Андрей Янкулов: Просто времето на Филчев се завърна

Реално съм работил под ръководството на двама главни прокурори - Борис Велчев и Сотир Цацаров. Веднага след назначаването на Иван Гешев подадох оставка и докато ВСС ме освободи формално, може и да е имало някакъв застъпващ се период, но наблюденията ми върху прокуратурата под негово ръководство са вече само външни. Като строго йерархична институция, което дори следва не толкова от нормативната регулация, колкото от изградената професионална култура, логично е случващото се в прокуратурата много да зависи от личността на ръководителя ѝ.

Към Борис Велчев със сигурност също биха могли да се отправят критики, но професионалният му капацитет и личната му дистанцираност от чисто битовите проявления на голямата формална и неформална власт, идваща с поста, са безспорни. Вероятно и именно затова вече след изтеклото време, а и като има сериозна база за сравнение, може да се каже, че под негово ръководство прокуратурата след промените най-малко е използвала превратно репресивния аспект на властовите си инструменти. Тук има още и един може би малък, но важен детайл - при Велчев зам. главните прокурори бяха по-влиятелни фигури в сравнение с други периоди, а двамата най-силни сред тях (покойният Камен Ситнилски и Валери Първанов) пък бяха в открито противоборство, което от своя страна водеше до някакво вътрешно разпиляване на властта, само по себе си полезно.

Как (какви са механизмите за натиск) един главен прокурор може да оказва влияние на един редови прокурор от районно ниво например?

Влиянието обикновено не се упражнява директно от главния прокурор, а през съответните административни ръководители. Освен това да се упражнява такова влияние често дори не е нужно - просто в рамките на съответната структура се обособява отдел от няколко доверени човека, сред които се разпределят всички преписки от някакъв по-значителен интерес. Така голямата част от прокурорите изначално са изключени от ситуация (или много рядко ще им се случи да попаднат в такава), в която да трябва да се произнасят по някой "опасен" казус, вследствие на което да стане "грешка". Мнозинството от случаите в прокуратурата така или иначе си вървят изцяло по надлежния законов ред, а в малкото други, когато трябва да се получи различен от законовия резултат, е много лесно той да бъде постигнат с елементарни хватки. Освен горепосочената винаги например по една преписка може да бъде определен и втори прокурор уж да помага на първия, който после изцяло да я поеме; или пък делото просто да се изземе от прокурор от горестоящата прокуратура уж да разследва някакви по-тежки престъпления, а там вече да стане всичко, което е трябвало да стане.

Обективно ли е да очакваме, както прие КС, че всеки прокурор има свободата да разследва главния прокурор?

Конституционният съд каза, че главният прокурор не може да контролира процесуално прокурорските актове по касаещо го наказателно производство (например не може да отмени постановлението, с което е привлечен в качеството на обвиняем), в което, честно казано, не мисля, че някога е имало съмнение, а и реалният проблем никога не е бил в това. Дори според мен "надзорът за законност и методическо ръководство", които главният прокурор упражнява върху дейността на всички прокурори според конституцията, не би трябвало да се разбират като следваща от нея възможност главният прокурор въобще да се произнася по конкретни случаи, но КС даде друго тълкуване на тази разпоредба в мотивите си към въпросното решение. КС нито може да отнеме, нито може да даде свободата на който и да е отделен прокурор да разследва главния, а още по-малко с това негово произнасяне е решен въпросът с наказателната недосегаемост на главния прокурор. Това, че той няма формалната власт да отмени привличането му като обвиняем, съвсем не е равносилно на установяване на работещ на практика нормативен механизъм, по който въобще да се стигне до такова привличане, което е в същината на проблема.

Какво си помислихте, когато наблюдавахте т.нар. Национална конференция на прокуратурата?

Това беше едно доста странно събитие - излезе, че прокуратурата в лицето на ръководството и неголяма част от редовия състав брани независимостта на съдебната власт от някакъв политически враг, но пък е заедно на тази мисия с почти цялото политическо статукво и всички управляващи без изключение - ГЕРБ, ДПС, Обединените патриоти и "Воля", които бяха дошли на крака да ѝ засвидетелстват подкрепата си. Винаги когато европейски магистрати са излизали в подкрепа на независимостта си, това е било именно срещу политическото статукво, което я е атакувало. Няма особена логика да се браниш от политическата класа, когато същата е видимо с теб, а, образно казано, "срещу теб" са части от опозицията и части от гражданското общество. В този смисъл емоционалните защитни изказвания изглеждаха съвсем не на място. Другото необяснимо беше, че политици бяха на събитие в подкрепа на независимостта на съдебната власт от политиците, но пък ги нямаше съдиите. Макар цялото нещо вероятно да беше замислено в защита и на редовите прокурори, а не само на главния, на практика се оказа, че последният индиректно им отправи тежки критики, като предложи своята версия за успехите на институцията, ограничаващи се само в неговия кратък мандат досега. Излезе, че според него самия десетилетия наред прокуратурата не е работила нищо - недосегаемите с години "олигарси" едва сега станали обвиняеми, битовата престъпност едва сега намаляла и прочие.

Симптом на какво според вас е пълното единодушие в решенията на Прокурорската колегия?

Очевидно подобен модел за управление на прокуратурата е неработещ. Най-малкото не може да има смисъл от колективен орган, в който никога няма различни мнения, спорове и дискусии. В интерес на истината обаче дори и при избора на главен прокурор в частност да имаше и друг кандидат за цвят, това с нищо не би променило положението по същество. Иван Гешев беше очевидният кандидат на статуквото - и то не само в съдебната система, спомнете си множеството писма в негова подкрепа от какви ли не органи на изпълнителната власт, университетски преподаватели, академици и пр. Медийната подкрепа от дежурните хвалещи властта медии също беше налице. А по време на изслушванията се оказа дори и че странни фигури с вид на лица от криминалния контингент (които някой с влияние в тези среди е трябвало да организира) са излезли в негова подкрепа като контрапункт на протеста на част от гражданското общество, за да може в горепосочените медии да се отрази, че имало граждани "за" и граждани "против" кандидатурата - какво по-нормално в едно демократично общество? Висшият съдебен съвет, не само прокурорската му колегия, просто облече тази всеобща подкрепа от всякакви групи с влияние в нашето общество - политическа класа, медии, интелектуалци, ъндърграунд и пр., в нужната форма, за да се случи и на хартия изборът.

Как според вас може да се намери решение на проблемите, които съществуващият модел генерира?

Отговорът на този въпрос не може да се изчерпи в няколко изречения. Все пак на първо място трябва да можем да идентифицираме проблемите, свързани с прокуратурата - кой е повече и кой по-малко съществен; кое е причина и кое следствие и пр. Например кое е най-същественото между изброените: че няма работещ механизъм за наказателно разследване на главния прокурор, че прокуратурата не се отчита пред обществото как работи по знакови дела или че не съществува адекватен процедурен контрол върху функцията ѝ по наказателно преследване? Макар и всички да са безспорно много важни, за мен най-съществен е последният проблем. Именно от липсата или, хайде, да не е липса, но от прекалено ограничените форми на процесуален контрол върху това как прокуратурата обвинява и как не обвинява (защото, видите ли, е, и трябвало така да остане, пълен монополист на наказателното преследване) следват важна част от драмите на наказателното ни правосъдие. Има ли монопол, има и проблем. Налице е достатъчно опит, който можем да почерпим и от други европейски законодателства, за адекватни форми на външен контрол и когато прокуратурата бездейства - не води адекватно разследване, не обвинява, а трябва да действа; и когато действа, а не трябва - използва мощните си възможности за наказателна репресия без легитимна причина (които водят и до други видове репресия, нямащи общо с бъдещия изход от делото - каква полза, че след години неоснователно обвиненият ще бъде оправдан, след като дълго време е търпял всякакви вреди покрай наказателния процес). В това е голямата безконтролна власт на прокуратурата и на този проблем трябва приоритетно да се търси решение. Кой да осъществява този контрол? Разбира се, че съдът. Оттук насетне могат да се изтъкнат много аргументи и в подкрепа на тезата, че именно съдиите трябва да имат решаващата роля (но не ексклузивна, с цел избягване на капсулиране) и при управлението на съдебната власт. И то на цялата единна съдебна власт, а не решението да се търси в политическо (партийно) управление на част от съдебната власт - прокуратурата.

Интервюто взе Росен Босев