Министерство на независимостта

Дори в самото й гостуване на Софийския международен литературен фестивал има парадокс. Преведените на български книги се намират изключително трудно, а последните й две - есеистичните Karaoke Culture (за влиянието на поп културата и стандартизирането на литературата днес) и Europe in Sepia (разсъждение върху съвременната Америка, протестните движения и особената носталгия към репресивните режими в Източна Европа) все още не са се появили.

Споменахте, че на български трудно лъжете, така че може да си говорим именно на български...

Да, българският ми е доста примитивен. За да лъжеш истински, трябват да владееш един език много по-добре.

Последната книга с есета се казва Europe in Sepia. Защо избрахте точно тази тоналност, за да опишете Европа?

Това не е някаква политическа позиция от моя страна, а по-скоро е опит да си обясня някои неща чрез изображения и детайли. Европа в момента е някак музейна, някъде в миналото, а в музея фотографиите винаги са в сепия или пожълтели. Бъдещето не е в Европа.

А къде?

Не знам! Но всеки път, когато се връщам от САЩ, Европа ми изглежда много малка. Все едно всички държави са сложени в пералнята и се въртят заедно, оплетени една в друга.

Мисли ли се тогава Европа за твърде важна?

В Европа има много арогантност, чиито корени идват от годините на империализма. Ние сме ужасно евроцентрични. Мислим си, че истинският живот е тук и само тук. За съжаление никога не съм била в Африка и Южна Америка, но успях за кратки периоди от време да посетя Индия, Япония, Австралия. За тези страни ние не съществуваме, ние сме нещо малко някъде си.

Какво може да противодейства на тази арогантност?

Младите хора. За моето поколение светът се разделяше на добър и лош. За новото поколение от Европа и Америка няма подобни условности, то само търси пътищата си. Веднъж във влака из Холандия срещнах един познат от Берлин, който се оплака как дъщеря му не иска да учи, а да бъде рок музикант във Финландия. В момента тя е там, но сега изучава езиците на ескимосите. Мисля, че новите поколения виждат мира и щастието на различни места в сравнение с моето, което толкова много се прехласваше по Америка.

Всъщност моят опит да разбера в каква култура живеем и дали сме в пост-постмодернизъм, или по-скоро някакъв дигимодернизъм, е по-добре изразен в предишната ми книга - Karaoke Culture. Караоке културата ми се стори като добър символ и възможност да "прочетеш" съвременността - защото можеш едновременно да излезеш на сцената и да си анонимен, да влезеш в определен модел на поведение и имитация. Между другото, статистически най-изпълняваната песен по караокета е I Will Survive.

Ако I Will Survive е любимата песен на човечеството, може би това казва нещо хубаво за него?

Може би!

В книгите ви винаги има много богати и безкомпромисни описания на народопсихологията на хората от Балканите...

Но не се стремя към това. Би било опасно да претендирам, че мога да правя нещо подобно. Не съм доктор за народните души.

Когато общественото мнение в Хърватия се надига срещу вас, получавате един интересен въпрос от майка си: дали искате тези, които ви мразят, да ви обичат.

В никакъв случай! Целувки и прегръдки от народа? Това не е за мен.

А как бихте описала тези хора, които обичат и оценяват това, което правите? Как бихте описали читателите си?

Аз съм lucky one. Обикновено авторите на моята възраст вече не се четат. Разбира се, аз не събирам някаква огромна публика около себе си, но се радвам, че има много млади хора, които имат любопитство към това, което правя. Те намират нещо ново и интересно в книгите, което ме прави много щастлива. Това просто се случва, не е мое намерение. Кой би чел писателка от някаква странна славянска страна в САЩ? Но точно там съм попадала на много сериозни и отдадени читатели. Тази есен гостувах на един университет на Оклахома, където като пиеса поставиха моя история отпреди 35 години. Това че по този начин творбата се държи жива е нещо невероятно. Бях впечатлена колко млади хора там, в Германия и в Англия изучават историята и са страшно любопитни към случилото се в Югославия.

Има ли нещо, което се е променило у вас като човек, откакто сте в Амстердам?

Може да се каже, че аз не съм в Амстердам, просто адресът ми е там. Пътувам много. Вечно съм в движение и не се чувствам вързана за страната. Не съм писателка нито на Хърватия, нито на Холандия. Зад мен не стои никаква институционална сила. Винаги съм имала живот в сянка. Редки са случаите, в които някой живее така, но мисля, че това е моят път.

По какъв начин това ви помага като автор?

Помага ми с тоталната несигурност, която този живот ми носи. Вместо да оцелявам от пенсия, аз живея като студентка, която не знае каква работа или реализация ще има след година. По един начин това ме кара да се чувствам по-млада, а по друг - дори по-възрастна. Но не смятам, че е нужно да живееш в несигурност, за да си добър творец.

От какво се страхувате?

Мисля си често за децата днес. Имам двама племенници и постоянно се чудя какви хора ще станат, какво образование ще получат и как аз нямам какво да направя, за да им помогна. Ако им кажа, че нещо е черно, те ще кажат, че е бялo.

Какво ви прави щастива?

Спомням си едно лято във Варна, когато бях на 16 години. Знаете, в Черно море лесно се плува навътре, но трудно се излиза. Докато плувах, в един момент се обърнах и видях, че плажът е много далеч, на навярно два километра. Изпитах едновременно страх, но и щастие. В този момент едно голямо ято от риби мина през мен, все едно бях една от тях. Това беше момент на абсолютно щастие, един от малкото такива мигове, които човек има в живота си. Също така обожавам смеха на племенничката си.