Законите не водят до система за националната сигурност

В него за мен няма нищо функционално като концепция. За устройство може би, макар че нещата би трябвало да бъдат изчистени правно-технически, т.е. да е ясна системата и каква е субординацията между съответните органи. За мен този закон, и това е основният му недостатък, по същество отговаря на две стари решения на Конституционния съд, че Министерският съвет няма право да създава структури с компетенции в областта на националната сигурност. Сега Съветът по сигурността става орган по силата на закон, т.е. той става конституционосъобразен. За мен възниква следният проблем - в какво качество се явява министър-председателят в този закон? Веднъж е председател на Съвета по сигурност. Чудесно, обаче има малък проблем. Съветът по сигурност е към МС, чийто председател е премиерът. В коя от двете функции се явява той, сам себе си ли ще консултира?! Това е за мен повече от странно.

Следващият абсурд – двустепенният модел, т.е. обща шапка и отделни закони, е взет от италианския Закон №801/1977 (първият съвременен закон в Европа, с който след много скандали и двама арестувани шефове на военното разузнаване беше регламентирана системата за национална сигурност на Италия). Но има една малка подробност – шефовете на службите по италианския закон не са равнопоставени на премиера и министрите. При нас отиваме към следващия абсурд – с еднакво право на глас са премиерът и лицата, които той назначава/предлага. Да не говорим, че бройката на лицата, които той назначава или предлага да бъде издаден указ за назначение, е по-голяма от тази на членовете на кабинета. Теоретично погледнато, подчинените могат да наложат вето на решение, защото всички членове имат по един глас, а те са повече. Законите трябва да изключват такива възможности. Този факт – да са с еднакво право на глас премиерът и лицето, което той предлага да бъде назначено, е труден за коментар. Да не говорим за странните дефиниции и липсата на дефинирани основни дейности на службите, което е недопустимо. Впрочем това е порочност на всичките четири закона. Как ще се контролира закононарушение при дейност, която не е дефинирана? И в четирите закона това е съществен порок.

За да бъде защитен общественият интерес, тези закони трябва изчерпателно да посочат кой и как, с какъв акт, възлага на специалните служби задачите за изпълнение, за да може да има проследимост по закон – кой е разпореждал, какво и кога е разпореждал в изпълнение на политическото задание, защото премиерът ще зададе политическо задание, той не може да зададе друго. В края на краищата държавата трябва да е слуга на обществото, а не обратното. А че трябва да може да се проследи как е изпълнена задачата, от кого е изпълнена, в какви срокове, в изпълнение на какви законови правомощия, за да може при необходимост да се търси отговорност, за мен е несъмнено. Аз разбирам контрола като управленска дейност, т.е. поставяне на задача, изпълнението й и проверка как е била изпълнена.

Тежък порок на тези закони са безкрайните препратки към подзаконовите нормативни актове, което може да доведе само до размазване, прикриване на не особено правомерни действия, до размиване на отговорността. Когато има възможност размиване на отговорността, за никакъв ефективен контрол не може да става и дума, за никакъв професионален анализ на грешките. Тук не става въпрос да кажем "този е виновен", а да се види как се е стигнало до грешките, за да се избягват в бъдеще. Това са принципни неща, които са световна практика. Разузнаването (военното и цивилното) би трябвало да осъществява секретни операции за влияние и за въздействие, т.е. за повлияване на обстановка в чужди държави в интерес на националния интерес. И то да бъдат извършени така, че причастността на правителството или да е недоказуема, или, ако все пак нещо изплува, да може, цитирам, "убедително да бъде опровергана". Иначе няма смисъл да се извършват. Затова тази дейност трябва да е стриктно регламентирана, започвайки с дефиниране на секретните операции, което в САЩ е направено преди почти 70 години. В тази връзка е и въпросът кой ще ги възлага. За мен това следва да е само премиерът, на когото са подчинени службите, и защото трябва да се носи много сериозна лична отговорност. Не коментирам начина, по който тези операции са споменати в единия от законите. И още – историята на секретните служби изобилства от примери, че в цял свят все някой се е поддавал на изкушението да злоупотреби с огромната реална власт, с която те разполагат. За съжаление в България доста неразумно се гледа на темата за това какво е позволено. Цитира се перверзно римското право, че е позволено всичко освен това, което изрично е забранено. Това е вярно, но само за физическите лица. За държавата принципът е, че е разрешено само това, което изрично е разпоредено от закона. В това отношение и четирите закона са с абсолютен дефицит – този принцип е непроследим.Последен принципен въпрос от неюридическо естество. Дискутира се трябваше ли НСО да има закон. За мен правилният въпрос е трябва ли НСО да е обособена структура. Категоричният ми отговор е не. Като цяло съзнателно маркирах не правно-техническите, а само принципните въпроси. Защото решаването им за мен под никаква форма не води до създаване на система за национална сигурност в България. От тази гледна точка няма смисъл да гледаме миналото. Да видим бъдещето - какво е необходимо? Нови закони с нова концепция. И разписани не по този начин.