Изборът "Свобода или сигурност?" е до голяма степен подвеждащ. Това е така, защото не можем да се радваме на свободата си без някакво задоволително ниво на сигурност, което да ни позволява да упражняваме свободата си смислено. Свобода в постоянен страх (че тя, или животът, или собствеността ни, ще ни бъдат отнети) може би е възможна, но надали е особена ценност. Такава е позицията на мислители на Новото време като Хобс и Лок.  Според тях хората доброволно биха се отказали от част от естествената си свобода, за да могат, обвързани от един обществен договор с други, по подобен начин отказали се от част от естествената си свобода, да живеят в общност, където да се радват на гарантиран от договорената помежду им държава пакет от основни права и граждански свободи. Този пакет включва като минимум правото на живот, свобода и собственост, но и свобода на мисълта и изразяването, правото да не бъдеш измъчван, правото на неприкосновеност на личния живот, и т.н.

Но ако е вярно, че без минимална сигурност не можем да се радваме на смислена свобода, можем ли да заключим (като мнозина днес, година след атентатите в Париж), че в извънредни ситуации на заплаха за западните либерални общества е не само допустимо, но и задължително гражданските свободи да бъдат ограничавани в името на по-голямата ни сигурност. Твърди се, че балансът между свобода и сигурност е нарушен вследствие на постоянната терористична заплаха, в която живеем днес. Също така се твърди, че за да се възстанови този баланс в новата ситуация на тотална несигурност, относителната тежест на сигурността неминуемо трябва да нарастне  за сметка на съответно ограничаване на свободите.

Според мен този образ на търсене на нов баланс между свобода и сигурност дава погрешна картина както на ситуацията, в която се намираме, така и на необходимите за преодоляването й решения.

Но да започнем от основите. Част от свободите, за които днес се иска ограничаване, спадат към т.нар. "неотчуждаеми" права - понятие, което Джеферсън използва в Декларацията за независимостта, и което по-късно намира своята конкретизация в Била за правата. Идеята зад това понятие е за гарантиращ неприкосновеност на личността пакет от основни човешки права и граждански свободи, които никакви съображения за общо благо - било добруването на другите, било "повече сигурност" за всички, или някакви други обществено полезни цели, не бива да подриват. Тези права и свободи са своебразна "собственост" (по израза на Джон Лок) на индивида, поверена му от неговия Създател, която никой - мнозинството, цялото общество или държавата, дори самият индивид, няма правото да отнема. Аргументите за неотчуждаемостта на тези права (за този "фетишизъм на правата", както го наричат критиците) са разнообразни: за едни те просто са ни дарени от Създателя, за други те са секуларни по своя статут гаранти за равното уважение към достойнството, което дължим на всяко човешко същество.

Вече можем да се върнем и към конкретната ни тема - допустимо ли е ограничаване на основни свободи с подобен висок статут в името на повече сигурност? Обикновено такова ограничаване се оправдава с необходимостта да бъдем защитени от вътрешни или външни врагове, които заплашват устоите на обществото ни, включително правата и свободите ни. Моят отговор на подобни предложения е категорично отрицателен -  без адекватен по обхвата си пакет от индивидуални права и свободи, няма да имаме и така желаната от всички ни сигурност.

В моменти на масова паника политиците преживяват своя звезден миг - те влизат в ролята на спасители на своите нации. За изпълнение на спасителните си мисии те често твърдят, че се нуждаят от допълнителни правомощия и пледират за ограничаване на гражданските свободи и въвеждане на полицейски мерки, насочени към обикновените граждани - следене в интернет, масово наблюдение на лична кореспонденция, достъп на държавата до кодирани данни и т.н. Аргументите за извънредните мерки са, че те са им необходими, защото либералната държавата не разполага с необходимия й ресурс да противодейства на терористични заплахи най-вече заради високите нива на защита на личните свободи, на които се радват гражданите там. Всъщност, съвсем не е самоочевидно, че службите за сигурност не разполагат с достатъчен ресурс за борба с тероризма. Обикновено се приема, че провалите на службите за сигурност да предотвратят редица терористични актове (на два пъти в Париж само за изминалата година) говорят сами за себе си - не им достига ресурс. Поради явния недостиг на ресурс, такъв трябва да им се налее, дори това да е за сметка на други легитимни цели, за сметка на други ценности - като ограничаване на основни свободи, например. Голямата добра цел - повече сигурност, продължават защитниците на извънредните мерки, добре научили своя Макиавели, оправдава средствата. Всички средства.

Масовата психоза оправдава времени провали в разсъдъчната способност, но в период на отрезвяване следва да се запитаме - дали описаната картина на нарушен баланс между свобода и сигурност е наистина вярна? Дали провалът на службите да предотвратят терористичните атаки действително показва обективно недостатъчен ресурс и наличие на "прекомерни граждански свободи", както твърдят самите служби в желанието си да се оневинят за своите провали, или по-скоро е свидетелство за дефекти в работата на службите, които наливането на допълнителен ресурс и ограничаването на свободи само допълнително биха задълбочили? Няма как тук да не видим аналогията с българската прокуратура: в отговор на призивите за реформи и ограничаване на своеволната й власт с цел ефективна борба с корупцията и организираната престъпност, ръководителите й искат още правомощия и власт, защото според тях прокуратурата не разполагала с достатъчно адекватни инструменти в тази борба. За всички е ясно, обаче, че даването на повече правомощия на прокуратурата няма как да разреши проблемите й, защото те отчасти се дължат именно на прекомерните й правомощия. По същия начин, съвсем не е ясно дали даването на повече правомощия на силите на реда (ако допуснем, че провалите им се дължат на недостиг) ще произведе повече сигурност, или, напротив, ще доведе до повече злоупотреби с власт и по-голяма несигурност на гражданите.

Даването на повече правомощия и ограничаването на повече индивидуални свободи в името на сигурността ни не би било адекватно решение на проблема: дълбоко спорно е, че такива мерки действително биха довели като резултат до повече сигурност. В моралната философия е добре известен основният проблем с консеквенциализма (Макиавели, с тезата му "Добрата цел оправдава всички средства", е един от първите и най-ярките му представители),  т.е. с тезата, че правилността на действието се определя изцяло от резултатите от това действие. Проблемът е, че консеквенциализмът изисква да знаем какви ще бъдат резултатите от действието (защото те единствени определят неговата правилност), но често това знание не ни е достъпно тогава, когато то ни е най-необходимо - когато трябва да решим как да действаме. Затова действия, предприети като правилни - с очакване за положителни резултати, нерядко се оказват контрапродуктивни, и могат да произведат катастрофи. Пътят към ада, казват критиците на консеквенциализма, е постлан с добри намерения.

По подобен начин няма гаранции, че ограничаването на основни свободи с очакван от това резултат - повишена сигурност, няма да доведе до точно обратното. Не е необходимо да си пристрастен любител на антиутопиите, за да си представим кошмара на една полицейска държава, постоянно наблюдаваща гражданите си. Действително ли бихме били по-сигурни в държава, където властите произволно, без съдебна оторизация, могат да задържат всеки, да се ровят в комуникацията му, да проникват в дома му, дори и да е вярно, че в такава държава вероятността от терористична атака е с (неизвестен) процент по-ниска от тази в една правова държава, гарантираща адекватен пакет от основни свободи на гражданите си?

Неслучайно една от основните свободи, защитавана от редица конституции, е правото на сигурност, дефинирана именно като свобода от произволна употреба на сила от страна на държавата. Защото държавата може да употребява универсалния си инструмент - властта  - както, за да ни защитава от външни и вътрешни заплахи, така и да злоупотребява с нея, като я използва срещу нас. Не е необходимо да пътуваме далеч в миналото, за да намерим множество примери за злоупотреби на службите за сигурност с повече власт, поискана в името на повече сигурност и впоследствие използвана в ущърб на интересите на гражданите. Силите на реда многократно са били използвани срещу мирно протестиращи граждани под претекст, че те са заплаха за националната сигурност.     Каква е гаранцията, че едни евентуални допълнителни правомощия няма да бъдат използвани отново срещу собствените граждани? Защото колкото по-неограничена (макар и в името на по-голямата ни сигурност) е една власт, толкова по-голямо е и изкушението за злоупотреби с нея. Затова, основен гарант за по-голямата ни сигурност както по отношение на трети лица, така и по отношение на държавата, са именно конституционно гарантираните ни свободи. Да се отказваме доброволно от тях в името на някаква бленувана по-голяма сигурност изглежда  неразумно и неоправдано.