Хореографката Галя Борисова за танца като градинарство

По това време в танца все още много се танцуваше и като човек, изучавал танц от малка, ми беше приятно да изтощавам тялото си. Така дълго време сама си бях лепната етикета "мутант", може би защото се опитвах да спасявам и неспасяемото, а и бях много разочарована от случващото се в сценичните изкуства, включително по нашите ширини.

Но днес, особено след премиерата на "Хипотетично", си мисля, че мога да се самоопределя като практик и постмодерен реалист. Това представление изцяло излезе от границите на танца, ако такива въобще все още има за някого. Даже вече ме наричат "режисьорката" и това е много забавно. Може би вече не е модерно да се мутира, по-скоро се хибридира. Всъщност то е едно и също, но в различни области - първото е в градинарството и генетиката, второто е при автомобилите.

Ще дам пример. Човек иска да създава различни сортове - например в градинарството, за да даде на растението по-устойчиви характеристики, или да даде нов живот на някакво старо или почти умряло дърво. В изкуството си мисля, че може да се процедира по същия начин. Можем да генерираме смисъл, чрез алтернативата на - обобщено казано - традиционния реализъм; да се интересуваме от нови неща и провокации; да смесваме; да надграждаме; да мутираме; да използваме различни подходи; да се съотнасяме към различни практики; да не робуваме на наследство или най-лошото - да копираме както лоши, така и добри практики (copy-paste културата). Така всеки човек може да предложи своето присъствие на образован или интуитивен артист, или зрител, който при всички положения ще тества поне веднъж нещо ново и различно. И ако дойде отново да гледа, значи си вършим добре работата, създали сме нещо практично и успокояващо.

А какво цените най-много в резултата от работата си?

Постижението, а не самото щастие, което евентуално идва с него. Знанието или това да мислиш самостоятелно има истинска стойност и известна полезност, независимо дали хората го ценят или предпочитат, или се чувстват по-щастливи от това, че го притежават. Да извлечеш практична полза от нещо. Това ми е старанието напоследък.

Хореографката Галя Борисова Автор : Адриана Чапкънова Преглед на оригинала

В какви посоки "мутирахте" и се "хибридирахте" през последните години?

В работата все повече използвам текст, понякога импровизирано говорене, индиректни послания без ясни смислови връзки, нещо като словесна еквилибристика, внезапна смяна на посоката, но без да се заобикалят неудобните въпроси и без да се губи равновесие. Харесвам и пестеливостта в хореографията и настойчивата повторяемост на движенията, иронията и най-вече дистанцираното присъствие. Иска ми се нищо да не доминира - нито текстът, нито танцът, нито музиката, нито сценографията, нито реквизитът и т.н. Нещо като опит за демократизиране на изкуството - като съвременна антична постановка, където има значение само хорът без да е необходимо да изиграваме подробностите. В личен план - все по-внимателно си подбирам приятелите и хората, с които работя, устоявам, споря, противопоставям се и не се разколебавам при вземането на решения. Изнервят ме неграмотността, бавното осъзнаване и излишната суета. Човек трябва да си повтаря: "нали за това имаме кръгли глави, за да могат мислите да се движат в различни посоки".

Една от темите, която периодично се появява като червена нишка в творчеството Ви е тази за познаването и отношенията с предходните образци в изкуството. Защо е важно то за Вас като автор?

А как човек може да живее без знание и практика? Винаги съм се зареждала от други професии, например: литература, история, политология, генетика, ядрена физика, технологии, теология

Аз не мисля, че слагам червени линии, обичам да нарушавам и едновременно да спазвам правилата, не си поставям излишни прегради. Опитвам се да имам конструктивен характер и да съм на правилното място в точния момент.

За ефимерно изкуство като танца въпросът как го помним в лично качество - достоверно или емоционално, както и как го пазим и предаваме между поколенията, е жизненоважен.

И двете, мисля си, са важни - дистанцираното присъствие, за да може публиката да реагира и бъде въвлечена емоционално. Оголената чувствителност е много важна като заряд, но фактите натежават, няма нужда от патос. Надявам се, че опитът така или иначе винаги се предава по косвен или директен начин. Не само чрез преподаване, но и чрез спонтанно или умишлено свързване в официални или неформални конфигурации. Вярвам в съратничеството, казано на архаичен език, и в сътрудничеството, като начин за диалог, но не вярвам в колективите - те са "сборище на отчуждени индивиди".

В представлението "Есмералда и Раймонда" се качвате на сцената, заедно с Теодора Попова. Как въвличането Ви и като изпълнител променя работата Ви като хореограф? И как решавате кога да участвате и кога да направите крачка в страни и да заемете изцяло "всевиждащата" позиция на хореограф?

Не бях правила дует и съвсем съзнателно си казах, че това ще е интересно. Трудно беше с този проект, имахме много кратки срокове и трябваше да взимаме много спонтанни решения. Иначе винаги съм обичала да правя сола за себе си, там контролът и изтощението са толкова големи, нещо като мазохизъм е. Но ако резултатът е добър - си щастлив. През годините работих повече с артисти с различни умения, отколкото с профилирани танцьори, както и ми харесва да се работи с по-големи групи от хора, но това е доста изморително.

В мои представления, които не са камерни, не участвам, защото така се ощетява работата ми като хореограф и режисьор. Признавам си обаче, че и много обичам да бъда изпълнител, там си даваш сметка, какво може и какво не може. Често си мисля, че да гледаш собствените си произведения си е направо ситуационно мародерство. Освен когато екипът е разбрал, че с приключването на постановката не приключва работата по нейното подобрение.

В представленията си често си служите с чудесно премерени дози ирония и самоирония. Какво Ви дава това изразно средство?

По този начин казвам неща, които са трудни да ги изречеш в живота - например да критикуваш публично, това може да го правиш на сцената като позиция, да обсъждаш спорни и сериозни неща по един по-лесен и безотговорен начин. Освен това иронията и самоиронията ме зареждат, мисля си, че зареждат и другите. Кой иска да живее само с драми и трагедии? Както майка ми казва: "животът е толкова труден, че няма нужда да си причиняваме още мъка". А майките понякога трябва да се слушат.

За какви развития на съвременната сцена в България мечтаете? Какво ѝ липсва сега и как искате да изглежда след пет или десет години?

През 2025 г. ще станат 40 години, откакто се занимавам професионално с танц и съвременни сценични форми. Нещата се променят бавно, но се променят. Сега има много по-добри условия. Когато започвах в средата на 80-те, бяхме малцина и нямаше никакви възможности да се работи на свободна практика. Сега ужким има повече "играчи", повече пространства, повече програми за обучение, повече възможности, повече пари (ако не се връщат отново в бюджета, защото не били изхарчени), но въпреки това усещането е за нестабилност, рехавост, съмнително качество, деградирали авторитети и липса на интерес. С малко изключения, разбира се, но все пак трябва да се подчертае, че имаме и малцина, които изцяло се вписват в международната практика. Основен проблем за мен е, че няма дългосрочно планиране и визия за това какво ни е приоритет, сроковете за кандидатстване за субсидии и отчети са неадекватни, има лоша организация и най-вече - липса на енергия. След пет или десет години си мисля, че няма да е много по-различно - от 35 години живеем в преход. Интересно ми е какво ще е след 50 или 100 години.

Представлението "Хипотетично" в Народен театър "Иван Вазов" Автор : Стефан Здравески Преглед на оригинала