Кристалина Георгиева: Всичко е работа

Кои са слабостите на българското висше образование?

- Знам ги първо като продукт на това образование, и второ, като преподавател 14 години в тогава Икономически институт "Карл Маркс". Те са в две групи. Първата група са наследените от миналото и втората група са тези, които сега се наслагват. В миналото това, което трябваше да произвежда нашето образование, бяха хора добре квалифицирани, но посредствени, послушни. Т.е. те знаят нещо, в технически план са много добре подготвени, но на мисленето много-много не се набляга. Ами вземете за пример това как се готвехме за изпити - сядаме, назубряме учебника, отиваме и разказваме това, което сме научили. Решаване на проблеми нямаше. Това е миналото, от което още не сме се откъснали изцяло. Настоящето е, което много ме притеснява. В момента България има повече студенти откогато и да било, а броят на преподавателите е почти непроменен. Много бивши университетски преподаватели навлязоха в политиката, бизнеса или напуснаха страната, а между останалите има доста посредственост. Не са достатъчно тези, на които действително амплоато им е преподаването и те са там, защото вярват, че това е мисия. Останалото са хора, които мислят единствено за това как да свържат двата края. И те, дори когато искат да си свършат добре работата, не могат, защото не е редно да се преподава на 300 души в една аудитория.

А студентите?

- Едно време се влизаше с някаква конкуренция, сега конкуренция при приема има в няколко университета. Имаме посредствена система на преподаване. Ще ви дам пример: някъде 90-та година написах един учебник по еconomics. Тогава смисълът на този учебник беше да помогне на прехода, той беше нещо като транслиране между политикономия, която преподавахме преди, и еconomics - това, което преподаваме сега. През 1999 г. този учебник все още се използва. Би трябвало да се радвам, но на мен ми е много мъчно от този факт. Това означава, че ние още не сме завършили прехода. Проблемът е как да затегнем болтовете на образованието. То е омагьосан кръг - университетите трябва да изкарат повече пари, за да платят на преподавателите малко повече, за тази цел взимат повече студенти, от което качеството на преподаването пада. Това е много притеснително за малка държава като нашата, която има мъничък елит. Важното е как готвим този елит, какво е неговото качество. Много умни млади хора отиват да учат навън и не се връщат. Тези, които остават тук, нямат високо качество на образованието - а това са хората, които са в България и ще я управляват. Нещо в тази формула трябва да се промени.

От вашата камбанария какви са причините за некомуникативността на българския елит - липсата на самочувствие или може би дори невладеенето на чужд език?

- Невладеенето на езика е голям проблем, особено за малка страна. Ако чакаме светът да научи български, спукана ни е работата. Когато гледаме нашия елит, винаги трябва да сме обективни, да отчитаме първо това, че за да се създаде истинска политическа традиция, трябва време, и второ, че ние сме на Балканите. Не трябва да съдим политиците, да казваме: ама в Англия така и в Щатите другояче - там просто има други условия на израстване на елита. Но все пак има някакви нормални стандарти. Общуването е минимален стандарт. Какъв е този политик, който не може да излезе навън и да обясни на света какво искаме, защото не знае език. Това е малкият проблем, защото, да кажем, ще вземе преводач. Лошото е обаче, когато не може да обясни, защото не знае, какво ще представлява България в бъдещето. Не съм била в България девет месеца, което е дълъг период за мен. Идвам на интервали по 2-3 месеца и гледам страната сякаш на снимчици. България ми прилича на влакова композиция на гара разпределителна. Аха да тръгне, ама не тръгва. И защо не тръгва - защото, да речем, шефът на гарата го няма или машинистът не може да подкара влака, или са се скарали и не могат да разберат в каква посока ще пътува този влак. Междувременно товарните вагони ги разтоварват, а в пътническите вагони първата класа седи и вика "пуф-паф", защото те имат някакъв път, а тези във втората класа, те освен да изядат манджите и да хукнат да търсят друг влак друг избор нямат. Тук идва въпросът за политическия елит. Той трябва да ни каже къде отиваме. Слава богу, за пръв път имаме политическо управление, което каза: ето, това е постоянната посока на България. Значи, искаме да изкараме влака към Европа. Дали ще тръгне, ще видим през декември. Машинистът, шефът на гарата, кондукторите, всички обслужващи влака трябва да мислят за едно и също. Те трябва да знаят какво искат, да общуват с втората класа, да бъдат комуникатори, да могат да говорят на външния свят накъде пътува влак "България" и кога и как ще стигне там. Ние тук трябва да мислим поне за 2020 г. Трябва да имаме стратегия за страната поне дотогава. Защо? Защото трябва да влезем в ЕС и това е едно от техните изисквания. Стратегически най-важното нещо за България е да се закачим за Европа.

Достатъчно ли ви използват българските политици?

- Това е интересен въпрос, имаме думата "достатъчно". Използват ме. С повечето от хората, които днес са в съставите на държавното управление, по една или друга причина някъде в живота си сме се срещали. С някои от тях имам много добри контакти и каквото мога да им дам като информация, съвет, контакт в моята област аз го правя. Но като сложите думата "достатъчно" отговорът е - не ме използват достатъчно. Помощта е единствено на приятелски начала, и то с тези хора, които не са се забравили във властта. Властта е много опасно нещо, понякога оказва лошо влияние.

Моите колеги в банката от другите страни имат структурирани контакти със собствените си държави, при мен е малко повече на приятелски начала. Това е универсален проблем на България - нямаме навика да използваме хората си навън. Нашата емиграция е икономическа, социална, опортюнистична, криминална, всякаква. Като изключим криминалната емиграция, всички останали могат да бъдат използвани по някакъв начин. А това въобще не става, не само с мен. И ми е малко мъчно, като гледам примерно поляците какво правят - те са закачени като чревца и всеки помага на другите и всеки се стреми да помогне на страната си. Хората в България казват: ами вие като сте отишли там, вие не знаете, не го разбирате това, което става тук. Другото нещо е: вие щом сте отишли там, не милеете за страната си. Което е най-върховната глупост, която някой може да каже. Смятам, че допринасям за страната си дори поради единствения факт, че хората ме гледат и казват: ние знаем една българка. Даже само заради това аз съм стойност за страната си, защото от банката съм работила много за България и съм направила нещичко. Българите в чужбина обичат родината си и да се използва тази енергия би било от голяма полза. Пак се връщам на темата за влака. Влакът отива в Европа - всеки един от нас, който е навън, би трябвало да е посланик на тази посока, всички ние би трябвало да сме мисионери на България. Ние сме там, можем да обясним. Всеки един от нас може да "рекламира" това, че сме готови да влезем в Европа. Но всичко остава на приятелски начала, без да преминава в това, да кажем: я да видим кои са активите на България, кои са хората, които можем да впрегнем за каузата. Това е отсъствието на рационално мислене, отсъствието на ясно дефиниране на проблемите ни. Ние сме малко провинциални, гледаме си в пъпа, всичко е обърнато навътре. И това е проблем, който ни пречи за влизането в Европа. Той има много елементи на решението си. Част от това решение е да използваме българите, които са на професионални позиции извън България и могат да бъдат компенсатори на недостатъчния вътрешен комуникативен елит. България има, ако го отнесем като процент към населението, може би най-голямата репрезентативна група в Световната банка и МВФ. В Световната банка директор за Шри Ланка е Мариана Тодорова - втората българка на управленска позиция в банката. Това трябва да се използва като капитал, нашите политици трябва да знаят тези хора, трябва да им се обаждат, да имат връзка с тях. На мен ми се иска, когато един ден не работя никъде вече, да знам, че всичко, което съм научила, мога да го предам тук, в България. Но това ще стане само ако приемащата среда е нормална.

Случва ли се понякога българската администрация, бюрокрацията дори да ви пречат да помогнете?

- Разбира се, че има такива случаи. Преди четири години Световната банка беше посредник по една суапова сделка - дълг за околна среда. Суапирахме, не мога да си спомня детайлите, мисля, че бяха 20 млн. швейцарски франка, 18 млн. долара. Един от големите икономически проблеми на България е проблемът за дълга, защото и до ден днешен отношението на дълга към брутния продукт е 80%. Това е много висок процент. Следователно всяко нещо, което може положително да гради път към решаване на проблема за дълга, е изключително висок приоритет за страната. Т.е. този суап трябваше да се гледа не като абсолютната сума на суапа, а като потенциал да създадем положителен модел, за да суапираме в бъдеще други суми с нашите основни кредитори. Ако това е целта, тогава каква е задачата? - Маркетинг. Задачата не е усвоение на средствата. По-точно усвоението на средствата е второстепенен въпрос. Първостепенният е как можем да рекламираме тази сделка. Какво направихме ние - създадохме един фонд. Управителният съвет на фонда се изпокара помежду си, изпокара се с председателя. Българската страна се скара с швейцарската страна до такава степен, че швейцарците навсякъде започнаха да изразяват разочарование. Сега имаме възможност под политическия чадър на последиците от Косово да направим голям суап. Можем да се обърнем към Парижкия клуб и аз съм сигурна, че правителството мисли в тази посока и го прави. Да кажем, аз виждам този шанс, много се радвам, че това може да стане, и в същото време си казвам: сега трябва да видим как да галим швейцарците по косъма, как да направим така, че да се забрави тази абсолютно излишна сянка с предишния суап. Знаете ли един от проблемите, за които те са спорили - един от централните проблеми, за които те са спорили, са заплатите на служителите във фонда. Това е проблем за счетоводителя, не за един политик. Ето част от проблемите, за които те спорят. И, разбира се, как да се разпределят парите. Провели спор: на швейцарците ли са парите, на българите ли са. Какво има да се спори!? Това е дълг. Ако ние развалим сделката, къде отиват парите? Обратно в Швейцария. И говорим дали в България има пречки. Не можем да си позволим такива неща да засенчват големите. Това е миниатюрно проблемче, което може да бъде пречка за суапиране на десетки милиони в бъдеще.