Когато разоравахме пустините

Кредити за ракия

Историята с Алжир всъщност е в началото на онова, което по-късно ще прерасне в помощ за "деколонизацията" и "братски държави от третия свят". Няколко кораба, натоварени с оръжие, наистина пробиват френската блокада и дори може би обръщат хода на съпротивителното движение. Разбира се, България не решава самостоятелно подобен ход. Той е поръчан от СССР и изпълнен от нас като член на Варшавския договор. Връзките с Алжир продължават - голяма част от военновъздушните сили на страната се обучават тук. През 1977 г. Политбюро отпуска кредит от 70 млн. долара на Алжир, а през 1982 г. - още 300 млн. долара, които Алжир усвоява под формата на оръжие.

По този начин се развиват и връзките с останалите държави. През 50-те и 60-те години процесът на деколонизация и възникването на много нови държави позволява на соцблока да търси нови пазари, съюзници и източници на суровини. Проблемът на тези държави е, че са слабо развити, т.е., за да има партньорство, е необходима помощ, която да ги доведе до ниво, където търговията да е взаимноизгодна. Разделението в СИВ е такова, че на България се падат предимно Близък изток, Северна Африка, Азия и малка част от Латинска Америка. В задълбочения труд на Мартин Иванов, Цветана Тодорова и Даниел Вачков "История на външния държавен дълг на България 1878 - 1990" се отбелязва, че "за зараждащото се българско машиностроене пазарите от третия свят са отлична възможност да реализират продукция, без острото противопоставяне на свободната конкуренция. Срещу тези удобства се налага българската страна да отпуска изгодни условия за закупуване на кредит и дори като безвъзмездна помощ." С други думи, помощта често е само инструмент, с който българската индустрия да намери пробив и реализация: нещо, което е традиционен подход навсякъде и по всяко време. Това е добра идея, но е реализирана ужасно зле.

Стокообменът нараства непрекъснато - от 40,9 млн. долара през 1960, на 179,5 млн. долара през 1967 г. Това са преди всичко машини, а балансът за България е положителен. Но тъй като в замяна на съоръженията българската страна получава понякога многократно завишени като стойност стоки, всъщност предоставяме предимно безлихвени кредити за другата страна. Размахът тогава е шеметен - отпуснати са кредити на Гана, Мали, Алжир, Ирак, Сирия, Никарагуа, Судан, Иран, Етиопия и др. Само за 14 години, България предоставя над 40 кредита на 26 държави, на стойност над 500 млн. долара. Между  1981 г. и 1989 г., основно заради Ирак, Либия и Алжир, стойността на кредитите пораства до 2,8 млрд. долара.

Управлението на тези кредити и изобщо на "помощта за братски държави" е под всякаква критика. България не успява да оползотвори пълноценно никое от тези партньорства. "Ние нищо не внасяхме от тези държави. Другите като ГДР внасяха петрол, руда и други. Ние - нищо. Благородна работа", казва иронично дипломат, който е пряк свидетел на развитието на тези отношения. В доклада на БНБ за дълга се цитира казус от 1962-1963 г., когато от Ирак са внесени 10 хил. тона фурми. Тъй като в България няма техника за изсушаването им за фураж, те са... сварени на ракия и дадени на животногледачите.

Отношенията с партньори като Алжир и Ирак, които са големи износители на енергия, остават на ниво официални поздрави и визити, заедно с търговията на оръжие, която непрекъснато качва обема на раздадените като кредит средства. Тези кредити имат събираемост от едва 28% според БНБ - някои държави, като Никарагуа, никога не внасят нищо по тях. Те постепенно допринасят за фалита на държавата, която затъва прогресивно.

ЦК на БКП предоставя и безвъзмездни пари за оборудване на партийни централи на други комунистически партии, като например сградата на Сандинисткия фронт за национално освобождение "Фарабундо Марти", финансира вестника на Египетската комунистическа партия, финансира чужди конгреси - например пленума на Чилийската социалистическа партия, който се провежда през 1983 г. във Врана.

След 1990 г. прословутото дело N3 се занимава с тези пари и обвинява 22-ма членове на МС начело с Георги Атанасов и Андрей Луканов, който ръководи комитета по научно-техническо и икономическо сътрудничество.

Ог Лагос до Лимпопо

Всичко това обаче има и добра страна. Концентрацията на България в няколко области на земното кълбо носи след себе си последствия, които страната (или някои нейни служители) ще жъне като резултати години след това. Страната получава запазено място в комитета по деколонизация на ООН, създаден през 1964 г., а в дипломацията има бум на арабисти. Връзките с арабски и азиатски държави и не на последно място - притокът на студенти от тези държави в България, е следствие от това усилие. През 1963 г. в София е създаден Институтът за чуждестранни студенти (ИЧС), който подготвя идващите чужденци по български, преди да ги хвърли в различни области на науката. Българското висше образование започва да произвежда доктори, учители, фермери, инженери и дори музиканти от Виетнам до Куба.

Български строители издигат утаителите на завод в Архангелск. По време на помощта за "братски държави", български компании строят от Куба до Виетнам. Фотограф : Главболгарстрой

В същото време български строители и агрономи отиват на място, като част от идеята да се помогне за развитието на партньорите, както и за да се създадат съоръженията, които ще използват български машини. През 1964 г. е създадена "Техноекспортстрой", която работи в Африка, година по-късно се появява и "Техноимпекс". "Главболгарстрой" е създадена през 1969 г. за извършването на строителни работи на територията на Русия, но работи и в третия свят. Български строители работят на най-различни места - от националния театър в Лагос, Нигерия (точно копие на "Двореца на спорта и културата" във Варна), до язовири в Куба. Строят се училища, подновяват се театри, прокарва се електропреносна система (тези в Либия и Нигерия например са частично изградени от българи). Подаряват се компютри и се обучават младежи в Зимбабве и Мозамбик. През 1983 г. над 200 млади агрономи отиват в Мозамбик, където трябва да създадат системи за напояване по долината на река Лимпопо. Проектът не е особено успешен, но следите от него явно остават дълго - десет години по-късно, през 1994 г., ГУСВ печели поръчката за строителство на нов мост над Лимпопо, който да свързва ЮАР и Зимбабве.

И тук размахът е зашеметителен и далеч надхвърля възможностите на българската икономика. Но останалото след него не е малко. Във Виетнам например има десетки хиляди завършили в България, които имат свой клуб и се срещат редовно. Този клуб включва вицепремиери, министри и шефове на големи компании. Същото съществува и в Судан, а вероятно и на други места. Тази година на посещение и за концерт в България беше най-известният етиопски класически музикант и композитор Гърма Ифрашеу, който е завършил Консерваторията в София. Дипломати неофициално посочват редица министри в различни държави, завършили в България.

Това е лоби, което се гради трудно, бавно и с много усилия. Веднъж вече направени, е жалко тези връзки да бъдат изхвърлени. А България към момента не знае как да използва тези връзки нито опитва - според дипломати, картотеката със завършилите тук чуждестранни студенти е изчезнала в началото на 90-те от дружеството "Иван Вазов", където се е съхранявала. С други думи, не знаем кого сме обучавали, нито поддържаме връзки с тях.

Да се върнем в света

Освен че сме захвърлили връзките от миналото си, ние изглеждаме неспособни и най-вече незаинтересовани да градим нови такива. В годините на прехода, логично, фалиралата и едва изправяща се България престана да обръща внимание на останалата част от света и се концентрира върху себе си. Разщихенията на комунизма и невърнатите милиони оставиха дълбока следа - България днес отказва да дарява за развиващите се страни. След влизането си в ЕС се очакваше тя да изпълни ангажимента до 2015 г. да отделя 0,33% от БВП за помощ за развитие - това са около 140 млн. евро (или малко повече от водния цикъл на един средноголям град). Оказа се, че тази сума е непосилна за страната.

Последният доклад на дирекцията за развитие на ЕК посочва, че България дава към момента между 30 и 40 млн. евро, при това не е ясно какво се включва в тази сума, защото числата се изпращат от Министерство на финансите, МВнР няма идея какви дейности ние броим като помощ за други държави, а ЕК също. В забележките под линия се казва, че България, Малта и Кипър са единствените три държави, които нямат двустранни програми за помощ с други държави, не участват в никой от процесите за взаимно отчитане на постигнатото, нито имат собствена система, по която да оценяват ефектите от помощта. България е единствената държава, която не е предоставила никаква информация за такива механизми (вероятно защото не съществуват). От догодина, казва ЕК, София е обещала, че ще започне. Ако е вярно, това би било знаменателно събитие - след като 45 години помощите за други държави бяха маскирани и крити, а 25 години подобни въобще нямаше, да започнем да мислим и работим открито и с ясни цели в такава посока би било истинско събитие.

То вероятно няма да се случи, или ще се случи много трудно. И това не е защото сме лоши, глупави или неспособни да отделим пари, за да помогнем. А защото просто сме отвикнали да гледаме на света като на място, където живеем. "Все по-малко и по-малко в България говорим за света - единственият ни ракурс е "ние сме най-бедни и сме най-зле". Забравяме че сме част от този свят и всичко, което става там, ни касае", каза тази година пред "Капитал" еврокомисарят Кристалина Георгиева. А причините да помогнеш на някого са както алтруистични, така и рационални: хората познават тези, които им помагат, а предпочитат да познават онези, с които правят бизнес. Следващият път, когато дадем с лека ръка 1-2 млн. за ново туристическо лого, може би е добре да помислим дали няма по-добри варианти за инвестирането им.