Другите сирийци

Линда не се оплаква и не се самосъжалява. Тъжно й е само за оставените приятели и отминалия живот. "В Сирия ми беше много хубаво. Ходех на училище и ме интересуваше само как да завърша. Пеех в църковен хор", спомня си тя. Но войната я кара да порасне много бързо. Десетина дни след като пристига в България, тя си намира работа в кол-център с арабски език. Паралелно с това завършва училище, кандидатства, и сега е първи курс в специалност "Политически науки" в НБУ. "Никога не съм си мислила, че ще уча политология. Влечаха ме неща като изкуства, рисуване, пеене. Но просто така се получи", казва Лулу. Все пак тя успява да поддържа хобито си в състава на хор Ave Musica веднъж седмично.

Произходът й неволно я превръща за българите в експерт по всичко, свързано със Сирия. Тя редовно е обстрелвана с въпроси, които в един момент сигурно стават досадни, но Линда с търпение отговаря на всички.

"Хората се учудват, когато разберат, че в Сирия има и християни. Не подозират, че повечето там всъщност сме бели", разказва тя. Когато заговори на арабски, не липсват и съмнителни погледи. Разказва за неприятна случка от преди няколко вечери, когато отишли на дискотека. Тя, без забрадка, и знаеща няколко думи на български, минава нормално. Приятелят й Мохамед обаче е подложен на много подробно претърсване от охраната. "Случва се де, не е чак такъв проблем", казва без обида Линда и добавя, че щом българските й приятели се запознали с Мохамед, всички се забавлявали заедно. Според нея бъде ли установена веднъж комуникация, бариерите падат.

Сега основната й цел за бъдещето е да завърши първия си семестър в университета. Заедно с това активно участва в събития, организирани от сирийската общност в България. Благодарна е. "Много хора ни помогнаха да започнем живота си от начало."

Пътуване за никъде

Историята на семейство Хаджар изглежда като поредица от спирки, от които нито една не е последна. В предишния си живот Аиша е била преподавател по математика и арабски език в Алепо, където е специализирала детска психология. Съпругът й Фарид карал училищен автобус в града. Войната ги прогонва към България, където първият им пристан е транзитният център в свиленградското село Пъстрогор.

"Още в първите дни се запознахме с бабите от селото. Показвахме си плетки, "говорехме си", смее се Аиша и показва с ръце колко оживени са били опитите за комуникация. Пустотата на българското село е нещо ново за нея. "Беше странно, толкова различно от Сирия. Няма семейства, няма млади хора, само по един–двама души във всяка от къщите. А наоколо толкова много изоставена земя", разказва впечатленията си Аиша. Контрастът с родината й, където семейства с по 4-5 деца и пълни с хора села са нещо нормално, е голям. 

Напускането на Пъстрогор става случайно. Съдбата събира семейство Хаджар с Моника Гецова от Варна, която е част от доброволците, които помагат на бежанците. "Бяха ми дали телефона на едно сирийско момиче, което само бе пожелало да се заеме с издирването на деца, пристигнали без родители. Тя помагаше и за разпределението на помощите", спомня си Моника. Впоследствие се оказва, че това момиче е Разан Хаджар, 20-годишната дъщеря на Аиша и Фарид.

Един ден Моника попитала дали семейството й би искало дойде при нея. В първия момент Аиша и Фарид изглеждали стъписани. После се обърнали към Моника: "Нали знаеш, че оттук нататък ще имаме само Господ и теб? Не говорим български, няма от кого да потърсим помощ." Българката обаче казала "да". И така на 20 септември пристигнали във Варна – двама възрастни, две деца и пет малки чанти с багаж за цял живот.

Във Варна семейство Хаджар бързо свиква с българския начин на живот. Най-голямата дъщеря Разан вече си е намерила работа в София. По-малката Хулуд и 13-годишният Закария учат усилено български. Моника Гецова им търси учебници за 8, 9 и 10 клас по всякакви предмети. В останалото време децата се радват на падналия сняг и минералните басейни на плажа в морската столица.

За възрастните обаче езикът е по-труден. "Българският не ми се удава,", казва Фарид. Най-трудните думи, които е учил някога през живота си, са "прозорец" и "преподавател". Липсата на буквите "п" и "ц" в арабския прави произнасянето им истинско предизвикателство. За да покаже, Фарид прави поредния си опит да ги каже правилно, но отново не се получава.

В момента сирийското семейство чака да премине процедурата им по адресна регистрация във Варна. След това трябва да получат и българските си документи. "Искаме да останем тук," казва Фарид. "Харесва ни! Стига да успеем да си намерим работа. Ето – за два месеца децата вече говорят български, четат и пишат. Имат приятели наоколо, разбират се с тях. Искаме да ги запишем на училище и да започнем всичко отначало", добавя мъжът.

Работата е особено важна за тях, за да може да се издържат сами. Гордата Аиша се намесва в разговора и подчертава, че сирийците никога не живеят от помощи. "Ние не сме дошли тук, за да получаваме помощи. Да, такъв е манталитетът ни, така сме възпитани - дори платеното майчинство в Сирия е само три месеца плюс още един неплатен за първите три деца. За всяко следващо се полага само неплатен отпуск", казва сирийката.

Като краен вариант главата на семейството Фарид вижда заминаване при роднини, които от дълго време живеят в Испания. Но са уморени от постоянното местене. "Тази война превърна живота ни в поредица от спирки. И никоя сякаш не е нашата. Не знаем ще дойде ли следващият влак," казва спокойно Аиша, без емоция. По лицето й се прокрадва само една горчива усмивка. "Ако се наложи да тръгнем, ще е против волята ни, казва тя. Това пътуване няма да ни направи щастливи."

Линда Ибрахим неволно се превръща в експерт по Сирия, но търпеливо отговаря на всички въпроси Фотограф : Велко Ангелов