Лица

Проф. Даниела Колева: Докато говорим, изниква поне още една нова професия

Ръководителката на катедра "История и теория на културата" в Софийския университет пред "Капитал"

Проф. Даниела Колева: Докато говорим, изниква поне още една нова професия
Проф. Даниела Колева: Докато говорим, изниква поне още една нова професия
   ©  Цветелина Белутова
   ©  Цветелина Белутова

Визитка

Проф. Даниела Колева е сред най-посветените изследователки на културната памет. Сред научните й интереси са празниците, устните истории, социалната история на социализма и постсоциализма.

Авторка е на книгата, събрала на едно място резултатите от най-мащабната теренна работа в Белене от последните години, "Белене - място на памет?", където споделя: "Миналото е твърде сложно, за да бъде разказано простичко. Но твърде важно, за да се мълчи за него."

През 2020 г. излезе най-новата й книга "Памет и справедливост. Лични спомени и публични разкази за комунизма", като опит за разширяване на контекста, в който мислим наследството си от периода между 1944 г. и 1989 г. Проф. Колева е гост-преподавателка в редица университети в Швейцария, Германия, Швеция, Бразилия, Чехия.

През 2021 г. се навършват 40 години от създаването на Центъра по културознание в СУ "Св. Климент Охридски" и 30 години от обособяването на културологичното образование у нас в самостоятелна катедра и специалност. Досега дипломираните културолози са около 1500, а в момента 170 студенти се обучават в програмата. Сред ръководителите на катедрата "История и теория на културата" през годините са проф. Николай Генчев, проф. Ивайло Знеполски, проф. Александър Кьосев, проф. Владимир Градев, доц. Георги Вълчев, а днес тази длъжност заема проф. Даниела Колева. С нея разговаряме за българското общество и младите хора, за знанието и чувството да си общност в една социално и интелектуално дистанцирана реалност, чиито феномени ни предизвикват ежедневно.

Как помагате на студентите по културология да разбират по-добре днешния ден? Смятате ли, че съумявате да се справите с това предизвикателство?

Много бих искала да мога решително да кажа, че помагаме, и да посоча резултати. Но в сферата на висшето образование резултатите не стават веднага видими и еднозначни. Един от начините за разбиране на съвременните явления като хомофобия, миграция, постистини, конспиративните теории и т.н. е да поставим под въпрос тези очевидности, с които нашите студенти идват тук. Днес има една, бих казала, скрита програма или неосъзнат резултат от средното образование в България, което често ни изпраща хора, възпитани в дух не толкова на патриотизъм, колкото на национализъм. Те възприемат нещата еднозначно, особено що се отнася до нацията, историята, идентичността.

Средното образование в България често ни изпраща хора, възпитани в дух не толкова на патриотизъм, колкото на национализъм.

Разбира се, ние уважаваме студентите си и разбираме как са се формирали някои от техните убеждения, затова с разговори, с изтъкване на различни гледни точки се опитваме да поставим такива убеждения под въпрос и да ги насърчим да мислят критично. Важно за нас е именно да ги научим да поставят под въпрос, да им създадем рефлекс за едно картезианско съмнение в съвременни обстоятелства. Да се ориентират сред различните източници на информация, която отвсякъде ни залива, да имат съзнанието, че ако нещо го има в интернет, това абсолютно нищо не казва за достоверността му.

От друга страна обаче, ние всички живеем във време на "постоптимизъм". В такова време е много трудно да се предават позитивни послания, а нашите послания трябва да бъдат и позитивни, защото съмнението не е източник на сигурност. Хората днес търсят сигурност - не само студентите, а всички ние искаме и нещо твърдо сред подвижните пясъци на съвременността, включително на ценностите. И във времето на постоптимизма това твърдо и стабилно нещо най-лесно се намира в национализма - в убеждението за величие и в това, че сме жертва. Едно понятие, с което наскоро се срещнах, е victimhood nationalism, национализма на жертвата, което характеризира народи, научили се да мислят за себе си през образа на жертвата и извършена несправедливост спрямо тях от страна на другите - държави съседки, Велики сили и т.н. Авторът на тази теза е Джи-Хюм Лим от Южна Корея. Тоест в далечна Източна Азия е същото като на Балканите.

На този фон повече пожелателни или повече необходими ще са ни науките за обществата и културите в бъдеще?

И днес, и по-рано от позицията ми на зам.-деканка на Философски факултет и представителка на България в Шестата и Седмата рамкова програма, в програмните комитети по социално-икономически и хуманитарни науки мога да кажа, че дебатът на европейско ниво за ролята на културата и обществата става все по-интензивен. Наред с теми за климата, здравето, енергийните източници, сигурността, транспорта за вземащите решения на европейско ниво става все по-ясно, че всичко, което се прави, се прави от хора. И тези хора трябва да живеят заедно и да се разбират. Затова именно са необходими резултатите, които произвеждат социалните и хуманитарните науки. И последните кризи, в това число Брекзит, миграцията, радикализацията, възходът на популизма и т.н., показват, че на Европа ù трябва това знание - нужно е да го развива и опазва. В този смисъл по отношение на хуманитаристиката и социалните науки аз съм по-скоро умерена оптимистка.

Предвид обществените процеси на национално и европейско ниво, за които споменахте, според вас какво е бъдещето пред хуманитарното образование у нас?

Нека илюстрирам с един пример потребността и ползата от хуманитарно знание. В първи курс на първи семестър имаме тема за стереотипите. Едно от домашните на студентите е да помислят за вицове, в които се артикулират или подриват стереотипи - всеки студент трябва да разкаже виц и после да го анализираме. Другото им домашно е, движейки се в града, да откриват стереотипи в рекламите. И мисля, че на първокурсниците това им харесва не само защото е лесно и забавно, но и защото те започват да се чувстват сякаш привилегировани, че виждат отвъд повърхността. Все едно тя е едно огледало, но заедно успяваме да видим през него. Хуманитарните науки култивират точно това - да виждаш през огледалото на реалността. Затова хуманитарното знание е незаменимо, без него човечеството не може.

Най-ценното, което хуманитарните и социалните науки дават, е умението на хората да учат.

Как се прилага това умение в света на професиите?

Видно е, че светът се развива, променят се производства, бизнеси, общности, менталности и за тях се търсят хора, които са се научили да се учат. А най-ценното, което хуманитарните и социалните науки дават, е не просто някакво знание, а умението на хората да учат. Защото това, което студентите сега знаят и е най-ново и актуално, вече няма да е такова, когато завършат и започнат работа. Важно е хората, излизайки от университета, да осъзнават, че не са завършили образованието си и че тепърва ще го развиват в различни посоки.

Хуманитарните специалности и социалните науки даваме т.нар. хоризонтални, трансверсални умения. Има лавина от нови професии, някои от които още дори не сме превели на български език, но има хора у нас, които ги работят. Например user experience officer, т.е. човек, който оценява опита на потребителя и го превежда по начин, достъпен за програмистите. Това работи наша студентка културоложка. Вероятно, докато тече настоящият разговор, изниква поне още една нова професия. И бих допуснала обосновано, че тя би била подходяща за културолог тъкмо заради адаптивността и нагласата за учене, която се стремим да развиваме.

Ако се върнем към генезата на културознанието у нас, каква е причината да се създаде Център по културознание през 1981 г. и впоследствие да се обособи като самостоятелна специалност? Как се разполага тя между Изтока и Запада, между руското културознание и англосаксонските Cultural Studies?

Много се гордея с нашата културология, тъй като за разлика от повечето културологии в Източна Европа и страните от бившия СССР, които в голямата си част са трансформирани катедри по Исторически материализъм след 1989 г., у нас тя възниква като специализация през 1981 г. благодарение на настойчивостта, влиянието и нестандартното мислене на проф. Николай Генчев, един от видните български историци. Тя е замислена като пространство за междудисциплинарен диалог, което е едно интелектуално дисидентство на фона на тогавашния Исторически факултет и дори на тогавашното висше образование у нас. Дисидентство в това да не пропуска едни много широки кръгове от явления и слоеве от живота на хората за сметка на политическата и военната история.

Българската културология е замислена като пространство за междудисциплинарен диалог, което е интелектуално дисидентство през 80-те.

Но за създаването на центъра със сигурност не може да се пренебрегне и един друг мотив, а именно удоволствието да общуваш с различни по професия хора, които са ти съмишленици като нагласа и като усещане за мисия по отношение на висшето образование. В Центъра по културознание проф. Генчев създава една констелация от ярки личности, звезди от първа величина като проф. Димитър Аврамов, проф. Атанас Натев, проф. Ивайло Знеполски, проф. Иван Стефанов, проф. Александър Фол и други. В началото на 90-те години пък, в онзи бум на надежди и инициативи, става възможно тази специализация, доказала се в предишните 10 години, да се трансформира в самостоятелна специалност "Културология" към Философския факултет.

Действително в Западния свят съществуват т.нар. Cultural Studies. Tерминологично ние също превеждаме културология по този начин на английски език, но нашият модел е по-различен. Англосаксонският модел, който е много влиятелен и експортиран на много места, произлиза по-скоро от литературната наука. Той е и интелектуално ляв, а понякога и политически ляв, т.е. тази критична нагласа, върху която е построен, често има политическа обагреност. За разлика от него нашата културология идва от онова различно виждане за историята като културна история и социална история. Донякъде може би има сходства с Kulturwissenschaft, науката за културата, развивана в немскоезичните страни. Тя обаче е фокусирана повече върху "високата култура", докато нашата идея за култура е по-обхватна.

Как се промениха студентите във времето?

Често чуваме мнения, че през годините студентите стават по-слаби, но аз не мисля така. Смятам, че нараства ножицата между тези, които са най-мотивирани и подготвени, и онези, които случайно попадат в университета. Последните обикновено не стигат до дипломиране. Разбира се, част от тях пък успяват да наваксат, ако им стане интересно това, с което се занимаваме.

Наред с това днес студентите много по-добре владеят чужди езици още от първи курс и са изключително ориентирани към дигитални източници. Те очакват всички ресурси да са им осигурени и на един клик разстояние, което стимулира и нас, преподавателите, да се развиваме в тази посока. За сравнение - първите випуски културолози четяха допълнителни материали предимно на руски език и постоянно се самоорганизираха да правят ксерокопия на различни текстове от библиотеките на университета.

Разкажете за някои от постиженията им?

Много наши студенти вече са преподаватели в различни университети по света или работят в международни компании, държавни институции, медии, неправителствени организации. Но наред с тях има и други поводи за гордост. Понякога идват групи първокурсници от по-отдалечени от София населени места и ни казват: нашата учителка в гимназията е културоложка и тя ни разказа за специалността, затова сме тук. С такива хора също се гордея. Те са намерили мястото си там, където са. По време на голямата ковид вълна миналата година разбрах за наша студентка, която завърши през 2003-2004 г.: след като е преболедувала болестта, е станала доброволка в "Пирогов". Не знам дали културологията има значение за това, може и да няма, обаче се почувствах много горда с нея.

Какво смятате, че липсва в образованието по културология - нещо, за което специалността не смогва?

Разбира се, каквото и да правим, винаги ще има неща, които да догонваме. Една от последните насоки, с развитието на която сме се захванали, е дигиталната хуманитаристика.

Знаем, че културологията и университетът със сигурност не дават всичко. Всяка година с колеги от специалност "Социология" правим анкети с първокурсници, в които питаме за това какви други приоритети имат освен образованието си в университета. Оказва се, че за много хора университетът не е единствен приоритет и дори не е първи приоритет. Още от първи курс много студенти работят, други учат допълнително, в частни курсове и школи, за трети са важни танцови и фитнес занимания. Тоест много от тях имат хобита, които искат да развиват. И нека, защото хората не са едноизмерни, студентите, а и преподавателите, не се измерват само със своите академични постижения. В този смисъл със сигурност не успяваме да дадем всичко, от което студентите имат нужда. Но понякога си мисля, че е най-важно да успеем да създадем усещане за общност - сигурност, която да не е свързана само със знанието или реализацията, а с усещането за подкрепа от съмишленици.

Каква е мечтата ви за специалността?

Да имаме мотивирани студенти и възпитаници, които да се връщат и да поддържат връзка помежду си.

Интервюто взеха: Кремена Христова и Ина Дублекова

Все още няма коментари
Нов коментар

Още от Капитал