Коментари и анализи

Стефан Попов: Сривът на публичността е системен проблем

Всяко аргументативно говорене поражда опасността от опровержение

Мирела Веселинова

Стефан Попов © Надежда Чипева

Вечерни новини

Всяка делнична вечер получавате трите най-четени статии от деня, заедно с още три, препоръчани от редакторите на "Капитал"

Стефан Попов e доктор по философия и социални науки от New School for Social Research, Ню Йорк, и доктор на науките от СУ "Климент Охридски". Професор по философия и социология в НБУ. Автор на книги по философия и политически науки. Изпълнителен директор на фондация "Риск Монитор". Текстът е част от коментара "Мълчанието на господарите", който можете да видите тук.

Този срив на публичността, на аргументирания обществен дебат, е системен проблем, резултат от еволюция (по-точно деволюция) от 90-те години насам. Той не бива да се свързва само с една партия.

Първите години на прехода бяха изключително дискурсивни години, белег за всеобща гражданска възбуда - хората искаха да знаят, да обсъждат, да опровергават, да правят информирани избори.

В България символичен възвестител на мълчаливата политика стана Симеон Сакскобургготски. Той наложи поведение, което може да се илюстрира с израза "господари на мълчанието". Така той даде началото на нова политика, макар че при него това е въпрос на същностно убеждение, че политиката не се прави в разговор с народа. Той е монархичен във вените и костите си, възприема себе си като изконно, по воля Божия, представител на народа, единствен и еднопосочен говорител на народа. (Така, както не очакваш от една майка да разговаря с пеленачето си как най-добре да го гледа.) Царят успя да внуши, че всичките успехи на политиката на България по негово време, например присъединяването към НАТО и към ЕС, са постигнати на принципа "аз действам, не дрънкам."

Другият такъв типаж е Доган. Причината там също е системна и сходна с монархическата. Доган има същата природна легитимация, природен ресурс, а именно етническия капитал, бих го нарекъл етно-природен капитал.

Така и двамата имат отвъдпублична легитимация. Тя не зависи от обмен на аргументи в публичността, които са заместени от такива "магически" трикове в като например "800 дни".

Този ефект при царя повлия на всички участници в политическия процес. Те го възприеха като форма по един аперсонален начин и се опитват да се възползват от него. Защото всяко аргументативно говорене поражда опасността от опровержение, всеки говорещ с аргументи подлага себе си на риск от опровержение.

Това е своеобразен погром върху публичната сфера, който тече вътре в нея чрез системата на представителството. Резултатът от този процес е начинът, по който се формира представителството - избира се привлекателният, този, който омайва. Народът не се приспива напълно, но се разпада на малки групи и сфери на интереси. Излизат майки на протест, Борисов отива и се договаря с тях, излизат еколози - праща да се договорят и с тях, има проблем в някое село - той отива там с джипката. Това с джипката не е случайно - така се среща с хората, които трябва да успокои и с които да предоговори. Това Доган го прави от 90-те години с целия си електорат.

И от време на време някаква хиперурбанизирана част от хората излиза в централното градското пространство и им пречи, като дори устоява 8 месеца навън, както през 2014 г. Въпросът на политическото е, че то се формира в представителството. Ние можем да излезем на улицата, да си стоим там и властта паралелно да си управлява, както стана през м.г.

Проблемът с властта не е в този, който я упражнява, а в този който приема тя да бъде упражнявана върху него отвън по такъв начин, който приема отказа от автономия. Този процес е въпрос на множество фактори - срив в образованието, отлив на 2 млн. извън България, пандемия.

Публичността е абсолютно условие в днешния демократичен свят, тя позволява сблъсък на аргументи и възможност всеки един аргумент за дадено управленско решение да проверен и оценен от всички. Сривът на публичността по начина, по който се случва у нас, води до комуникация с прости сигнали, неартикулирани синкретични съобщения, които провокират емоционални, а не рационални реакции. Като да показваш жестове на едно дете, за да предизвикаш у него реакция - смях, страх и т.н.

Идеалът за публичност е да тече т.нар. аргументативен дискурс, но това е идеализираната ситуация, каквато по света никъде не съществува в чист вид. Ето, например, когато Байдън казва за Путин, че е убиец, това не е аргумент, а шамар с думи. Широкият публичен дебат, обмяната на аргументи, е идеалът за информиран съзнателен избор.