Европейската федерална държава идва на части, като неизбежност...

Пренатягането спрямо длъжника в крайна сметка се оказва непродуктивно. Това е добре известно например от репарациите, наложени с Версайския мир, когато именно Германия беше потърпевша. Има граници, в който може да се упражнява натиск, даже от страна на Германия, дори по отношение на Гърция.

А как да се реши проблемът със страните, които имат постоянен търговски и бюджетен излишък като Германия? Те постоянно ще имат нуждата да рециклират свободните си пари в страни като Гърция и Италия. Сегашната монетарна политика няма как да реши тези проблеми. Един американски журналист писа във Foreign policy, че да накараш Германия да харчи повече (т.е. да си намали излишъка) и да загуби конкурентоспособност е все едно да кажете на Бразилия да излиза на футболния терен с 9 човека.

- Идеалният модел е създаването на федерален съюз, който организирано и според ясни правила да рециклира трансферите. Както това става в САЩ, т.е. в пълноценните парични унии, където има и пълноценен фискален съюз. Но малко са тези, които защитават гласно федерализма, т.е. някаква форма на наднационално управление. Какво да се прави - Европа е обрасла с национални истории.

Не сме ли свидетели на подмолното създаване на федерална държава?

- Донякъде. Но тя не е политическа цел, а елементи от нея идват на части, като неизбежност. Защото, ако го обявят публично, политиците не биха били избрани.

Само може би в България, в която местните политици са универсално недолюбвани.

- Федералната държава не решава проблема с качеството на политиците си. Решава един фискален проблем. Знае се кой печата парите, кой колко дълг може да издава и кой с колко може да се притече на помощ.

Ако няма бързо решение, това означава, че кризата с еврото ще продължи много дълго. Всъщност еврото валутата само за добрите времена ли е?

- Още преди въвеждането му, за потенциалните проблеми пред еврото говореха редица, особено американски икономисти. Очевидно е, че в момент на криза те се изострят, а за излизане от нея трябва да се мине през рестриктивни мерки.

Но ако ЕЦБ стане кредитор от последна инстанция за държавите? Много икономисти и политици твърдят, че САЩ не са в същата ситуация като Европа, само защото Фед може да печата пари.

- Понастоящем европейците и американците всъщност опитват да се лекуват от лекарството, поето в началото на кризата. То инжектира многото дълг, натрупан бързо под натиска на обстоятелствата през 2008-2009 г.

Статутът на ЕЦБ, който й забранява да монетизира държавен дълг не може да бъде променен открито. Но подмяната на правилата се случва в движение, без да се обявява. Това е още една от непоследователностите в ЕС – от една страна новият фискален съюз лансира "автоматични" и твърди фискални норми; от друга, централната банка, която е призвана да работи по близки до автоматичните правила е притискана да ги заобикаля.

Досега всички, включително инвеститорите, се кълняха, че монетизирането на публичните дългове е абсолютното зло, а днес пазарите очакват точно това. Който има да плаща, в това число и държавите, поглежда към този изход.

Отказът от монетарната ортодоксия е изкушение, старо колкото света, но емисията на пари не е решавала дългосрочните икономически проблеми. Последиците като инфлация или размиване на държавния дълг може още да не са се усетили, ала няма как да се разминат ако САЩ продължават същата политика. От гледище на растежа, устойчивостта и стабилността на глобалната икономика е задължително балансите да се сложат в ред.

Никой в България не казва, че резервите на нашата БНБ на практика се използват за спасяване на страните от еврозоната. Има много тупане в гърдите, че ние пари не даваме.

- Дори формално да не сме в еврозоната, през паричния съвет сме част от нея. Но желанието непрекъснато да бъдем в ситуация, в която само ще взимаме без да даваме е много силно. Представата на българските политици и общество за членство в Европейския съюз е представа за вечни реципиенти. Няма усещането, че страната ни е пълноправна част от съюза. Разширяването не премахна съществуващите преди него разделения – и мисловни и психологически.

Иначе с тупането в гърдите правителството стои по-добре от всяко предходно. Сумите, които се очаква държавите извън еврозоната да отделят за МВФ, предоставиха нов претекст. Пропускайки добра възможност да замълчи, финансовият министър тук съзря повод за театрална критика на глобалната политика на фонда и назидателно да го нахока. Напълно излишно, защото да държи под контрол бюджета, което засега в общи линии му се удава, е напълно достатъчно за незабележимата позиция на този български чиновник на световната сцена.

В началото на годината имаше доста съпротива срещу пакта "Евро плюс", който е в една или друга степен се преповатаря в предложения фискален съюз. Сега пък искаме да влизаме, дори с ентусиазъм, защото той бил клуба на отличниците.

- Членството да се представя като въпрос на избор е манипулативно. Определено не става дума за клуб на отличници – всички, с изключение на Великобритания, са вътре и няма как да бъде другояче. Да твърдиш или да се правиш, че проблемите на еврозоната не те засягат е несериозно.

Има ли живот извън еврото? Започва да се оформя, особено в левицата, тезата, че ако България остане малко по-дълго извън еврозонта, то ще може да води по-свободна политика и така икономиката да расте по-бързо.

- В ЕС живот извън еврото с положителност може да си позволи само Великобритания, която е световен финансов център. В Източна Европа, тези които през последните години на теория имаха "правото" да провеждат относително по-свободна парична политика, практически не можаха да се възползват от него. Във финансовата и паричната област не е възможно да водиш политика срещу течението. Дори за кратко.

Логиката, че чрез бюджетни дефицити икономиката тръгва нагоре, сега нагледно се опровергава. Ситуацията с дълга е в състояние да се променя изключително бързо. Особено в днешната ситуация, когато пазарите санкционират жестоко всеки, които изпуска фискалната дисциплина. Въпреки различната икономическа система, България от 80-те години на миналия век е добър пример. След 1984 г., когато за момент състоянието с дълга изглеждаше прилично, в рамките на две-три години страната влезе в необратима траектория на дългов капан. Успокоението, че сега сме с ниска задлъжнялост и за това можем да го увеличим, е опасно.

Идеята е, че без допълнителни ресурси, няма как да се направят толкова нужните реформи в областта на здравеопазването и образованието например.

- Нека приемем, че през седемте или осем години (2001 - 2008), през които влязоха доста инвестиции и беше отбелязан сносен икономически растеж, обществото ни направи онова, на което е способно в добри времена. Случилото се тогава дава мащаба и рамката, в която да се мисли "реформаторският потенциал" и в една следваща възходяща фаза на цикъла. Да се твърди, че ако отнякъде изведнъж пак дойдат пари, ситуацията коренно ще се промени, е наивно. Патосът на реформаторското говорене се повдига с кризите, под напрежение, за да угасне с променливи резултати. Нашите катаклизми от 1996-1997 г. са христоматиен случай.

Това звучи доста мрачно, това означава, че в България скоро нищо съществено няма да се случи.

- Аз вярвам на реално наблюдаваните, при това повтаряли се, живи експерименти. Големите промени у нас не са правени с вътрешна енергия. Те са тласкани отвън, когато вече ситуацията не позволява друго.

Не се ли завръща България към по-ранната си история? Отново в България има чувството, че бизнесът изцяло зависи от държавата. И за да направиш нещо, трябва да овладееш държавата, не да си силен на пазара.

- Не бих казал изцяло. Но е достатъчно, че тъй наречените обществени поръчки например се равняват на около 10% от БВП, което е съществено. А и през 2009-2010 г. се видя съвсем ясно, че когато държавата спре плащанията, изчезва голяма част от кислорода в икономиката: това също беше изразителен експеримент на живо. Да не говорим за секторите, които остават под пряк контрол на правителството, или за множеството начини да се упражнява косвено влияние върху бизнеса.

Настройката целият стопански живот да се върти около еврофондовете пък подхранва и без това дълбоката култура на зависимост от държавата. Европа е устроена по този начин, но в по-развитите икономики това не се усеща толкова колкото в България, където помощите тежат повече и системата става решаваща. Фондовете носят пари, но същевременно подмолно подкопават предприемаческия дух. Защото прекалено много стратегии започват да се градят не около пазарната конкуренция, а около конкуренцията на проекти, в която арбитър са бюрократи.

Всичко това напълно се вписва в магистралната линия на българската стопанска история, където капитализмът – и "първият", и "вторият", е неотделим от държавните ресурси. Сега те са подхранвани и отвън, но с това принципът на тяхното усвояване не става по-различен.