Война в Украйна: адекватна ли е България

Защо ни засяга пряко

Това е тежка политическа криза, която дори по някакво щастливо стечение на обстоятелствата да не се превърне във военна, носи два типа рискове за България и икономиката й. В краткосрочните влизат сериозното подкопаване на енергийната ни сигурност (в ситуация на вече съществуваща криза с енергийните цени), неминуемите загуби от санкции, изключителната географска близост до зона на активен конфликт с преки последствия като масирана бежанска вълна и косвени - за инвестициите и бизнеси като транспорта и туризма. Също така могат да се очакват и директни хибридни удари срещу България, тъй като е част от НАТО - хакерски атаки (срещу комуникационната и финансовата инфраструктура, медии, държавни услуги) и информационна и пропагандна война, активизиране на руските прокси елементи, инфилтрирани в политиката и икономиката.

Дългосрочните последствия от евентуалния въоръжен конфликт в Украйна са далеч по-сложни. Политиката на Русия в тази сфера е ясна от години - тя иска да изгради буферна зона между себе си и Западна Европа. За България ефектът от това е, че Москва има основен интерес да поддържа тук възможно най-голям политически хаос и противоречия, които спират развитието на обществото. Всяка възможност за разделение в публичното пространство (например за и против ваксините, интеграцията в НАТО, подсилването на отбраната със съюзнически сили и т.н.) ще бъде активно подхранвана, всяка възможност за политическа нестабилност - максимално използвана. На европейско ниво ще се случва същото - всяко разцепление в ЕС ще бъде задълбочавано, така че да се отслаби единството на евросъюза. Вече виждаме и първите индикации за това - Германия активно се противопоставя на опитите за оръжейни доставки за Украйна чрез НАТО, а през това време руският президент Путин организира онлайн среща на върха с водещите корпоративни лидери в Италия с цел стимулиране на съвместните инвестиции.

На практика Русия няма шанс срещу обединена Европа. Ако обаче Старият континент е разделен, никой поотделно не може да се пребори с Кремъл. През следващите седмици и месеци от ключово значение ще бъде каква ще е българската политика в тази посока. Националният интерес е всички опции за по-голяма европейска интеграция да бъдат активно преследвани, както и по възможност да се заемат много ясни позиции по сегашния конфликт. Това обаче ще е много трудна задача заради разнородните участници в управляващата коалиция.

България - "безшумният" член на НАТО

В настоящата ситуация България демонстрира по-скоро доста тиха и пасивна позиция. Като че ли управляващите не искаха да дадат твърде силни козове в ръцете на проруските елементи на местна почва, а може би дори в самата управляваща коалиция, което би могло да вкара страната в нова спирала на потенциална политическа дестабилизация. Защото, както е добре известно, БСП например е твърдо против приемане на съюзнически сили в България. До началото на седмицата у нас липсваше активен политически дебат за ескалацията на военното напрежение в Украйна, за което целият свят говори - въпреки че от потенциалната криза ни дели само 200-километровото румънско крайбрежие, а при по-мащабен конфликт най-вероятно ще се стигне до милитаризация на цялото Черно море.

В началото на седмицата не беше особено ясно какви варианти за действие подготвя политическото ръководство на страната - позицията му се изчерпваше с кратките, но все пак обнадеждаващи, изказвания на премиера Кирил Петков в парламента как ще бъдем "отговорен съюзник" в НАТО с "предвидима позиция" и на президента Румен Радев, че "настояването на Русия за изтегляне на силите на НАТО от България е неприемливо и безпредметно" и че "страната ни не приема ултимативни искания от когото и да било".

През следващите дни изпълнителната власт все пак беше принудена да се активизира. Във вторник премиерът свика Съвета по сигурността към Министерския съвет, а в сряда следобед заедно с министрите на отбраната Стефан Янев и на външните работи Теодора Генчовска докладва пред депутатите в парламента по време на специално свикан тематичен дебат. Решенията, които властта предлага за момента, обаче са странни и със съмнителна ефективност - както за евентуалното участие на българската армия в повишаването на бойната готовност на НАТО, така и за усилването на съюзническата отбрана на наша територия с военни формирования от други държави. Намеренията, определени като "доста креативна идея" от съпредседателя на "Демократична България" Христо Иванов, изглеждат като опит натовските подкрепления да бъдат представени в някаква по-приемлива от вътрешнополитическа гледна точка светлина.

Батальонът се строява

Според военния министър Стефан Янев, вместо да приемаме съюзнически сухопътни формирования, страната ни ще предостави на алианса своя собствена батальонна бойна група с численост около 1000 души, която ще играе ролята на "усилено предно присъствие на НАТО" , ще бъде държана във висока степен на бойна готовност и ще е изрично под българско командване. Под "шапката" на въпросното военно формирование обаче ще могат да бъдат поставяни и съюзнически подразделения, които да осигуряват военни способности, с които технологично застаряващата българска армия не разполага, уточни съвсем между другото военният министър. Под тази форма например вероятно ще дойдат авиационните сили за съвместен Air Policing на испанските и особено на нидерландските ВВС, които ще изпратят у нас два от най-модерните стелт-изтребители F-35.

На практика обаче въпросната батальонна група е по-малко военно подразделение дори от на теория боеготовата 61-ва Стрямска бригада, която от години сме заявили като военен потенциал за коалиционно участие в силите на НАТО за отговор в случай на въоръжен конфликт по линия на чл. 5 на алианса (клаузата за взаимна защита на държавите). Обществена тайна е, че Сухопътните сили на армията ни не са добре технически обезпечени и едва ли биха могли да съберат достатъчно изправно въоръжение (по-голямата част от което е от времето на Варшавския договор), за да участват в по-продължителна военна операция. Също така обикновено т.нар. "рамкова нация", която организира подобна батальонна бойна група в НАТО, е някоя голяма държава-членка - такъв е случаят с батальоните за предно разполагане в Полша и Прибалтика, които идват от САЩ, Великобритания, Германия и Канада, както уместно отбеляза в сряда депутатът от ГЕРБ Христо Гаджев. Всъщност по-важният възпиращ ефект от присъствието на въпросните натовски сили не е техния размер или огнева мощ, а обстоятелството, че нападението срещу тях би означавало директно обявяване на война срещу въпросните водещи държави в алианса и е много по-вероятно да провокира единен коалиционен отговор.

Позитивен сигнал покрай въпросната инициатива на министър Янев е готовността на страната ни все пак да приеме натовски подкрепления под някаква, макар и завоалирана форма. Информацията за съюзническите подкрепления обаче идва някак постфактум и от чужди източници, което създава усещане за нежелание, неподготвеност по темата или дори за опит да се прикрие реалната ситуация. Така например броени часове след изслушването на Петков и Янев в парламента американската телевизия CNN обяви, че САЩ водят преговори с България, Румъния и Унгария за евентуално разполагане на по около 1000 щатски военнослужещи на тяхна територия. В крайна сметка липсата на проактивно политическо говорене по темата и разбираема за хората аргументация защо подсилването на отбраната ни е важно ще позволи публичният вакуум да бъде запълнен с истерични изказвания и пропаганда от страна на антинатовските формации и "петата колона" на Москва, които ще използват ситуацията за нагнетяване на напрежението и антизападна пропаганда.

За жалост, до момента ръководството на държавата изглежда по-скоро недостатъчно подготвено, а понякога - дори безпомощно, в условията на ескалираща военна криза, без потенциал да предлага някакви гъвкави варианти за действие в зависимост от хода на събитията. Най-голямата партия в управляващата коалиция "Продължаваме промяната" няма никаква реална външнополитическа и отбранителна експертиза - хора с опит, ясна визия и международни контакти. Ръководството на БСП пък е на класически проруски позиции. В ИТН също няма политици с достатъчно полезен за тази криза капацитет. В "Демократична България" такива хора има, но при разпределението на сферите на влияние силовите и дипломатическите ведомства останаха за другите партии. Президентът и военният министър вече имат достатъчно капацитет в тази област, но поне на пръв поглед те решиха да заемат особена романтично-патриотична позиция на необвързване.

Резултатът от това е, че през цялото време и премиерът, и военният, и външният министър говориха как желанието на страната ни е ситуацията да се разреши изцяло със средствата на дипломацията, но не се чу нищо за това как бихме постъпили, в случай че дипломацията се провали. Това само по себе си също може да е риск за сигурността, защото по дефиниция агресорът първо насочва своите най-активни действия към най-слабите звена от защитата на противника, каквото в случая с източния фланг на НАТО може да се окажем точно ние.

А ако кризата разклати властта?

Мълчанието на властта по темата все пак има и някаква рационална логика. Заемане на категорична позиция в защита на българския интерес може да доведе до бързо "активиране" на проруските и нестабилните елементи в управлението, което евентуално да застраши и дори събори правителството. В условията на динамична конфронтация със Запада Русия би имала изгода от подобно междувластие у нас, тъй като в такава ситуация приемането и придвижването на натовски сили на територията на България ще е затруднено. При подобно развитие на нещата страната пак ще се управлява от служебно правителство на Румен Радев, който не е от най-големите пронатовски военни ястреби и по-скоро вероятно ще клони към политика на неформален неутралитет.

Липсата на парламент също така ще направи по-сложно перманентното разполагане на чужди войски на българска територия, защото по конституция за това задължително трябва да има изрично решение на Народното събрание. До някаква степен това е компенсирано от факта, че при кризисна ситуация президентът винаги може да свика извънредно разпуснатия парламент и покрай тълкувателно решение на Конституционния съд, според което натовските войски не се приемат изцяло за чужди и могат да се придвижват на българска територия само с решения на правителството, стига да изпълняват съюзнически ангажименти. И в този случай обаче ще има поле за юридически лавирания, а топката отново ще е при Румен Радев, който де факто ще диктува решенията на евентуално служебно правителство.

Най-сериозният политически риск не само за България, но и за цяла Европа обаче ще са не самите бойни действия. Най-вероятно те няма да прелеят извън самата Украйна. Далеч по-проблемна от геостратегическа гледна точка може да е избирателната реакция на различните съюзнически държави спрямо инвазията и разбиването на западната политическа солидарност по повод руския експанзионизъм. Например Германия вече ясно даде заявка по няколко линии, че изненадващо може да се окаже най-големият троянски кон на Москва в ЕС, и това има опасност да предизвиква сериозни сътресения в евросъюза. Голямата геостратегическа цел на Русия е именно да удари фундамента на евросъюза като единен политически проект, за да може по-лесно да извива ръцете на различните държави-членки, включително и на водещите от тях.

Конфликтът в Украйна ще милитаризира политическото мислене в Европа и действително би могъл да доведе до политическо разцепление. Русия ще подклажда този разнобой, подмамвайки едни държави членки с щедри обещания и изнудвайки други чрез "мека сила" от типа на добре познатия ни газов рекет. Москва се опитва да налага и гледната точка, че Европа не може да разчита пълноценно на помощ от САЩ, ако кризата ескалира до твърде опасни нива. И ако достатъчно много европейци приемат тази пропагандна теза за реалност, това ще е най-голямата победа на Кремъл.

Сегашната ситуация е много важен изпит за ЕС и НАТО - колебанието и разнобоят в тях ще са като бензин в огъня на руските амбиции да си върнат влиянието в Европа, включително и в България. Хората, които управляват в момента тук - правителството и президентът, носят огромната отговорност не само за страната, но и за цялата общност от демократични държави. Слабостта днес ще има огромна цена утре.