Истината ще ви направи свободни *

Разкритията създадоха впечатлението, че през комунизма православната църква се е превърнала в казионна организация, контролирана от Държавна сигурност. Това впечатление се допълва от дългогодишното мълчание за достойното поведение на редица български духовници и архиереи през комунизма. Доколко вярно е това впечатление?

Подчиняването на Българската православна църква започва отрано, но този процес минава през няколко периода със собствена вътрешна динамика. Комунистите възприемат православната църква като вражеска организация, която трябва да бъде контролирана. Но в началото се сблъскват с една добре организирана институция, която освен това се ползва и с голяма публична подкрепа.

През 1944 г. Св. синод се състои от същите хора, които взимат участие в кампанията за спасяването на българските евреи. Мнозинството от тях са високообразовани духовници, с няколко чужди езика, добри международни контакти, уважавани в своите епархии и с публично присъствие. Крайните мерки срещу "монашеската олигархия", както са квалифицирани членовете на синода, биха отчуждили много от вярващите християни от новата власт. Така е поставено

Началото на битката между църквата и комунистическата власт

Борбата се олицетворявана от две институции – Комитета по църковни въпроси и Държавна сигурност.

В началото на 1951 г. Св. синод успява да договори нов устав на Българската патриаршия, с който иска да защити своята независимост – запазено е пожизненото служение на митрополитите, отхвърлени са предложенията за закриването на епархии или въвеждането на пенсионна възраст.

През 1953 г. е избран и първият в модерната история патриарх – митрополитът на Пловдив Кирил. Положението му обаче остава крайно нестабилно, тъй като срещу него се обединяват "реакционните митрополити", на които не им достига само един глас, за да бламират избора му. В този контекст ключова роля започва да играят отношенията между патриарха и председателя на Комитета по църковни въпроси Михаил Кючуков, който през 1955 г. акцентира върху необходимостта да се съдейства за "укрепване и утвърждаване положението и престижа на патриарх Кирил". Така

На сцената излиза Държавна сигурност

Първата половина на 50-те години е най-бруталният период в историята на комунистическа България и както може да се очаква, ДС не пипа сред духовенството с кадифени ръкавици. Наред с откритите репресии ДС започва да набира сътрудници, които в голямата си част са оценявани като реакционери, вербувани въз основа на "компрометиращи материали", най-често изфабрикувани обвинения. Формално успешни, голяма част от тези вербовки след това се провалят – мнозина от привлечените сътрудници се "разконспирират" в своите среди и стават неизползваеми. Но с някои от тях връзката е подновена няколко години по-късно и те се превръщат в едни от ценните агенти в църковните среди, някои от които продължават да бъдат активни до края на комунизма.

Няма обаче данни в този период ДС да е подпомагала развитието на своите агенти, които остават част от ниските етажи на църковната йерархия. Сред по-активните сътрудници, привлечени през този период, е агент Павлин - вербуван през 1953 г. въз основа на компрометиращи сведения, връзката с него е прекъсната малко след вербовката. Контактът е подновен през 1958 г., за да стане през 60-те години един от важните източници за настроенията сред "реакционерите". Сходнa е историята с привличането на агент Патриот, активен през същите години. И двамата обаче са привлечени като архимандрити и остават такива до края на живота си.

Най-перспективната вербовка от тези години е на агент Дамянов – светско лице, преподавател в Духовната академия, привлечен през 1952 г. въз основа на компрометиращи данни. Прекъсната през 1954 г., връзката е подновена на следваща година, а агент Дамянов се налага като практически най-ценния агент в средите на православната църква до края на комунизма. Отново на база компрометиращ материал в началото на 50-те години е вербуван и агент Патриарх – единственият сигурен агент на ДС в състава на синода през 50-те години.

Въпреки цялата си активност през 50-те и 60-те години ДС има подчинена роля в провеждането на политиката към църквата, а водещата роля е запазена за Комитета по църковни въпроси, чийто председател ревниво пази своята територия. Израстването в йерархията става след съгласуване между патриарха и Кючуков, а целта е в синода да влязат лоялни на патриарха епископи. Някои от новите митрополити са считани за откровено прогресивни и близки до новата власт – като Браницкия епископ Максим, избран през 1960 г. за Ловчански митрополит. Други като избраните през 1962 г. за митрополити на Търново и Русе Стефан и Софроний са компромисни личности, които дори са подозирани за симпатии към реакционерите.

Тази политика дава възможност за ограничено развитие и на откровено "реакционни" архиереи, каквото е назначението през 1965 г. за викариен епископ в Америка на Левкийския епископ Партений, дългогодишен обект на ДС с кодово име Фанатик. ДС дори се оплаква, че назначението му в Америка е одобрено от Комитета по църковни въпроси през главата на Държавна сигурност.

Тази политика се променя в края на 60-те и началото на 70-те години. Причините са както външни, така и вътрешни. Сред външните е появата на първите дисиденти в Съветския съюз, последвано през 1967 г. от създаването на Пето управление в КГБ и на Шесто управление в българското ДС, където е сформиран специален отдел за борба с духовенството. Има и вътрешна причина за активизирането на ДС – през 1968 г. излиза социологическото проучване, озаглавено "Процесът на преодоляване на религията в България". Проучването стига до извода, че доброволно за религиозни се декларират едва 35% от българите (предимно възрастни, жени, слабограмотни хора от малките населени места), но църковните ритуали продължават да бъдат популярни, а църковните погребения достигат почти 90%. Изводът е, че църквата става все по-богата, а религията възстановява своите позиции. Косвено това е и критика срещу работата на Комитета по църковни въпроси. Това поставя началото на тежка институционална война, спечелена в крайна сметка от Държавна сигурност към средата на 70-те години.

Ключови в тази война са събитията през 1971 г. Комитетът по църковни въпроси успява да прокара своята кандидатура за нов патриарх – на Ловчанския митрополит Максим. През пролетта на същата година обаче ДС успява да привлече за свой сътрудник Старозагорския митрополит Панкратий, избран през 1967 г., който в следващите години става известен като "външния министър на църквата". Също през пролетта на 1971 г. за нов Видински митрополит е избран Филарет, след като ДС успява да отстрани от надпреварата считания за реакционен Проватски епископ Антоний. А през 1974 г. за нов Врачански митрополит е избран Калиник, оповестен в настоящия списък на комисията по досиетата.

ДС спечелва окончателно институционалната война през 1978 г.,

когато за заместник-председател на Комитета по църковни въпроси е назначен полковник Христо Маринчев, който същевременно е и заместник-началник на културно-историческото разузнаване.

Едва ли е съвпадение, че той е назначен на новата си позиция в годината, в която за нов папа е избран полякът Йоан Павел ІІ, поставил си за цел да активизира борбата на католическата църква с комунизма. Съвпадението на всички тези фактори развързва ръцете на ДС и тя се налага във водещата държавна институция по отношение на църквата, включително като привлича всички перспективни млади монаси.

В този контекст попадат оповестените от комисията по досиетата действащи митрополити. В следващите години синодът започва планомерно да бъде попълван със сътрудници на ДС. Новите митрополити, които нямат връзка с ДС, са по-скоро изключение – най-вероятно сред тях е Пловдивският митрополит Арсений, избран за митрополит през 1987 г. В края на 1988 г. умира и последният "реакционен" член на синода – Варненският митрополит Йосиф, обект на разработка на ДС, продължила няколко десетилетия.

Почти всички оповестени наскоро сътрудници на ДС във висшия клир израстват именно в този период. Мнозинството от тях са родени от края на 30-те до началото на 50-те години, привлечени са за сътрудници в края на 70-те и през 80-те години (9 от оповестените 11), докато са били йеромонаси или архимандрити (също 9 от 11-те). Голямото мнозинство са вербувани от двама оперативни работници - Христо Маринчев от разузнаването и Кирил Котов от Шесто управление. Службите на двамата насочват и към причините за тази активност. Шесто управление се опасява от възможността църквата да се превърне в опозиционен център. А разузнаването си поставя за цел да контролира участието на българските духовници в икуменическото движение. Точно в тези години агентът на българските служби Дамянов се превръща във водещ фактор в Световния съвет на църквите. Разузнаването има и други цели - да наложи контрол върху емигрантските църкви, основно в Америка, както и да сложи ръка върху Зографския манастир в Атон.

Какво успява и какво не успява да постигне ДС

ДС се проваля в опитите си да подчини зографските монаси – въпреки постоянното "маршрутиране" на агенти мнозинството от монасите остават обединени около игумена Евтимий, който успешно балансира в триъгълника между София, Атина и Истанбул. Разузнавачите наистина успяват да откраднат "История славянобългарска", но така и не откриват начин да легализират кражбата, което и предизвика скандала от 1996 г. ДС не успява да подчини и българските емигрантски църкви в Америка, където църковният живот остава верен на своя вътрешен демократизъм, с който трябва да се съобразяват всички изпратени от България епископи. Може да се спори доколко ДС успява да подчини самия синод – въпреки големия обем сътрудници на ДС в него до момента няма данни сред тях да е бил патриархът. Въпреки подозрението за неговата близост до властта в архивите са запазени и доста критични мнения срещу него от представители на ДС.

Но във всяка от тези общности – синода, Американската епархия, Зограф, ДС успява да внесе вътрешни противоречия и разкол, които продължават и до днес. Работата на ДС води до разпад на църковната общност, тъй като тя надлежно документира всички вътрешни интриги и клюки, характерни за всяка малка и затворена група.

Предстои да видим дали отварянето на досиетата ще излекува всички тези рани, или ще доведе до задълбочаване на противоречията.

* От евангелие на Йоан, 8:32.

Заглавието е на редакцията