Амбицията да живееш честно (като Томас Винтерберг)

"София филм фест" подгрява новото си издание с ретроспектива на датския режисьор в Дом на киното

Защо е важно да не пропуснете ретроспективата на Томас Винтерберг в София? Във времена, доминирани от новини, опровергавани често по два пъти на ден, честността в публичната сфера е качество, което вече можем да гледаме само на кино. Именно художествената честност, без това да е оксиморон, е нишка, пронизала всички заглавия в творчеството на един от най-знаковите съвременни режисьори - Томас Винтерберг, автор на филми като "Ловът" и последно на "Още по едно" (Another Round), един от най-коментираните европейски филми през последните месеци и един от фаворитите за номинация за "Оскар" в категорията за чуждоезичен филм (и двата с дългогодишния му сътрудник Мадс Микелсен в главната роля).

Благодарение на 25-ото издание на "София филм фест" имаме привилегията да видим, а и да си припомним, развитието, цикличността и диапазона в темите на Винтерберг, който през 1995 г. заедно с Ларс фон Триер създава датското кинотечение "Догмe 95". Ретроспективата включва пет заглавия от кариерата на режисьора.

Освобождаване чрез ограничаване, строго въздържание от всички похвати и трикове, зад които може да се скрие професионалистът, е гениално дръзката и семпла формула, зад която Винтерберг, Триер и още двама млади кинореволюционери коват на шега и с ирония манифеста на "Догмe 95". Подобно на Трюфо и Годар четирийсет години по-рано датската четворка се бунтува срещу посредствеността и компромисите в индустрия, готова да асимилира всяко свое непокорно дете. Всеки от четиримата създава едва по един филм в духа на приетата естетика, преди внезапният комерсиален успех на движението да го превърне в история и стил на подражание за десетки киноентусиасти с ръчна камера. Автентичната "Догмe" има много кратък живот, но и нескончаем послетрус.

"Киното е една от най-консервативните и предвидими медии", провокира режисьорът, лично отговорен за една от последните вълни на обновление в световния киноезик, сякаш за да очертае логиката в мисленето на един млад бунтар. "Ако системата те отхвърля, създаваш своя, колкото и арогантно да звучи това", споделя още от някогашното си пънкарско ноу-хау Винтерберг.

Доброто кино има способността да говори на живота в кризисни моменти, а включените в ретроспективата на Томас Винтерберг заглавия вадят наяве постоянството и трайния интерес, с които той неуморно манифестира авторската си истина за живота - болезнено словоохотлива, изведена до крайност и точно заради това облекчаваща колективната ни съвест.

За Винтерберг ракета носител е "Празненство" (1998), тогава награден за "европейско откритие" на европейските кинонагради и лауреат на наградата на журито в Кан. С него прокламира и изчерпва всичко авангардно, което протестът на "Догма" може да му даде - ударна деконструкция, неподправен реализъм и безмилостна откровеност. Черно-комичната история на семейство, шумно пометено от премълчавана с десетилетия истина, събира единодушно овациите. Винтерберг чупи с гръм и трясък фасадата на конформизма и вдига високо летвата за следващите си произведения. Истината като бомба с детонатор заедно с нестабилността, ранимостта и непостоянството в човешкия характер стават лайтмотив. Как и дали се случва обмен в общуването ни, къде се къса връзката със сърцето са въпроси, които вълнуват режисьора - фен на Бергман, с когото делят сходно към човешката драма любопитство.

Винтерберг търси отговорите в семейните връзки, в социалните ритуали, в крехките конфликтни ситуации, където хората са групирани от убеждения или обстоятелства. Увлечени от доброволно приети и наследени илюзии са героите в "Комуната" (2016), интерпретация на възможните и невъзможни принципи на съжителство между хората и етичната уязвимост на колективизма. Да опростяваш насилствено нещата винаги повлича проблеми. "Курск" (2018) ни стряска с равнодушието и ледения цинизъм на власт, лишила обществото от истината, но дебатът за истината и реалността е в основата и на "Ловът" (2012) - пример за това какво причиняват фалшивите новини в невротичното съзнание на модерния човек, подвластен на лъжа, страх и предубеждение.

Текстовете, с които Винтерберг работи, са толкова мускулести като драматургия, че интересът на театралната сцена към тях се подразбира от само себе си. Сам превръща "Комуната" си в пиеса.

В България от две години в Малък градски театър "Зад канала" се играе "Празникът", като адаптацията на Дейвид Елдридж е режисирана и поставена от Явор Гърдев. Любопитно, Александър Морфов също поставя Festen/"Празненството" със заглавие "Тържеството", като адаптира сценария на Бо Хансен за театър "Даилес" в Рига, Латвия.

Животът в крайна сметка трябва и да се живее. Базиран на пиеса, която пише по време на работата си в "Бургтеатър", Виена, последният филм на Винтерберг "Още по едно" (2020) е точно за това - за риска да бъдеш жив, за справянето със скуката и рутината, за преодоляването на предначертаната от обществото пътека. С годините Винтерберг печели все по-голямо разбиране от широката публика, може би защото, както с Дейвид Боуи споделят в общо интервю, времето помага на артиста да разбере с какво се занимава.

В машинарията на живота важните неща обикновено са такива, защото ги преживяваме заедно. Филмите на Винтерберг имат потенциала да увеличават качеството на преживяното и да чистят от бял шум сигнала на живото "предаване".

Ретроспективата с филмите на Томас Винтерберг включва черната комедия "Празненство" (1 март), "Ловът" (3 март), "Далече от безумната тълпа", "Комуната" (9 март), историческата драма "Курск" (11 март) и "Още по едно" (12 март). Прожекциите са в Дома на киното, а за "Празненство" и "Ловът" вече има билети. Повече на siff.bg

Все още няма коментари
Нов коментар