Шест идеи, които ще разтърсят висшето образование

"Дискусиите за въвеждане на платеното образование са класически пример за механизъм за запазване на статуквото", казва Димитров, който от години се занимава с проблемите на образованието в България. Спорът дали да има или не платено образование в държавните университети, който в последните месеци вълнува академичните среди, с нищо няма да подобри качеството на крайния продукт – знанията на завършващите студенти. Ако в началото на 90-те години от него имаше смисъл, за да се разшири достъпът до висше образование, то сега неговото въвеждане обслужва единствено желанието на някои университети да оцелеят на фона на демографския срив и огромната конкуренция от европейските ВУЗ-ове, без да се реформират.

Вторият основен признак за сгрешения дебат е дискусията около финансирането на университетите - вместо как да се печелят повече пари, въпросът е винаги как да се налеят повече средства от държавата. Универсалният аргумент за липсата на съществени промени в почти всеки публичен сектор е, че парите са малко и преди те да бъдат увеличени, нищо не може да се случи. Освен че парите никога не стигат, това оправдание прикрива факта, че университетите не правят наука, от която пазарът има нужда.

Друга любима теза е за разрастването на броя на учебните заведения, което разводнявало не само финансовите средства, но и сваляло като цяло образователните стандартите. Проблемът всъщност не е в броя на учебните заведения. Сравними по големина страни като Австрия например имат почти същия брой висши учебни заведения. "Имаме един образователен Илиянци, в който на всичкото отгоре се вкарва и китайско карго под формата на знайни и незнайни университети", казва преподавателят в катедра "Политология" на Софийския университет Румяна Коларова. По думите на Коларова либерализацията на образователния пазар без налагане на ясни стандарти е довела до това положение. Факт е обаче, че ако държавните учебни заведения поддържаха високо качество, едва ли щеше да се стигне до този академичен битпазар. В момента на студента му е все едно откъде ще вземе диплома в България, защото получените знания или престиж не му дават съществено предимство на пазара на труда.

За да е още по-неприятна картината, качеството, особено на фона на отворения западноевропейски образователен пазар, пада, но не е ясно с колко. "Ние всъщност нямаме измерител къде точно се намираме", смята икономистът Георги Ганев от Центъра за либерални стратегии. Усещането обаче е за постоянно плъзгане надолу - потвърждават го студентите, които заминават да се обучават в чужбина, липсата на български университети в световните класации, нищожният дял на български публикации в международните списания.

"Основната реформа на висшето образование трябва да е в средното", смята образователният експерт и председател на УС на Българското училище за политика Юлиан Попов. Според него първото, което трябва да се направи, е да се стабилизира базовото качество на средното образование, защото без по-високо качество на входа на университета ще е много трудно да се получи качество вътре. Освен това много от дефектите на училищното образование изцяло се пренасят във висшето - ученето наизуст, вместо дискусии и логическо мислене, преподавателят, който се слуша мълчаливо, но с когото не може да се спори, архаични учебници и никаква връзка с практиката.

Докато чакаме да се задвижи бавното колело на средното образование обаче, не може да спрем да говорим за висшето. По-долу ще се опитаме да формулираме няколко идеи, които биха могли да доведат ако не до разтърсване, то поне до помръдване на системата. Целта ни е да не оставим дебатът да продължи в руслото на досегашната дискусия, която не води до нищо конкретно. Много от предложените тук идеи може и да изглеждат неприложими, но най-малкото трябва да бъдат обсъждани, за да се спре с преливането от пусто в празно за реформите във висшето образование.

1. Пазарни стимули

Каквото и да се говори, едва ли има измислено нещо по-добро от икономическата принуда. В момента финансирането на образованието се базира на стария социалистически принцип "на калпак" – независимо от качеството и търсенето. Държавните университети имат гарантирани средства по държавната си поръчка, което с нищо не ги стимулира да са адекватни на изискванията на студентите и пазара. Вероятно това е първата и най-важна промяна, която трябва да дойде. Това няма непременно да доведе до намаляване на финансирането, дори напротив – търсените специалности ще получат повече, тези които не са търсени – не. Държавата може да гарантира определен брой места, но само ако има ясна и точна логика – едва ли някой друг ще наеме макроикономистите в България, но няма логика за гарантиран прием на политолози, примерно. Много програми, които на пръв поглед, изглежда, ще потънат при такава схема, могат да се дофинансират от изследвания – особено фундаменталните науки, и всъщност да печелят повече. Министерството на образованието вече мисли в тази посока. Предвижда се в новия бюджет да се увеличи коефициентът за издръжка на инженерните специалности. За да има интерес към тях обаче в бъдеще ще се търси възможност и за стипендии (както сега има за бъдещи учители). Приоритетно ще се финансират специалности, които заемат първо място в рейтинга на университетите. Единственото ограничение трябва да бъде капацитетът на висшите училища. 

Оригинална система би била тази, в която се установява единна цена за образованието по дадена специалност, а университетите се съревновават само според предлаганото качество – така е във Великобритания и повечето западноевропейски страни (най-добрият модел като икономическа логика вероятно е холандската здравноосигурителна система, в който осигурителните фондове са частни, но предлагат една и съща цена). По този начин ще се преодолее до известна степен и социалната спирачка пред свободния избор на университет - частните ще станат по-малко недостъпни. Всеки студент получава ваучер, който покрива примерно 60% от стойността на определената такса, докато 40% се финансират със собствени средства, за да се гарантира заинтересоваността на студентите (парите винаги имат този ефект). Студентите, които имат желание да учат, но нямат финансовата възможност, могат да се стимулират със стипендии за добър успех или с по-лесен начин за студентско кредитиране. Доц. Бойчо Кокинов от департамента "Когнитивна наука и психология" на Нов български университет казва, че така университетите биха започнали реално да се конкурират за студенти и биха поели отговорност за формирането на бюджетите си. Според него, свободното управление на бюджетите би довело и до пазар на преподавателите - освобождаване на неефективните и по-високи заплати и стимули за добрите учени. Може би тогава преподавателите ще престанат и да пътуват от университет в университет.

Таксата освен това трябва да е в долната граница на издръжката, за да има стимули за допълнителни приходи, които всъщност ще разграничат добрите от лошите университети. Те ще се набират от научна дейност, предлаганите услуги, спонсорство или привличане на чуждестранни студенти. Аргументът, че те биха били недостатъчни за издръжката на висшите училища, е абсурден – той би означавал, че има университети, които съществуват единствено заради държавната хранилка, а не заради качествата си на научни центрове.

"Ако не се въведат стимулиращи пазарни механизми за университетите в България, те винаги ще се чувстват защитени и ще живеят на ръба на оцеляването и посредствеността и никога няма да станат част от международната академична общност", е мнението на Бойчо Кокинов.

2. Рейтинг

Никой не обича да измерват успеха му, но университетите в България са христоматиен пример за това. Досега няма нито едно авторитетно изследване, което по обективен критерий  да оценява шансовете за успех след завършване на едно или друго учебно заведение или дори специалност. Всеки американски студент, който се чуди дали да учи магистратура по бизнес администрация в Харвард (около 153 хил. щ.д. за две години) или в Бабсън (104 хил. щ.д. за две години) знае, че средната заплата, на която може да се надява, е 170 хил. долара годишно при 87% шанс да бъде нает след три месеца в първия случай и 100 хил. долара и 71% шанс за работа в рамките на три месеца във втория. В България подобно нещо няма.

Парите, разбира се, не са всичко, но рейтингите доста успешно мерят и академични резултати. За един младеж, който иска да се занимава с генно инженерство, вероятно е любопитно какви изследвания прави неговата Алма матер и как те се котират в чужбина – къде публикуват професорите му, колко от тях са цитирани и къде (не е едно и също дали в British Medical Journal или на конференцията в Созопол), участие в проекти или патенти. С изключение на Нов български университет, никой не поддържа лесно достъпна подобна статистика. От нея се вижда къде НБУ има публикации в реферирани издания (такива, които биват индексирани в международните бази данни), и къде не, т.е. къде са истински силните и къде слабите му страни.

Рейтингите едва ли ще решат проблема с желанието на много студенти просто да получат дипломи, а на някои преподаватели - да продават изпити. Но ясните мерки винаги водят до това, че лека-полека повдигат средното равнище, а за търсените специалности се засилва конкуренцията. Друга важна последица е, че ще сложи точка на претенциите за значимост на различни псевдо висши училища или пък на преподаватели, които са известни с това, че са известни.

"Акредитационните критерии трябва да се фокусират повече върху резултати и условия за качествено обучение и по-малко върху формални критерии с ограничен ефект върху образованието", смята Юлиан Попов. Ако в управлението на структурата, която осъществява акредитацията, се включат и представители на чужди университети, акредитационни агенции и бизнеса, тя би могла да гарантира в някаква степен качеството на висшето образование. "Това ще улесни пътя за международното признание на нашите университети и ще намали възможността за "домашна" или "съседска" оценка, която е малко свързана с реалното качество на образованието", смята Попов.

3. Университетът като научна институция

"Основната разлика между средното и висшето образование е в това, че при висшето образование се очаква преподавателят не просто да преповтаря чужди мисли, а да е част от научното търсене в съответната област", коментира бившият министър на образованието Даниел Вълчев. Българските висши училища в огромната си част не правят качествени научни изследвания, основният им стремеж е към по-голям брой студенти, което да увеличи субсидията им. С този начин на финансиране силните изследователски звена (такива има например в Софийския университет, в Техническия университет, в Медицинския университет) по-скоро тежат на бюджета на университета, обяснява Вълчев. Ако и институтите на БАН започнат да работят по-активно в кооперация с университетите, това би повишило изследователския ресурс на висшето образование в страната. "Докато университетът не се превърне в реално място, в което се произвежда и се преподава наука, ще си остане просто една гимназия от по-висш ранг", коментира за "Капитал" и настоящият министър на образованието Сергей Игнатов. Според него една от първите стъпки на т.нар. "разтърсваща" реформа трябва да бъде синхронизирането на действията на БАН и университетите в сферата на научните изследвания.

Важно е също държавата да определи изследователските си приоритети и да инвестира средства в тези области. В МОМН се пише стратегия за развитие на научните изследвания още от мандата на предишното правителство, която обаче досега не е видяла бял свят – от една страна, заради липса на политическа воля, от друга, поради желанието на всеки учен да види своята наука сред приоритетите. "Трябва да е ясно, че България не може да прави инвестиции във всички научни области", смята Даниел Вълчев. Всъщност дори най-големите икономики в света се стремят да очертават приоритети.

Университетите ще станат модерни, когато се ангажират със средата, в която живеят, счита психиатърът от Българския институт за отношения между хората Румен Петров. "Кои са проблемите на обществото, в чието решаване са ангажирани университетите с цялостни обяснения, оценки, политики и оценка на политиките?"

4. Широк достъп, но труден изход