Кога и как България влезе в НАТО и ЕС и какво се случи след това

България не пропиля възможностите си изцяло, но със сигурност пропусна шанс. Какъв беше той? Заровихме се в архивите, за да си припомним.

Как прекрачихме прага

Чуйте спомени, споделени от президента Петър Стоянов по повод историческия момент на подаване на молба за членство в НАТО (източник: Архивен фонд на БНР)

Българското решение идва по-късно: след кризата на Виденов, хиперинфлацията и пълния провал на БСП. Както и други важни решения, и това е прокарано от служебен кабинет - този на Стефан Софиянски. Той е назначен за премиер от президента Петър Стоянов след масовите протести на зимата на 96-97 г. Тогава БСП - основен опонент на Северноатлантическия съюз, губи властта и идва време за поглед на запад и към излизане от кризите. "Решението на служебния кабинет да обяви готовността на България за пълноправно членство в пакта обаче беше прието изненадващо безболезнено от представители на различни политически сили", пише "Капитал" през февруари 1997 г. Тогава "международни коментатори определят решението на българското правителство повече като акт на дистанциране спрямо Русия, отколкото като реверанс към страните - членки на НАТО."

Впоследствие влизането в Алианса беше подпечатано до голяма степен от позицията, която София зае за войната в Косово. Тогава правителството на Иван Костов, както и румънските власти, отказват достъп до въздушното пространство на руски самолети за подкрепа на руските сили в Прищина. Това е знак за западните партньори, че България се ориентира към тях.

Фотогалерия: В началото на века, на прага на НАТО и ЕС

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28

Цялата галерия

Погледът назад показва, че и тогава, както и сега, опасенията покрай НАТО винаги са били за въвличане във военни действия - ако ясно заявим позиция, ще се окажем нечии врагове. Точно покрай войната в Косово БСП твърдо застава против подкрепа за НАТО. "Тогава към традиционните противници на НАТО (симпатизанти на БСП, евролевицата и др.), които смятат, че съюзът изобщо не може да бъде гарант на националната ни сигурност и страната ни трябва да остане в проруската зона на влияние, се добавя в резултат от войната и страха мнението на една твърде голяма група хора, за които НАТО по принцип би могъл да е гарант за колективна сигурност, включително и за нашата, но не и в настоящата ситуация, не и в настоящия момент", сочи проучване за "Капитал" през 1999 г.

Тодор Тагарев, военен експерт, който от 1999 до 2001 г. е директор на Дирекция "Планиране на отбраната" и "Политика по въоръженията" в Министерство на отбраната, а през 2013 г. е и служебен военен министър, си спомня добре точно този период. Той смята, че е имало сериозна обществена подкрепа за присъединяването ни, особено в контекста на "провала на БСП - икономическа криза, хиперинфлация".

"Масово хората разбраха, че не искаме тази действителност. Влизането в НАТО се възприемаше от много хора като елемент за присъединяване към западния свят, като цивилизационен избор", казва той пред "Капитал".

Официалното влизане в НАТО се случва по време на управлението на НДСВ, когато премиер е Симеон Сакскобургготски. "Сакскобургготски единствен от всичките седем премиери спомена по време на официалната церемония във Вашингтон, че "разширяването на НАТО няма по никакъв начин за цел обкръжаването на Русия", пише "Капитал" през 2004 г.

Посоката към Северноатлантическия съюз обаче изглежда неизбежна от дистанцията на времето и доста навременна: три години по-късно, Путин ще направи знаменитата си мюнхенска реч, в която за първи път отхвърли консенсуса след Студената война и танковете ще тръгнат към Грузия.

Тагарев посочва, че Георги Първанов, кандидатът на социалистите, е президент и при поканата, и при влизането ни в него и подкрепя решението, въпреки че едва 2-3 години преди това е бил отявлен противник на НАТО и операцията срещу Сърбия.

Масово хората разбраха, че не искаме тази действителност. Влизането в НАТО се възприемаше от много хора като елемент за присъединяване към западния свят, като цивилизационен избор.

Тодор Тагарев

военен експерт

Президентът Петър Стоянов (1997 - 2002 г.) казва следното по БНТ през 2016 г. по адрес на наследника си Първанов (2002 - 2012 г.): "От гледна точка на членството ни в НАТО, ако аз бях станал президент втори път, щеше да се случи това, от което най-много се страхувах. Аз щях да казвам: България твърдо желае да стане член на НАТО. Георги Първанов като лидер на БСП щеше да води антинатовски демонстрации под моя прозорец. Когато той-стана президент и подписа договора за членство в НАТО, нямаше кой да протестира срещу това, защото довчерашния лидер на БСП, т.е. на антинатовски настроените българи, подписа договора за НАТО."

Лека форма на членство

Преглед на оригинала

Ползите от НАТО теоретично са няколко: защита на базата на член 5, че нападението срещу една натовска държава се третира като нападение срещу всички; предсказуемост на външната политика (която да помага и за чуждестранните инвестиции); намаляване на възможностите за натиск при експанзия на руските икономически и инфраструктурни гиганти; преструктуриране и модернизация на въоръжените сили.

На практика обаче България никога не се възползва максимално от тях. Например с влизането в НАТО се планираше "преструктуриране и модернизация на въоръжените сили, принудителна еволюция в мисленето на военните, премахване на безполезната, голяма и тромава мобилизационна армия, която трябва да бъде заместена с малки и бързоподвижни въоръжени сили тип "експедиционен корпус", както посочва "Капитал" през 2004 г. Правителствата обаче не успяха да планират ефективно бюджета за това.

"Военни, политици и експерти така и не можаха да стигнат до единно разбиране как да се взимат решения като членове на НАТО", казва Тагарев. Затова и истинска реформа и модернизация на въоръжаването никога не се случва и България съкращава значително военните си сили, но не може да подготви и екипира добре дори новия, по-малък състав.

"От гледна точка развитието на престижа на военна професия - да, пропуснахме шансове, както и от гледна точка на отбранителната индустрия", казва военният експерт. Доколко България е била подготвена за факта, че след излизането от руската сфера на влияние Москва ще се активира в използването на стари и нови агенти за разузнаване и въздействие върху политиката на страната, е въпрос с очевиден отговор.

"От военна гледна точка не може да се каже, че сме пропиляли [членството в НАТО], защото то е най голямата ни застраховка за териториалната цялост. Добре, че сме в този съюз", изтъква все пак Тагарев. Това е истина, която често се забравя в мирно време. България обаче влезе в НАТО след война (тази в Косово) и сега за първи път осъзнава колко полезен е бил този ход, след като друга война избухна на прага ѝ.

Влизането в ЕС

Преглед на оригинала

Влизането в ЕС е доста по-безболезнено: има единодушен консенсус, че пътят на България лежи в Обединена Европа. Молбата за кандидатстване е подадена през декември 1995 г. по време на правителството на Жан Виденов, съответно БСП, след като депутатите в 37-мото Народно събрание се обединяват около това решение.

Впоследствие сериозните стъпки се правят при кабинета на Иван Костов: изготвена е първата Национална програма за приемане на достиженията на правото на ЕС, подписва се меморандум за извеждане от експлоатация на блокове на АЕЦ "Козлодуй", назначени е първият екип по преговорите и те официално започват през 2000 г. "Аз бих дала кредит на много силния реформаторски заряд на правителството преди нас, водено от Иван Костов. На правителството на НДСВ се падна задачата да ускори много драматично този процес", спомня си Гергана Паси, бивш външен зам-министър и впоследствие министър по европейските въпроси.

И ако в страната настроенията са ясни, то на ниво ЕС нещата са променливи. Ивайло Калфин, сега директор на Eurofond и външен министър от Тройната коалиция (2005 - 2009 г.) по време на която става факт членството, разказа пред "Капитал", че когато той поема щафетата, вече има подписан договор за членство, но предстои ратификация от всички страни членки. "Имаше няколко държави, включително големи и влиятелни, които казваха, че просто няма да ратифицират договора. Обясняваха го с умората от първото присъединяване на 10-те страни, които промениха много неща. Аргументът беше: да, вие имате обещания, вярно вие сте приключили преговорите с Комисията, но нашето общество не е готово, ние първо трябва да преглътнем това разширяване с 10 държави и след това да мислим за вас."

През май 2006 г., месеци преди да бъдем приети, всъщност датата все още не е фиксирана. В доклада на комисаря по разширяването Оли Рен се посочва, че ако проблемите на румънците са по-скоро технически, то нашите "са едни от най-тежките - борба с корупцията по високите етажи на властта, организирана престъпност, пране на пари и т.н.".

Удивително от настояща гледна точка, но въпреки всички тези пречки, приемът на България и Румъния се осъществява на 1 януари 2007 г. Основна роля изиграва въвеждането на първо по рода си условие - т.нар. Механизъм за сътрудничество и проверка (по известен като мониторинг). "Ако питате дали бяха готови - не, очевидно не бяха готови; а защо бяха приети - това беше едно политическо решение, а не техническо", казва Юри Бюрер Тавание, който е постоянен съветник на Европейската комисия в България (2008 - 2018), където докладва по ключови въпроси на правовата държава в рамките на Механизма.

Според Калфин дори държавите, които са имали притеснения, свързани с корупция и съдебната система, са получили аргументи от Европейската комисия и инструменти за наблюдение като Механизма, като подкрепата на ЕК е била особено ключова.

От спорадичната корупция към организирана такава. С пари от ЕС

"Приложете реформите в съдебната система, заловете убийците, поправете си системата за управление на еврофондовете, всичко това е съвсем ясно." Tова казва в интервю през 2006 г. за "Капитал" Елмар Брок, който тогава е председател на влиятелната комисия по външна политика в Европейския парламент и е един от най-скептичните към приемането в ЕС на България и Румъния депутати. Може би именно защото е съвсем ясно, то остава все така неизпълнено.

Към момента на приемането си в ЕС България има проблем с организираната престъпност, със знаковите убийства (по-скоро в първите години на ХХ век), както и с корупцията. Но тази корупция все още е неорганизирана, подобно на 90-те, тя все още се движи от отделни играчи. Показателен е и скандалът "Батко и братко". През януари 2008 г. "Капитал" разкри, че шефът на Фонд "Републиканска инфраструктура" (т.е. тогавашната пътна агенция) е възложил поръчки за 120 млн. лв. на брат си. Тогава дори бяха спрени еврофондовете за България.

Това, което се случва след 2008 г., финансирано до голяма степен с парите от ЕС, е организирането и структурирането на корупцията като философия за управление на държавата. Да крадеш самостоятелно от еврофондовете е все по-трудно - то става само като част от общата структура на разпределяне на пари.

Именно заради това, след влизането си в Европейския съюз всъщност България увеличава усещането си за корупция и понижава медийната свобода - сякаш спира да се опитва, след като вече е официално страна членка. "За мен най-ужасното нещо, което постигнахме след присъединяването си към ЕС, е, че продължаваме първосигнално, когато споменеш думата България, почти след това веднага да има референция "най-бедната" или "най-корумпираната", казва Гергана Паси.

"Самият факт, че механизмът и до ден днешен не е махнат, нищо че няма доклади за България вече, но механизмът официално поне го има, показва, че нещата се случиха много бавно", казва Бюрер Тавание. "Като цяло мисля, че има положителен ефект, защото в тези години имаше много сблъсъци между реформатори и статукво. Там поне реформаторите, поне доколкото видях, имаха повече сили, бяха подкрепяни от Брюксел. Имаше и няколко добри закона, които приеха. Но проблемът беше прилагането. На хартия нещата са доста окей. Прилагане на практика няма".

В началото на века политиците от различни политически сили се обединиха около целта за влизане в НАТО въпреки споровете в края на 90-те (президентът Георги Първанов, външният министър Соломон Паси, премиерът Симеон Сакскуборгготски и председателят на парламента Огнян Герджиков) Фотограф : Надежда Чипева

С единия крак вътре

Според него е имало моменти, в които София е предлагала политики, и дава пример с Черноморска синергия - инициатива за регионално сътрудничество. "Даже говорех като министър в Хайделберг в един университет за Черно море и германците казаха: "Ние сега осъзнаваме, че всъщност ЕС стига до Черно море. За нас винаги това е било някъде отвъд завесата", спомня си бившият външен министър.

"Много по-често измервахме смисъла на присъствието си в пари, които получаваме. Ние и до ден днешен сме много повече бенефициенти, отколкото партньори. Aз следя и сега разговора по Плана за възстановяване - много повече мислим колко на брой закона колко милиарда ще привлекат в България. Много по-малко говорим какво всъщност искаме да постигаме, бидейки на масата за преговори с най-развитите държави в света, независимо дали говорим за ЕС или НАТО", казва Гергана Паси.

В НАТО също пасивността е водещ принцип - Тодор Тагарев казва, че изпитва известно разочарование, че не участваме в съюзни формирования, за разлика от Албания и Северна Македония например. "Ние и до момента не сме имали един помощник-генерален секретар, а страни, като Хърватия и Албания отдавна вече имаха хора на високи длъжности, въпреки че влизат в НАТО след нас. Румъния имат и зам.-генерален секретар", отбелязва той.

Вторият проблем е, че ползите от тези съюзи вече се приемат като даденост. НАТО предоставя защита. ЕС е свобода - на движение, на избор къде да учиш, живееш, продаваш. За част от хората обаче последните две десетилетия са символ на несбъднати надежди и мечти какво ще донесе демокрацията или европейското настояще.

"Но ако поставим въпроса в друг контекст - ами какво ако България беше Сирия, беше Косово? Мисля, че Томислав Дончев беше казал "Дайте да се опитаме да видим каква е цената на един ден не-членство на ЕС". Дайте да се наредим за визи за която и да е европейска държава, предприемачите да нямат достъп до единния вътрешен пазар", коментира Гергана Паси.

Къде са визионерите

Това е видно например през Плана за възстановяване - той е своеобразен стимул за реформи и адаптиране на законодателство; вместо това е кръчмарска сметка кой закон колко милиона или милиарда ще ни донесе. В края на януари парламентът се провали в приемане на съдебна реформа, за да получи транш от 748 млн. евро, като и няма осъзнаване за значението на реформата. Освен това лобистка поправка в полза на конкретен застраховател пък спъва пътя ни към еврозоната. Така интересите на определени партии и личности в страната всъщност се оказват по-важни от бъдещето на страната.

Без да се идеализира миналото или да се приписват достойнства на политиците от правителствата от края на 90-те и началото на 2000-те, тогава изглеждат последните решителни стъпки напред, които са правени в България - и които мнозинството съвременни политици дори не си представят.

По темата работи и Моника Върбанова