Неща

Книга: Why We Fight

Кристофър Блатман анализира враговете на мира с помощта на на икономиката, политическата наука и историята

Румяна Тихолова

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.

По време на Втората световна война eдин математик осуетява краха на военния въздушен флот на САЩ. Когато след атаки по вражески цели американските самолети се завръщат с надупчени крила и фюзелаж, военните предложили на инженерите да укрепят тъкмо тези части. Ейбрахъм Уолд съзрял риск другаде: не крилата и тялото, а двигателите и пилотната кабина се нуждаят от защита.

Логическата грешка на военните е известна като предубеждението на оцелелите - избираме опита на победителите и пренебрегваме какво разказва провалът.

Тъкмо по обратния път вървим, когато анализираме войната - вглеждаме се само в конфликтите, ескалирали до кръвопролитие, пише Кристофър Блатман в книгата "Защо воюваме: Корените на войната и пътищата на мира" (Why We Fight: The Roots of War and the Paths of Peace, 2022). Лесно ще обвиним демографията, бедността, етническата пъстрота или глада за ресурси за войните. Реалността е по-различна: тези условия присъстват в общества, живеещи както във война, така и в мир. Могат да изострят сблъсъка, но сами по себе си не драсват клечката кибрит.

Дали жените лидери гарантират мир? Социолозите биха подсказали, че "да": жените са с една трета по-склонни от мъжете да търсят компромис. Но ако на лично ниво нагласите се стремят към мир, груповата динамика очевидно филтрира мотивацията и моделира поведението другояче. Премиерите на Великобритания и Индия Маргарет Тачър и Индира Ганди печелят репутация на лидери с твърда ръка. И не са изключение. Историческо изследване, покриващо последните стотина години, сочи, че държавите, ръководени от жени, влизат във война със сходна честота, сравнено с държавите, ръководени от мъже.

Ако разтегнем хоризонта към Средновековието, Ренесанса или Просвещението, контрастът е още по-ярък: за кралиците шансът да се въвлекат във въоръжен спор е с 40 процента по-голям, отколкото при кралете. Дали кралете, подведени от стереотипа за "крехкостта" на жената, не са подценявали противника и прибързвали с атаката? А може би и самите кралици - избягвайки стигмата на уязвимостта, със завидна "мъжка" непоколебимост са се впускали да проливат кръв.

Книгата е писана, преди Русия да нападне Украйна, но излиза след началото на инвазията. Обещава ли ни оптимистична развръзка? Перспективата е по-скоро тревожна: всички нагласи, които Блатман описва, участват в динамиката на този конфликт.

Хиляди противопоставяния - от търкания между държавите до разпределение на територии между гангстери - не затъват задълго в кръв. Враговете може да прибегнат до престрелки, блицкриг или схватки, но само за да се върнат на "масата за преговори", осъзнавайки, че разрушенията на дългата война ги заплашват с цена, по-висока от облагите, които се надяват да извлекат. Тъкмо защото през повечето време опонентите се държат стратегически - преценяват бъдещото си поведение и ответната реакция на противника, избирайки план за действие, компромисът е правилото, а войната е по-скоро изключение, пише Блатман. Какво тогава счупва чашата на мира?

Най-активният враг са лидерите, които управляват извън системата на разделение на властите и са успели да подчинят институциите или другите членове в групата. Тъй като са недосегаеми, те пренебрегват загубите на войната, за които никой няма да им търси сметка. Често очакват да извлекат лична облага, което пък разпалва апетита им първи да нападат. В човешката история - от монарсите до диктаторите - тези управници са най-честият двигател на масови кръвопролития.

Идва ред на каузите - те също стесняват пространството за компромис. Добри или вредни - защита на отечеството, отмъщение, слава за родината или бога, те осмислят жертвите на бойното поле. Група, обединена около нематериална награда, вярва, че мисията й надхвърля болката на войната.

Другите врагове дремят в несигурната ни преценка за опонента. Как постъпваш, ако не си сигурен какво крие противникът, но пък си сигурен, че иска да те надхитри? На покер, за да узнаеш дали играчът блъфира, плащаш залога; на бойното поле - атакуваш пръв.

Ето друга хипотетична ситуация, предполагаща като изход не компромис, а война: една страна, която преценява себе си като по-силна, няма интерес да се ангажира със споразумение с друга страна, която в момента е по-слаба, но за която първата страна подозира, че със споразумението ще стане по-силна и няма да спазва договореностите. Заплашена от идеята за бъдещето, първата страна атакува.

Петият враг на мира е надценяването на собствените сили и демонизиране на противника: пропагандните игри и езикът на омраза са разпалили не една война.