За мен позициите на двамата автори са добре аргументирани дори в това, че със сходни аргумени обосновават различни заключения - в случая перспективата е определяща. Моята позиция обаче не е в контекста на дихотомията "сигурност-свобода", а на политиката за национална сигурност.

Цитирането на един от бащите на американската демокрация Бенджамен Франклин - "който ограничава свободата в името на повече сигурност ще изгуби и двете", не е в контекста на проблемите, които днес заливат Европа и Америка. Франклин е написал нещо подобно през 1755 г. в писмо от името на Парламента на Пенсилвания до колониалния губернатор във връзка с набиране на повече средства за отбраната на границите срещу френските и индианските набези (Бенджамен Витес за Бруукингс). Очевидно, тази преписка е била за "сигурността", но не във връзка с принципите на функциониране на демократичното общество. Позоваването на Хобс и Лок също ни води в друга посока – към обществения договор за делегирано управление. Тази дискусия е за опасността от превръщане на "властта на народа" във "власт над народа" (Джовани Сартори) и за загубването на смисъла на политическата свобода във време на централизирано полтическо потисничество (Морис Кранстън).

Според мен ние имаме ескалиращ комплексен проблем на националната сигурност и той трябва да бъде дискутиран и решаван като такъв. Дискусиите по сигурността никак не са безобидни, особено в ера на масова спекулация с обърканите от информацията и динамиката на живот представи на хората и при факта, че сме много назад в граматиката на тази област. Националната сигурност не е сигурност въобще. Тя се отнася до сигурността на атрибутите (ценностите) на държавата, изразени от политиката във вид на национални интереси. Това разбиране исторически се появява на границата между "войната" (краят на ВСВ, началото на Студената война, ядрената ера и свързаните с тях стратегическите изследвания) и "мира" (който обаче обединява тогава враждуващите идеологии чрез стратегията на "гарантираното взаимно унищожаване", т.е. мир, но не съвсем). Цялата еволюция на концепцията за сигурността, от дефинирането на сигурността като "една нация е сигурна до степента, в която тя не е принудена да жертва основни ценности (законни интереси), ако желае да избегне войната и, ако е принудена, е в състояние да ги защити, като победи във война" (Уолтър Липман, 1943) до концепцията за "широката сигурност" и още по-нататък към "сигурността на човечеството", е не толкова процес, колкото стремеж за оттласкване от социалната (вътрешна и международна) рамка на "войната" и за разширяване на обхвата на "мира" (не-войната). Този стремеж за обща, първоначално международна, а по-късно и вътрешна, "секюритизация" през време Студената война доведе до появата политиката на détente на Кисинджър, Източната политика на Германия (Ostpolitik), ядреното разоръжаване, контрoла на конвенционалните оръжия и военната дейност, сделката на века "тръби-газ" и, разбира се, до формулирането на рамката на общоевропейската сигурност в Заключителния акт от Хелзинки (1975). Всички те водя до разширяване на проблемното поле на сигурността за сметка на заплахата от война.

Колко е важен този подход стана ясно след като Съветският съюз окупира Афганистан, колективните усилия на неговите опоненти създадоха муджахидините и талибаните, президентът Р. Рейгън обяви инциативата, известна като "Звездни войни". Де-секюритизацията през 1980-90те много бързо ни върна към усещането за война, което стана реално с окупирането на Кувейт от Саддам, войните за наследството на Югославия, кризата между Гърция и Турция за остров Имния/Кардак и други. Много важен урок: ако "секюризацията" е заместване на войната с други средства (Стефано Гудзини), то обратният процес може да доведе до разбирането, че само чрез "война" (срещу терорра, ислямизма, радикализма, миграцията, ....) може да се постигне мир. "Де-секюритизацията" трябва да има категорични основания, за да не се превърне в негативна.

По дефиниция (Бари Бюзън и Оле Вевер), "секюритизация" е говорене (в оригинала: "успешен речеви акт"), чрез което се постига споделено възприемане на "нещо" като заплаха за съществуването на важна колективна ценност (национален интерес) и готовност за предприемане на извънредни мерки за справяне със заплахата. Определянето на това, кое е и кое не е предмет на политиката на сигурност в демократично общство безусловно е политическа отговорност, но тя се формира и изразява под силен многостранен натиск (живеем в "ситема от социални ситеми"). Проблемът не е толкова в хоризонталния обхват на сигурността (в Националната стратегия за сигурност на САЩ от 2015 г. те са пет, в българската от 2014 г. – осем), колкото в това, че вертикалният обхват – глобалната, международната, регионалната, националната, социалната, груповата и индивидуалната проекция на сигурността, се провокират по несрещан в историята начин. Обвързаността на външната и вътрешната сигурност днес не е хипотеза, а е реалност (с изключение на нашата стратегия за сигурност от 2014 г., в която те са категорично разделени). Дори общество като нашето вече е наясно, защо това, което се случва в Афганистан и Йемен, ни засяга. Остава това да разберат и политиците.

Ако разбираме "секюритизацията" като политика да избегнем войната под каквато и да е форма, трябва да сме категорични в това кой, защо и по какъв начин определя обектите и средствата на политиката на национална сигурност. Точно по този въпрос разсъжденията с основните автори се преплитат. От една страна е исторически вярно, че няма диктатура, която да не е използвала заплахата от война за сврехсекюритизация на живота на хората. В този смисъл Сталинизмът и Маккартизмът, Мао и Саддам имат една една и съща платформа за обосноваване на вътрешните репресии - "така трябва, защото иначе ще загубим войната с...". От друга страна е вярно, че нямаме (колективно) исторически опит с такава анархия в международните отношения, които се изпълват с нови актьори (уникалната сирийска опозиция), отношения ("Защо е време да признаем дипломатически ИСИС", The Independent, 15.12.2015), инструменти (терор, хибридна война), стратегии и методи (асиметрията като стратегия и тактика).

Категорично, за да избегнем "войната" под каквато и да е форма, трябва ефективно да използваме "секюритизацията" в политиката на сигурност без да провокираме крехките устой на българската демокрация. Както "сигурността" ("дилема на сигурността), така и "секюритизацията" имат дуалистичен характер: повишаването на сигурността води до отнемане на нещо; намаляването на сигурнсотта води до повишаване на риска. Проблемът ни е, че, от една страна, трудно изграждаме споделена представа за заплахата; тя, доколкото въобще я има, се формира от ситуационни изказвания на политици, от привнесени оценки и от медиини истерии ("кажете сега, ще напада ме ли Русия..."). От друга страна, рискът за националната сигурност не е функция толкова на заплахата, колкото на собствената уязвимост. При висока уязвимост дори заплаха с нисък интензитет може да предизивка сериозни последствия (живеем в ерата на асиметрията!). Принцип на всяка стратегия е, да се атакува най-слабото звено на системата "противник", за да се стигне до овладяване на ядрото (centre of gravity), след което противникът ще бъде подчинен. Когато мислим за Европа и НАТО като за "нашата система", най-слабото звено може да бъде и България, а като ядро да бъдат атакувани демокрацията, начинът на живот (включително свободата), критичната ни инфраструктура (вкючително киберсредата), финансовата система и всяка една жизненоважна функция за нашите общества. Тъй като те са функционално и масово-психологически обвързани, пробивът в една от тях може бързо да доведе до сриване на системата.

Фокусирането върху традиционните атрибути на националната сигурност като независимост, суверенитет и териториална цялост (Чл. 9 от Конститицията ни) остава задължително, но е крайно недостатъчно, за да насочва политиката на сигурност към реалните проблеми. Ако пренесем вниманието върху сигурността на жизненоважните за нашето общество функции, тогава ще ни бъде ясно какво печелим, на каква цена. Точно това, според мен, би трябвало да бъде централната тема на съвременния дискурс за нашата сигурност.