Векът на Блага Димитрова

"Блага беше човек-компас - за морал, смисъл и гражданско поведение", казва дипломатът и политик Стефан Тафров.

100-годишнината от рождението ѝ беше отбелязано с паметна плача на кооперацията, в която тя живя и твори – ул. Паренсов 33 на ъгъла с бул. Васил Левски. Фотограф : Цветелина Белутова

"Служителка на истината, господарка на думите"

Така веднъж Блага Димитрова е описана от френско-българския писател и философ Цветан Тодоров (1939 - 2017).

Тя е родена през 1922 г. в Бяла Слатина, но израства във Велико Търново. Първите ѝ стихове са от 1939 г., но минават двадесет години, докато се появи дебютната ѝ книга с поезия - "До утре". Междувременно тя завършва славянска филология в Софийския университет и защитава докторантура в Литературния институт "Максим Горки" в Москва. След като се утвърждава като поетеса, през 1965 г. тя пише първия си роман и един от най-често цитираните - "Пътуване към себе си", книга, в която се предава интензивното строителство в Родопите в този период и респективно - строителството на тоталитаризма в региона.

Освен завоалираните критики към режима някои философски теми в книгата биха звучали актуално и днес: "В мене се спотайваше нещо, което аз отстранявах с нуждата все да бързам, все да работя, да не остана миг празна - нещо, което само издебваше пролука вечер, за да изпълзи и като смок да ме пие извътре. Защо съм тук", пише Димитрова в началото на романа като героинята Райна, една от работещите на строежа.

В този период, средата на 60-те години, тя се запознава с Елена Михайловска, която попада в близкия й приятелски кръг. "Бях още студентка, когато за първи път за озовах в нейния дом. Приятелството ни обаче датира от доста по-късно - някъде от края на 70-те години, като редовно сме се виждали и разговаряли вече през 80-те, 90-те и до самия ѝ край", казва пред "Капитал" проф. д.н. Елена Михайловска, изкуствовед и дългогодишен професор по социология в Софийския университет, част от инициативния комитет, който организира поставянето на паметната плоча. През 2015 г. тя пише книгата "Блага Димитрова: живот-слово. Биографични щрихи, портрет и спомен за нея".

Като какъв човек си я спомня? Михайловска я описва като неизменно вглъбен човек, силно съсредоточен в това, което замисля, търси или работи в конкретния момент. "Това не й пречеше да бъде много внимателна към околните, но следвайки стриктно своя план, програма и цели."

Михайловска я помни като особено лъчезарна и вдъхновена, когато се появи идея, която да я развълнува. "Скъпа ми е и онази по-спокойна и мъдра възрастна жена от последните й години или месеци, когато, седнала на фотьойла пред отворения прозорец в своя дом, се радваше на цъфналия отвън клон. И казваше: "Това е също живот, нали?"

Подобно на Михайловска, поетесата и главна редакторка на "Литературен вестник" Амелия Личева също среща Димитрова в студентските си години, но през 90-те. "Гостувала съм няколко пъти в дома й на "Васил Левски". Тя, жив класик, с международно признание, с цялата си биография посреща в дома си студентка, която пише стихове, пие с нея чай, показва й книги... С годините си дадох сметка каква школа беше досегът с човечността и щедростта на личност като нея."

За Личева романът "Пътуване към себе си" предлага една универсална история, а темата за "пътуването" към Аз-а би дало на по-младите читатели днес повече дълбочина към това какво е да конструираш личността си. Личева посочва и друг от нейните романи, "Лице" (1981), като също ключово заглавие.

"В българската литература не са толкова много дисидентските книги, а тази е такава - охулена лично от Тодор Живков, спряна, защото си позволява да покаже персонаж, който не е идеологически обременен, има друго мнение за комунизма и издига в култ свободата." Поезията ѝ след 1989 г. също дава важни отправни точки. "Тя чертае както възторзите от новото, от демокрацията, така и разочарованието пред пребоядисването, подмяната, обезценяването на думите."

През есента на миналата година Личева води една от "литературните разходки" в София, а нейният тур е посветен на Блага Димитрова и Фани Попова-Мутафова. Любимият ѝ малко известен факт за Димитрова е начинът, по който дава автографи. "Тя обичаше котките, имаше вкъщи и неизменно така даваше автографи - с подпис и рисунка на котка."

За широката публика литературата ѝ остава най-вече позната с романите "Отклонение" (1967) и "Лавина" (1971), написан по готов сценарий на Димитрова, който в крайна сметка е екранизиран десетилетие след излизането на книгата от режисьорите Ирина Акташева и Христо Писков, също в сложни отношения с властта и цензорите.

Устойчивата популярност на Блага Димитрова неизбежно води до митологизиране и любопитство към живота отвъд работата и дейността ѝ: има догадки, че тя е прототип в разказа "Българската поетеса" от 1965 г. на американския писател Джон Ъпдайк, преведен на български в сборника "Книгата на Бек" (изд. "Кръг"). През годините любопитство предизвиква и решението на Димитрова и съпруга ѝ Йордан Василев (1935 - 2017) неофициално да осиновят пострадало от войната във Виетнам дете (Ханна Хоанг Димитрова, която през 2007 г. пише мемоар за детството си, включващ обвинения за насилие от страна на Василев. Те заглъхват след първоначални бурни реакции).

Блага Димитрова през 1988 г. Автор : Божидар Тодоров Източник: БТА Преглед на оригинала

Поглед отвън

През 70-те и 80-те Димитрова се превръща в международно признат автор. Става носителка на Награда от Полския ПЕН-клуб за преводи, награда "Лундквист" за преводи на шведска поезия, германската Хердерова награда. Пряк свидетел на нарастващата ѝ разпознаваемост е преводачката от български на датски Хелле Далгор, която продължава да е изключително активна в мисията си да популяризира нашата литература. Запознава се с писателката покрай режисьора Милан Огнянов.

"С нея веднага се намерихме душевно и оттогава станахме близки", спомня си Далгор, която посещава България за първи път още през 1972 г. "Бях свидетелка как тя ставаше все по-нещастна от гняв и безсилие. Беше огорчена от измамата и манипулациите, разочарована от развитието на това общество, в изграждането на което тя като млада сама е участвала." Далгор си спомня, че отношението към Димитрова в последните години на комунистическия режим е ставало все по-агресивно: била е символично "осъдена на смърт" на работнически митинг, а друг автор от съюза на писателите е казал, че тя трябва да бъде "разстреляна на площада".

През 1986 г. Димитрова гостува на литературен фестивал в град Орхус, Дания, по същото време излиза сборно издание с поезията ѝ, преведена от Далгор. Вместо Димитрова съюзът на писателите обаче иска да прати близкия до властта Любомир Левчев. Далгор успява да се пребори Блага Димитрова да бъде пусната, когато заплашва, че историята ще стигне до датската преса. "Седмица след това Блага се обади и каза: "Ще дойда!" И тя дойде и гостуването беше голям успех."

Хелле Далгор и Блага Димитроеа по време на литературния фестивал на град Орхус, 1986 г. Фотограф : Mikael Witte

Като дисидент и политик

Димитрова се застъпва за едно от първите събития, които подсказват желанието за промяна: през 1988 г. майки излизат на протест срещу мръсния въздух в Русе, впоследствие документиран от филма "Дишай" на Юри Жиров и провокирал създаването на Обществения комитет за екологична защита на Русе.

Стефан Тафров, тогава журналист, по-късно посланик в Франция, Великобритания, Ирландия, Италия и Малта, сега част от "Демократична България", се запознава с нея в средата на 80-те години. Описва я като спонтанен и сърдечен човек. "Млада по дух жена, която не беше изгубила почти детското си любопитство към света, към културата и хората, особено младите, казва Тафров. Веднъж приела те, Блага имаше таланта да те накара да се чувстваш ценен и интересен."

Той определя насилственото преименуване на етническите турци (т.нар. "Възродителен процес") в България през 70-те и 80-те и последвалото им изселване през 1989 г. (т.нар. "Голяма екскурзия") като едно от най-страшните престъпления на комунистическия режим в страната, а противопоставянето на Димитрова - като светъл пример за гражданска доблест. За него есето на Димитрова "Името" е отсрамило поне донякъде българската интелигенция. "Значителна част от нея [интелигенцията] се държеше конформистки спрямо режима."

Тогава Блага Димитрова определя политиките срещу българските турци като "вандалско посегателство": "Такова грубо похищение извърши българската администрация по отношение на нашите съграждани с турско самосъзнание или с мюсюлманско вероизповедание, независимо от потеклото им, което е толкова трудно установимо, колкото и българското - на този кръстопът на народите през столетията, Балканския полуостров", пише тя в "Името". "Бръкнато е в святото ждрело на приемственост между поколенията, което ги споява със самочувствие на идентичност в общността." Тафров подчертава и приноса ѝ към Клуба за гласност и демокрация, една от първите дисидентски организации в страната.

След "промените"

Хелле Далгор си спомня за разговорите с Димитрова около 10 ноември 1989 г. и вълнението покрай падането на тоталитарния режим. "Нейният глас беше много радостен и тя едва-едва можеше да си поеме дъх, каза ми: Ела по-бързо, не е за вярване! Фантастично е! Но никой не знае докога ще трае. Пълна еуфория и много сме заети. Постоянно ни викат за интервюта по телевизията и по радиото. Телефоните ни не ги подслушват, не ги прекъсват. Невероятно е! Но трябва да внимаваме. Страшно е, че много от старите дяволи изведнъж са станали последователи на демокрацията и плурализма. Ние сме обградени от лицемери и хора, които са готови да ни забият нож в гърба."

Блага Димитрова в началото на 90-те години Автор : Живко Ангелов Преглед на оригинала

Далгор си спомня още, че сред големите опасения на Димитрова са били ефектите от политическите трусове върху народопсихологията, съжалявала е, че не е писала повече за срама, за вълнението и гнева от всички негативни явления в българското общество. "В един момент тя видя един свят около себе си, пълен с клишета. Не се конфонтираше открито с властта, тъй като смяташе, че е способна бавно да променя границите ѝ."

Димитрова става вицепрезидент през януари 1992 г. и подава оставка на 6 юли 1993 г. след все по-големи несъгласия с президента Желю Желев, който през лятото на 1992 г. започва остро да критикува правителството на Филип Димитров, тогава премиер и лидер на СДС.

"Блага Димитрова не просто казваше, но ежедневно показваше как живее и работи човек, воден от "силата на любовта, а не любовта към силата", казва Мария Петкова, част от екипа на Димитрова, когато е вицепрезидент. Тогава започва и фокусът на Петкова към грижата за децата, растящи в институции, което я води към създаването на активната и до днес фондация "Лале". Определя лидерството ѝ като "кротка решимост". "Разбрах, че зад видимото непринудено и окуражаващо човешко общуване има дълбоко премислени и осъзнати възможности и отговорност."

С Радой Ралин през 1990 г. Фотограф : Живко Ангелов Източник: БТА

И все пак коя е Блага Димитрова?

Мария Петкова я описва като хармонично единство на несъчетаеми черти: спомня си я като едновременно уязвима и силна, нежна и смела. "Внимателна, премисляща всяка дума и пряма, последователна в позицията си. Мъдра и много млада по дух. Опитна и вечно търсеща. Знаеща и постоянно питаща. Винаги широко отворена към хората и света, с искрен интерес и грижа за всеки човек и всички хора. Казват, че вниманието е най-щедрият жест."

За Мария Петкова Блага Димитрова е твърде всеобхватна и богата личност и нейният живот не би могъл да попадне под разделителната линия преди или след 1989 г.: "Блага е най-щедрият човек, когото познавам. Незнайно как винаги имаше време за всички. Живееше с болките и радостите на всички хора - родителите, приятелите, семейството, близките и далечните, познатите и непознатите."

Способността ѝ да провокира границите на режима и да прави невъзможното възможно, която Хелле Далгор споменава, е нещо, което Стефан Тафров също отбелязва: "Словото и личността на Блага Димитрова имаха способността буквално да огъват пространството, да вдъхват надежда и смелост."

За Амелия Личева важен фактор, през който да мислим за Димитрова, е винаги актуалният поглед към случващото се наоколо. "До последно тя пишеше и за света - за войната на Балканите, за 11 септември, тя беше наистина Поет, отворен към раните на света." Елена Михайловска казва, че в последните творби на Димитрова може да се види и как тя мисли за пътя си през десетилетията: "Има постепенно прощаване с младежки илюзии и това постоянно дългогодишно словослужене, по любим неин израз."

Според Мария Петкова има един начин да си представим и възстановим личността на Димитрова - като четем книгите ѝ. "Аз самата ги чета и препрочитам от ранна тийнейджърска възраст и винаги откривам нов поглед, чувство, мисъл, мъдрост." Казва, че този процес продължава и до днес. "Когато съм тревожна или радостна, не знам как да продължа или залитам, колебая се или търся опора - отварям нейна книга на случайна страница и чета, намирам утеха и отговор."