приватизирани" от упражняващи власт в тях чиновници.

Например - на монопола на държавните прокурори да се противопостави създаване на паралелно гражданско обвинение. Или на всемогъществото на представителите на държавната сигурност да се противопостави неправителствена организация, гарантираща обществената безопасност от държавен произвол. По този начин противоречието и напрежението между свобода и сигурност може да получи някакво по-смислено решение.
Снимка

Ружа Смилова

Позиция Не
Изборът "Свобода или сигурност?" е до голяма степен подвеждащ. Това е така, защото не можем да се радваме на свободата си без някакво задоволително ниво на сигурност, което да ни позволява да упражняваме свободата си смислено. Свобода в постоянен страх (че тя, или животът, или собствеността ни, ще ни бъдат отнети) може би е възможна, но надали е особена ценност. Такава е позицията на мислители на Новото време като Хобс и Лок.  Според тях хората доброволно биха се отказали от част от естествената си свобода, за да могат, обвързани от един обществен договор с други, по подобен начин отказали се от част от естествената си свобода, да живеят в общност, където да се радват на гарантиран от договорената помежду им държава пакет от основни права и граждански свободи. Този пакет включва като минимум правото на живот, свобода и собственост, но и свобода на мисълта и изразяването, правото да не бъдеш измъчван, правото на неприкосновеност на личния живот, и т.н.

Но ако е вярно, че без минимална сигурност не можем да се радваме на смислена свобода, можем ли да заключим (като мнозина днес, година след атентатите в Париж), че в извънредни ситуации на заплаха за западните либерални общества е не само допустимо, но и задължително гражданските свободи да бъдат ограничавани в името на по-голямата ни сигурност. Твърди се, че балансът между свобода и сигурност е нарушен вследствие на постоянната терористична заплаха, в която живеем днес. Също така се твърди, че за да се възстанови този баланс в новата ситуация на тотална несигурност, относителната тежест на сигурността неминуемо трябва да нарастне  за сметка на съответно ограничаване на свободите.

Според мен този образ на търсене на нов баланс между свобода и сигурност дава погрешна картина както на ситуацията, в която се намираме, така и на необходимите за преодоляването й решения.

Но да започнем от основите. Част от свободите, за които днес се иска ограничаване, спадат към т.нар. "неотчуждаеми" права - понятие, което Джеферсън използва в Декларацията за независимостта, и което по-късно намира своята конкретизация в Била за правата. Идеята зад това понятие е за гарантиращ неприкосновеност на личността пакет от основни човешки права и граждански свободи, които никакви съображения за общо благо - било добруването на другите, било "повече сигурност" за всички, или някакви други обществено полезни цели, не бива да подриват. Тези права и свободи са своебразна "собственост" (по израза на Джон Лок) на индивида, поверена му от неговия Създател, която никой - мнозинството, цялото общество или държавата, дори самият индивид, няма правото да отнема. Аргументите за неотчуждаемостта на тези права (за този "фетишизъм на правата", както го наричат критиците) са разнообразни: за едни те просто са ни дарени от Създателя, за други те са секуларни по своя статут гаранти за равното уважение към достойнството, което дължим на всяко човешко същество.

Вече можем да се върнем и към конкретната ни тема - допустимо ли е ограничаване на основни свободи с подобен висок статут в името на повече сигурност? Обикновено такова ограничаване се оправдава с необходимостта да бъдем защитени от вътрешни или външни врагове, които заплашват устоите на обществото ни, включително правата и свободите ни. Моят отговор на подобни предложения е категорично отрицателен -  без адекватен по обхвата си пакет от индивидуални права и свободи, няма да имаме и така желаната от всички ни сигурност.

В моменти на масова паника политиците преживяват своя звезден миг - те влизат в ролята на спасители на своите нации. За изпълнение на спасителните си мисии те често твърдят, че се нуждаят от допълнителни правомощия и пледират за ограничаване на гражданските свободи и въвеждане на полицейски мерки, насочени към обикновените граждани - следене в интернет, масово наблюдение на лична кореспонденция, достъп на държавата до кодирани данни и т.н. Аргументите за извънредните мерки са, че те са им необходими, защото либералната държавата не разполага с необходимия й ресурс да противодейства на терористични заплахи най-вече заради високите нива на защита на личните свободи, на които се радват гражданите там. Всъщност, съвсем не е самоочевидно, че службите за сигурност не разполагат с достатъчен ресурс за борба с тероризма. Обикновено се приема, че провалите на службите за сигурност да предотвратят редица терористични актове (на два пъти в Париж само за изминалата година) говорят сами за себе си - не им достига ресурс. Поради явния недостиг на ресурс, такъв трябва да им се налее, дори това да е за сметка на други легитимни цели, за сметка на други ценности - като ограничаване на основни свободи, например. Голямата добра цел - повече сигурност, продължават защитниците на извънредните мерки, добре научили своя Макиавели, оправдава средствата. Всички средства.

Масовата психоза оправдава времени провали в разсъдъчната способност, но в период на отрезвяване следва да се запитаме - дали описаната картина на нарушен баланс между свобода и сигурност е наистина вярна? Дали провалът на службите да предотвратят терористичните атаки действително показва обективно недостатъчен ресурс и наличие на "прекомерни граждански свободи", както твърдят самите служби в желанието си да се оневинят за своите провали, или по-скоро е свидетелство за дефекти в работата на службите, които наливането на допълнителен ресурс и ограничаването на свободи само допълнително биха задълбочили? Няма как тук да не видим аналогията с българската прокуратура: в отговор на призивите за реформи и ограничаване на своеволната й власт с цел ефективна борба с корупцията и организираната престъпност, ръководителите й искат още правомощия и власт, защото според тях прокуратурата не разполагала с достатъчно адекватни инструменти в тази борба. За всички е ясно, обаче, че даването на повече правомощия на прокуратурата няма как да разреши проблемите й, защото те отчасти се дължат именно на прекомерните й правомощия. По същия начин, съвсем не е ясно дали даването на повече правомощия на силите на реда (ако допуснем, че провалите им се дължат на недостиг) ще произведе повече сигурност, или, напротив, ще доведе до повече злоупотреби с власт и по-голяма несигурност на гражданите.

Даването на повече правомощия и ограничаването на повече индивидуални свободи в името на сигурността ни не би било адекватно решение на проблема: дълбоко спорно е, че такива мерки действително биха довели като резултат до повече сигурност. В моралната философия е добре известен основният проблем с консеквенциализма (Макиавели, с тезата му "Добрата цел оправдава всички средства", е един от първите и най-ярките му представители),  т.е. с тезата, че правилността на действието се определя изцяло от резултатите от това действие. Проблемът е, че консеквенциализмът изисква да знаем какви ще бъдат резултатите от действието (защото те единствени определят неговата правилност), но често това знание не ни е достъпно тогава, когато то ни е най-необходимо - когато трябва да решим как да действаме. Затова действия, предприети като правилни - с очакване за положителни резултати, нерядко се оказват контрапродуктивни, и могат да произведат катастрофи. Пътят към ада, казват критиците на консеквенциализма, е постлан с добри намерения.

По подобен начин няма гаранции, че ограничаването на основни свободи с очакван от това резултат - повишена сигурност, няма да доведе до точно обратното. Не е необходимо да си пристрастен любител на антиутопиите, за да си представим кошмара на една полицейска държава, постоянно наблюдаваща гражданите си. Действително ли бихме били по-сигурни в държава, където властите произволно, без съдебна оторизация, могат да задържат всеки, да се ровят в комуникацията му, да проникват в дома му, дори и да е вярно, че в такава държава вероятността от терористична атака е с (неизвестен) процент по-ниска от тази в една правова държава, гарантираща адекватен пакет от основни свободи на гражданите си?

Неслучайно една от основните свободи, защитавана от редица конституции, е правото на сигурност, дефинирана именно като свобода от произволна употреба на сила от страна на държавата. Защото държавата може да употребява универсалния си инструмент - властта  - както, за да ни защитава от външни и вътрешни заплахи, така и да злоупотребява с нея, като я използва срещу нас. Не е необходимо да пътуваме далеч в миналото, за да намерим множество примери за злоупотреби на службите за сигурност с повече власт, поискана в името на повече сигурност и впоследствие използвана в ущърб на интересите на гражданите. Силите на реда многократно са били използвани срещу мирно протестиращи граждани под претекст, че те са заплаха за националната сигурност.     Каква е гаранцията, че едни евентуални допълнителни правомощия няма да бъдат използвани отново срещу собствените граждани? Защото колкото по-неограничена (макар и в името на по-голямата ни сигурност) е една власт, толкова по-голямо е и изкушението за злоупотреби с нея. Затова, основен гарант за по-голямата ни сигурност както по отношение на трети лица, така и по отношение на държавата, са именно конституционно гарантираните ни свободи. Да се отказваме доброволно от тях в името на някаква бленувана по-голяма сигурност изглежда  неразумно и неоправдано.

Резултати от гласуването на този етап

51%21 гласа
 Благодарим за вашия глас!
49%20 гласа

Този текст е създаден с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2009-2014 г. Цялата отговорност за съдържанието на този текст се носи от фондация "Капитал" и “Икономедиа” и при никакви обстоятелства не може да се приема, че той отразява официалното становище на ФМ на ЕИП и Оператора на Програмата за подкрепа на НПО в България.

www.ngogrants.bg Този етап е приключил

7 коментара

Избор на тип:
Преглед на профил Осия Рейтинг: 755 "Не"
14 яну 2016 12:22 1
- +Оценка
-3 +4

Категорично не. Прочетете "Документът R" от Ървинг уолъс и много неща ще ви се изяснят.

 
Преглед на профил СДС Рейтинг: 1341 Неутрална
14 яну 2016 12:25 2
- +Оценка
-2 +4

Не, не е оправдано.
Калто и съветското робство започнаöо с НРБ и продължаващо неформално до днес, не е оправдано.

_____

nemo malus felix, minime corruptor.
 
Преглед на профил Осия Рейтинг: 755 "Не"
14 яну 2016 12:27 3
- +Оценка
-1 +1

Уолъс с главна буква, съжалявам за грешката.

 
Преглед на профил Осия Рейтинг: 755 "Не"
15 яну 2016 10:27 4
- +Оценка
-1 +3

Ограничаването на личните свободи води до тоталитаризъм, а това носи по-голяма сигурност, определено. С това обясняват възрастните хора носталгията си по соца - имало по-голяма сигурност.

 
Преглед на профил Осия Рейтинг: 755 "Не"
15 яну 2016 10:27 5
- +Оценка
-1 +2

Ограничаването на личните свободи води до тоталитаризъм, а това носи по-голяма сигурност, определено. С това обясняват възрастните хора носталгията си по соца - имало по-голяма сигурност.

 
Преглед на профил Осия Рейтинг: 755 "Не"
15 яну 2016 10:30 6
- +Оценка
+1

Съжалявам за повторението, без да искам.

 
Преглед на профил Strygalldwir Рейтинг: 677 Неутрална
15 яну 2016 18:35 7
- +Оценка
+2

Тва е някаква гавра изобщо да се води подобен дебат

_____

Всичко което ми трябваше да знам за християнството го научих от тези които взривяват гинекологични клиники.
 

Искам да получавам известия за развитието на дебата.

Какво следва?

В следващия етап очаквайте позицията на гост експерт по темата. Очакваме вашите мнения в анкетата и форума на дебата.

Още по темата

ЕС може да започне разследване защо има геоблокиране в интернет

Над две трети от анкетираните от еврокомисията блокират достъпа от други държави в евросъюза

Силициевата долина срещу тероризма

Водещите технологични компании искат да помагат в битката срещу "Ислямска държава" и подобни организации

Ромите и радикалите: предполагаемата българска подкрепа за ИДИЛ

Обвинения, че харизматичен имам и негови последователи са пропагандирали идеи на "Ислямска държава", разкриват по-дълбоката история на забравено от всички гето

Ураганният вятър на промяната

Една добра и три лоши новини за Европа през 2016 г.

Как американско и руско оръжие попадна в ръцете на ИДИЛ

Джихадистите са придобили военно оборудване от съветски танкове и американски хеликоптери "Блек хоук", през автомати "Калашников" до изтребители.

"Крепостта Европа" затяга вътрешната сигурност

Какво представлява общоевропейската програма за сигурност и какви рискове крие