Киноревю | "Баншите от Инишерин" на Мартин Макдона

The Banshees of Inisherin е картинно красив, смешен и страшен, големият "възрастен" филм на отминалата година. Води по номинации за "Златен глобус", с постлана пътека към оскарите. Колин Фарел и Брендън Глийсън качват актьорското си сработване от "В Брюж" на разтърсващо ново ниво. Диалогът на Макдона е с есенцията на най-доброто от пиесите му ("Лейтенантът от Инишмор" е ехото тук). Режисьорският му стил, сменящ моменти на шок, абсурд и нежност, е със зрелостта от "Три билборда извън града".

Фарел и Глийсън са приятели, откакто се помнят, на малък остров с единствена кръчма, всеки ден в два следобед са там на бира и приказка. Отвъд тесния провлак е Ирландия, гърмежите на гражданската война там стряскат периодически чайките, годината е 1923. Единствените свещеник, полицай и магазинер знаят всичко за всеки. Има местен чешит (Бари Кеоган), плах с жените. Фарел е Падраик, простоват и безкнижен, но с добра душа, близък с домашните си животни като в приказка. Глийсън е Колм, отворен към изкуството и размишленията, цигулар в кръчмата, мечтае да напише своя мелодия, която да остане и след него.

Един ден Колм слага кръст на приятелството, защото не иска да пилее отлитащото житейско време в "глупави разговори с глупав човек". Ако Падраик го заговори, ще отрязва по един пръст от ръката, с която държи цигулката. В света на Макдона такива обещания се спазват.