Осмо, Не кради

Сюжетът "Св.св. Кирик и Юлита"

Така нареченият Горноводенски манастир има дълга и интересна история. В началото на миналия век е имало спор между вселенската патриаршия и българската екзархия дали този манастир е български или гръцки, като през 1930 г. след арбитраж той остава за българската екзархия. Тогава става училище за православни свещеници, което е посещавано от имигриралите след революцията от Русия. През 1941 г. манастирът става концлагер, а след войната – приют за възрастни хора и дом за психично болни, какъвто остава до средата на 70-те години, когато е силно увреден от пожар.

През 1982 г. Националният институт за паметниците на културата констатира, че манастирът на практика се е самосрутил.

Тогава от съюза на архитектите предлагат на мястото на разрушения манастир да се построи сграда, която да репликира архитектурата на светата обител, но да има съвсем друго предназначение - международен учебен център на архитектите. Същата година Пловдивската света митрополия предоставя имота за безсрочно и безвъзмездно ползване, за да построят на негово място творческа база, която да се ползва за нуждите на съюза. При строежа е запазена единствената неразрушена сграда – манастирският храм "Св. Параскева", която се поддържа от митрополията и в нея има свещеник. Запазен и каменният свод от оградата на манастира.

На мястото на манастира е построен творчески дом, в който САБ влага 6 млн. лв. В края на 80-те там гостуват и изнасят лекции световноизвестни имена в архитектурата. След 89-та Съюзът на архитектите отдава имота за стопанисване на местна фирма, а през 1998 г. между Пловдивската митрополия и САБ започват да прехвърчат първите искри за имота. Същата година църквата завежда иск, с който иска договорът за предоставяне за ползване от 1982 г. да бъде обявен за нищожен. Съдът отхвърля иска.

Десет години по-късно пловдивският митрополит Николай изпраща нотариална покана до съюза на архитектите в България, с която го приканва в срок от 30 дни да освободи имота. Спорът отново се премества в съда, като двете страни завеждат противоположни искове. Съюзът на архитектите иска от съда да установи, че са придобили правото върху имота по давност или алтернативно да задължат пловдивската митрополия да им заплати направените разходи по строежа, като, докато това не се случи, да имат правото да задържат имота. От църквата от своя страна завеждaт иск, с който да бъде задължен САБ да им върне имота.

През 2011 г. Окръжният съд приема решение изцяло в полза на Пловдивската митрополия, което е потвърдено на втора инстанция.

Магистратите приемат, че фактът, че манастирът е бил разрушен и не се е ползвал като такъв от 80 години, не е релевантен към това, че собственик на земята под него е църквата. Пловдивските съдии приемат, че не е налице придобивна давност, защото е имало сключен договор, т.е. САБ може да е "държал" имота, но не го е владял.

Съдът отхвърля и претенциите към църквата да заплати за подобренията, които според експертизата излизат на близо 9 млн. евро, защото САБ не е бил владелец на имота и не е имал правото да ги прави.

Два месеца след решението, което не е влязло в сила и се обжалва пред Върховния касационен съд, Пловдивската митрополия встъпва във владение и изхвърля вещите от учебната база на архитектите.

Сюжетът "Рилски манастир"

Съвсем сходен сюжет се развива и в Рилския манастир, или по-скоро на три километра преди него, където се намира хотел-ресторант "Пчелина". Това е двуетажна сграда с ресторант на приземния етаж. Историята на тази постройка в зависимост от версиите датира от началото на XIX век, когато е била канцелария на близкия метох, или от средата на ХХ век, когато е била построена от местното подразделение на месокомбинат "Родопа", като първо се използва за подслон за овчарите, а после става почивна станция на фабриката.

Първата версия се застъпва от Рилския манастир, а втората - от тези, които в средата на 90-те години купуват на търг почивната станция и я преустройват в хотел и ресторант, които стопанисват до ден днешен.

През 90-те години от Рилския манастир завеждат иск в съда, като претендират, че сградата трябва да им се възстанови, защото е негова собственост. Според светата обител сградата е част от метоха, построена е през 1805 г., а през 1961 г. е отнета в полза на държавата, когато тогавашната държавна власт взима решение Рилският манастир да преустанови религиозната си дейност и да започне да работи като музей.

Позицията на собствениците на хотел-ресторанта е, че той се помещава в сграда, която е построена през 1957-1966 г. и която са закупили на търг през 1996 г. Теза, която се възприема на две инстанции и от съда, който взима предвид експертизите по делото и отхвърля иска на Рилския манастир. Мотивът е, че сградата, която е била отнета през 1961 г. от Рилския манастир (описана тогава като строена през 1805 г. с чардак и каменни колони с капител), няма нищо общо с построения там хотел-ресторант, който е купен от фалиралото държавно предприятие. Свидетели дават показания, че сградата се е ползвала от овчари още преди описа и няма нищо общо с описаната сграда с чардак.

През 2007 г. Върховният касационен съд отменя решението на долната инстанция и връща делото за ново разглеждане, като приема, че днес съществуващият хотел-ресторант би трябвало да е някой от отнетите през 1961 г. имоти от Рилския манастир, като указва на второинстанционния съд да установи в какво се състои разликата между описания през 1961 г. имот и настоящия му вид. При второто разглеждане на делото Апелативният съд от своя страна уважава претенциите на Рилския манастир, като приема тезата, че почивната станция всъщност е построена на мястото на сградата от 1805 г. Съдът отказва да коментира множеството експертизи по делото, които доказват, че имотът, който е отнет в полза на държавата през 1961 г., няма нищо общо с този, който е купен през 1996 г., защото те... нямат отношение към делото.

И по двата казуса последната дума ще има Върховният касационен съд, който ще трябва да прецени дали претенциите на църквата към сгради, очевидно построени от друг и доскоро част от стопанския оборот, са законни или не. Второто би означавало само едно че Българската православна църква проявява алчност. А това не е никак богоугодно.