Земеделието е традиционен за България отрасъл и той има основополагащо за стопанството ни значение. През последното столетие земеделието в България претърпява редица значими трансформации, които най-силно касаят заетите в сектора, тъй като промените са следствие основно на политически решения и външни фактори. Въпреки всички сътресения, хаос в поземлените отношения и резките смени от политически характер, земеделието остава секторът с най-голяма заетост, като в това отношение преобладават самонаетите лица и неплатените семейни работници, а след тях са наетите лица и работодателите. Подобна е ситуацията и в останалите страни на ЕС, където 84% от фермите в общността разчитат основно на работна ръка от семейството. Изхождайки от тези данни, фамилните земеделски стопанства все още подсигуряват най-голяма заетост в първичния сектор и стопанството като цяло. Други ползи от фамилните и малките земеделски стопанства са свързани с по-високото биоразнообразие както на култивирани земеделски продукти, така и на флората и фауната на дивата природа. Всъщност, малките и разнообразни земеделски площи, особено когато не са третиртирани с пестициди и изкуствени торове, имат съществено положително значение за биоразнообразието и състоянието на почвите в повечето развити страни със сравнително високо ниво на урбанизация.

Малките земеделски стопанства са в основата на хранителната независимост и продоволствена сигурност по места и имат и директна връзка с развитието на селските райони и демографските тенденции в тях, а също така подпомагат местната икономика, късите вериги за пресни и местни продукти, запазване на традициите и обичаите, осигуряват работни места в други сектори (турзъм, хранително-вкусова промишленост и др.), а и спестяват емисии от парникови газове за съхранението и транспортирането на далечни разстояния, както се случва с продуктите от конвенционалното и едрото земеделие.

В следствие на тези предимства държавите би следвало да насърчават и подпомагат семейните ферми и малките земеделски производители чрез облекчена административна тежест, местни географски понятия, регионални марки и възможности за преработка на продукцията. Не случайно организациията по прехрана и земеделие към ООН (FAO) също насочва своите политики и стратегии към биологично производство и малки земеделски стопанства, а общото събрание на ООН обяви 2014-та за година на фамилните ферми.

Дали обаче това политиката на ЕС подкрепя достатъчно малките земеделски производители? Отговорът ми е "не достатъчно". Необходими са редица промени, които най-малкото да възстановят загубения баланс, защото през последните десетилетия осезаемо Общата селскостопанска политика (ОСП) облагодетелства едрите производители и конвенционалното земеделие. Пример за това е, че през последните девет години броят на фермите в ЕС е намалял с три милиона, или с около 20%, като това са почти изцяло малки производители и фамилни ферми. Основно тази голяма редукция идва от Източна Европа и новоприсъединилите се страни, като най-осезаемо то е в Румъния и България. До голяма степен това се дължи и на различния модел земеделие в тези страни, които приеха ОСП за предишния програмен период, но не успяха бързо да се адаптират в него. За сметка на това някои хора се възползваха максимално от политиката на ЕС за значително подпомагане на площ (СЕПП – Система за единно плащане на площ), което доведе до заграбване на земи и окрупняване на земеделски стопанства в България и Румъния до чудовищни размери от над половин милион декара. "Ромфарм" даже достигна до управлението на над 1 млн. декара в България.

Още преди няколко години официалната статистика за България сочеше, че по-малко от 2% от фермерите управляваха над 80% от земеделската земя, като днес тази тенденция даже се задълбочава. Опитът за самозащита от този порочен процес доведе до въвеждането от ЕС на тавани от 300 хил. евро за плащания на субект на година, но тези тавани бяха делегирани за конкретизиране от държавите членки. Без да се заложат референтни години и с липсата на прецизно внедряване в националната подзаконова нормативна база. Така се допусна възможността едрите земеделци да получават същото количество субсидии, но чрез няколко юридически лица, които са поели формално управлението на частите от земята.

Комасацията и окрупняването често се случва и чрез заграбване на земи, което от своя страна води и до обезлюдяване на селските региони, щети за биоразнообразието и дефицити за местната икономика. Редица нормативи на национално ниво създават условия за адаптация само на онези, които имат материален, човешки и експертен ресурс. Малките земеделски производители нямат достатъчно лоби и представителство в процесите за вземане на решения за разлика от големите. Това е и един от дефицитите на новата ОСП.

Липсата на облекчения в бюрократичния процес продължава да изолира от ОСП част от малките земеделски производители, особено при повишаване на стандартите. Разбира се, това е порок най-вече на приложението на ОСП от България, защото е сгрешен и силно централизиран подходът. Земеделските производители са принудени многократно да пътуват до общинския или областния център, или даже понякога до столицата, за да се занимаят с административни въпроси.
Загубата на колосални количества време и разходи по административния процес обезкуражава мнозина фамилни ферми да се възползват от подкрепата на ОСП. Решение на този проблем е намерено в някои държави. В провинция Емилия-Романя (Италия) например са сформирани мобилни групи от държавни експерти, които регулярно посещават малките населени места, извършват консултации и приемат заявления и документи от земеделските производители.

Проблем на ОСП в България за настоящия период е невъзможността малките земеделските производители да кандидатстват по мярка 4.2, свързана с подпомагането на инвестиции за преработка на продукцията. Това създава дефицити и нарастване на неконкурентността на малките земеделски производители.

Съществен проблем за фамилните ферми и дребните земеделци, който не е свързан с ОСП, е свързан с невъзможността да се опази земеделската продукция от посегателства.

Фамилната ферма остава доминиращ модел на всички континенти. 69% от земята в ЕС се отглежда от фамилни ферми (2014 г.). Средното фамилно стопанство в ЕС е 10 хектара. България обаче през последните години, особено откакто е член на ЕС, се развива в посока интензивно земеделие, с превес на големите земеделски производители и монокултурните стопаства, а новата ОСП не успява да ограничи тези процеси въпреки настъпилите промени, които целят това.