Проблемът на ЕС е политическата култура

Значи ли, че обединението е било изкуствено? Че щом кризата е не само икономическа, но и ценностна, то и разпадът е близка възможност?

- ЕС е излизал от тежки кризи и е ставал по-силен. Смятам, че тази криза е от това естество. Тя може да покаже, че не политическата прекомерност, а обратното – политическата нерешителност е в основата й. Затова не става въпрос просто за икономиката. Много по-обезпокоителен е фактът, че ЕС не е в състояние да бъде идентифициран с някаква обща външнополитическа позиция. Да си спомним приключилата война в Ирак и разделянето на Европа на "стара" и "нова". Също така липсата на обща бюджетна политика е не толкова въпрос на икономическа ефективност, колкото на страх от по-радикално споделяне на суверенитета. На практика кризата може да ни накара както да се откажем от намеренията, така и да станем по-решителни. Затова, вместо да гасят пожари, гражданите и политиците на Европа трябва да проявят смелост. Да приемат, че обединението на Европа ще върви в посока на някаква конфедеративна или федеративна държава, или – по-евристично – ще се опита да създаде някакъв нов модел на междудържавно сътрудничество, който, ако е успешен, би могъл да се превърне в образец за подобно обединение на други държави на други места по света.

Колко бързо трябва да си отговорят? Няма много време за бавене и за мислене.

- Въпросът изобщо не е лесен. Но от известно време се лансира идеята за ускорителен механизъм – "Европа на две скорости". За едни това ще доведе до дискриминация, до декласиране на определени членове, до превръщане на догонването в участ. За други това е шанс движещите се на първа скорост да увлекат след себе си и изоставащите. За мен проблемът е, че това предложение изобщо не е точка от дневния ред на обсъжданията. Някаква криворазбрана политическа коректност прави темата табу. Но можем ли с ръка на сърцето да кажем: няма изоставащи. Ако признаем, че има изоставащи, какво трябва да направим? Да накараме бързащите да изчакват? Да накараме бавните да направят нещо, което не могат? Ако искаме да бъдем прагматици, струва ми се, следва да дадем шанс на механизми, които да влеят свежи струи в интеграцията. Разбира се, следва и да приемем оценката на другите към коя група принадлежим. Изглежда ми обаче някак перверзно някой да знае, че изостава, но да не позволява на първенците дори да го теглят и да ги дърпа той.

Не крие ли асиметрията на ускорението някакви опасност? Съвсем наскоро Юрген Хабермас обвини Европейския съвет (т.е. лидерите на 27-те страни членки) в узурпиране на властта, падаща се на други орани на управление на съюза. Особено на фона на възможността съставът му да се стесни до премиерите на страните във валутния съюз.

- Има нещо поразително във факта, че на такава възраст – на 82 г. – Хабермас се е посветил на задълбочено изследване на институционални промени и на теории за развитието на европейското обединение и в този смисъл е не само мъдрец, гледащ от дистанция, но и дискутиращ конкретни проблеми и механизми. Той е най-вече загрижен за демокрацията интелектуалец и гражданин на Европа, който обръща внимание, че някои от ръководните органи на ЕС са си присвоили задачи, които не следват текста на Лисабонския договор. Когато става дума за Европейския съвет, например в Wikipedia, този орган стои начело. Така стоят нещата на практика. От което следва страхотният дефицит на демокрацията, за който предупреждава Хабермас; тук наистина става дума за узурпиране. За разлика от него движението на две скорости не води до дисбаланс или до преобръщане на властите.

Но не са ли членовете на Европейския съвет единствените реално избрани ръководители на ЕС?

- Напротив. Има и други реално избрани органи като Европейския парламент и в този смисъл може би е крайно време да разберем, че проблемът не е в това, че ни управлява Брюксел, а в това, че Брюксел пречи да видим, че ние трябва да бъдем управлявани от Страсбург. Премиерите са избрани на национално ниво, а на наднационално се вживяват в роли, с които колективно и сякаш отгоре диктуват на парламентите, на които иначе дължат отчет. В това измерение Европейският съвет копира със завист поведението на Съвета за сигурност на ООН.

Асиметриите не спират дотук. Тези дни в Европа се говори не само за фалит, но и за справедливост. Може ли справедливостта да бъде асиметрична?

- Вярно е, че една от най-големите заслуги на либерализма е, че превърна равенството пред закона в политическо равенство изобщо. Преките последици от това в икономическата и социалната сфера са свързани с отговорността. Който е безотговорен, трябва да си понесе последиците. Наши задължения могат да са, от една страна, санкционирането на виновници и, от друга страна, спасяването на онези, които страдат от независещо от тях бреме. Но колкото и разумен да е този модел на справедливост, той ни поставя в неловки ситуации. Да вземем мотоциклетист, карал без каска и претърпял инцидент. Да го оставим да си понесе отговорността, така ли? Или Видинска община, за която ни съобщиха, че фалирала заради лошо управление и затова ГЕРБ свалили доверие от ръководството на тамошната местна власт – да оставим населението да понесе отговорността, че им се е доверило преди няколко години? Ясно е, че спрямо засегнати близки чистият модел на либерална справедливост ни изпълва с горчивина. Което ни кара да вкараме някаква солидарност в играта. А защо това да не е валидно на наднационално ниво, в рамките на ЕС? Без да претоварваме модела с по-претенциозна концепция за справедливост, можем да приемем нуждата от солидарност.

Солидарността, вярно, може да се управлява не само като безусловно задължение – съгласно приети правила, но и по смисъла на благотворителността – препоръчително. В този смисъл САЩ отказват да плащат вноски в международни структури – опасявайки се, че това храни бюрокрация, но в същото време акумулират много повече средства от другите страни в случай на нужда, например бедствие. Оставам с впечатлението, че днес Великобритания – по примера на САЩ – отказва да участва в новия европейски фискален съюз, но сякаш е готова да оказва финансова помощ. Как обаче да си обясня поведението на страната България, която влиза във фискалния съюз, а отказа да направи вноска? При това не като обяснява, че няма възможност, а че не иска да толерира двойкаджии, т.е. иска да ги накаже. Впрочем какво да се чудя, току-що премиерът ни заяви, че грижите за извеждането на изоставени деца от домове в приемни семейства е на цената на една магистрала. Дори на децата ни в беда, за която те самите не носят отговорност, напомняме, че се лишаваме от нещо, вместо, че им го дължим.

Интервюто взе: Весислава АНТОНОВА