Там, където идеалите умират
Бежанският лагер Балата, някога символ на битката за свободна Палестина, се обръща срещу собствените си лидери
Ива Лазарова
ЕС отблизо
Седмични новини за европейски регулации, бизнес и финансиране.
- Безнадеждността е задавяща. Младежите (половината от населението на лагера е под 18 г.) стават свидетели на невъобразими жестокости от ранна детска възраст и израстват с парещо чувство за несправедливост.
17-годишният Ахмед* премята автомата през рамо, тънката му ръка се плъзва към цевта, показалецът инстинктивно напипва спусъка. Подпира приклада на гърдите си. Затаява дъх. Щрак.
Селфи. До минути ще е хит в мрежата.
Ахмед игриво предава чисто новия М-16 на своя ментор, когото наричаме с кодовото име Дебелака. Прекарал 10 от своите 27 години в израелски затвор, младежът с готовност сграбчва оръжието. Секунда по-късно го е насочил право срещу нас. Пълнителят е зареден, погледът му е див, усмивката цинична. Късите дебели пръсти потропват леко по пластмасата. "Не е смешно", казвам и не лъжа.
Срещата, за която преговаряме от дни, внезапно ми се струва ужасна идея. Дошли сме в Балата - най-многолюдният бежански лагер на Западния бряг, разположен в покрайнините на град Наблус, за да видим как живеят палестинците, а не да стоим на мушката им. Намираме се в комична стая с ориенталски привкус, с позлатени вазички и лилави стени.
Презрителен кикот слага точка на сцената. Дебелака сваля оръжието едва след като домакинът Расми, който до момента прикрито се подсмихва, го приканва да престане.
Временна устойчивост
Дебелака е един от 10-ината подземни лидери на знаменития лагер Балата. На пръв поглед мястото е като всички останали 18 подобни гета в окупирания Западен бряг, където прогонените от домовете си палестинци търсят подслон след създаването на Израел през 1948 г. Лагерите в Палестина не приличат на безкрайните палаткови градове, които днес приютяват бягащите от ужасите в Сирия. Тук шатрите отдавна са отстъпили място на безименни сиви здания, еднакви, мрачни и недовършени. ООН вдига набързо миниатюрните постройки, когато през 50-те става ясно, че бежанците едва ли някога ще могат да се върнат в домовете си.
Странното съчетание между усещането за временност и за устойчивост е особено грозно в Балата, където на по-малко от 1 кв.км живеят 30 000 души. Уличките между сградите рядко позволяват двама души да вървят един до друг, а слънчеви лъчи не проникват между сгъчканите здания. Тракащи тигани, крясъци, петли, ориенталска музика, песента на мюезина (чийто микрофон често се разваля и оглушително пращи), миризмите на пот и вкусни манджи поглъщат жалкия пейзаж. Стане ли тъмно, улиците опустяват напълно и грозотата зейва безмилостно. Единственият шум, който може да се чуе, е от автомати като този на Дебелака.
Поглеждам към него. За щастие е извадил пълнителя, бърника нещо и е напълно незаинтересован от нашето присъствие. През цялото време мълчи. И не се вписва особено в представата за един от лидерите на палестинската съпротива.
Оттук започват интифадите
Колкото и визуално да прилича на останалите лагери, Балата е специално място. През декември 1987 г. стотици жители на лагера застават срещу армията на Израел, която често нахлува вътре, за да арестува заподозрени в тероризъм, и принуждават командването й да нареди изтегляне. Дни по-късно избухва първата интифада, а Балата става символ на масовата съпротива срещу окупацията. По време на втората интифада, между 2000 и 2005 г., мястото е непоклатим бастион в битката с Тел Авив. Оттук тръгват предводителите на "Бригадите на мъчениците от Ал Акса" – организация, обявена за терористична от Запада, която стои зад няколко самоубийствени атентата в Тел Авив и Ерусалим. Камъните, коктейлите "Молотов" и барикадите от подпалени гуми стават неразривна част от гледката в Балата през петте години на втората интифада, а в битката "за нашето достойнство" участват всички, кой с каквото може.
Хората плащат висока цена за дързостта си. Стотици млади мъже губят живота си. Тежко въоръжени еврейски войници до днес влизат в Балата и арестуват наред палестински младежи, често още деца, които след това прекарват години в затворите на Израел. След въстанията мястото е напълно отцепено от заобикалящия го свят, обрамчено от израелски пропускателни пунктове. След втората интифада на жителите на Балата е наложен полицейски час и им е забранено да излизат от домовете си в продължение на 130 дни (само жените имат право в събота да отидат на пазар за 3 часа). Блокадата слага край на образованието на децата в лагера. Родените в началото на хилядолетието са наричани от самите местни "изгубено поколение".
Ахмед е част от това поколение. Двамата му по-големи братя загиват в битка с Израел. Единият е истински герой за хората в Балата - описват го като безумно смел, решителен до безразсъдство, идеалист, готов на всичко в името на независима Палестина. Покосява го куршум, след като от Израел го засичат да говори по мобилен телефон. Другият брат на Ахмед е различен, отдаден на философията, увлича се по социалистическите идеи, занимава се с музика и пише поеми, спечелва околните с думите си. Спохожда го аналогичен край. Разходка с младото момче из Балата означава обиколка на двете лобни места на най-близките му.
Родителите на Ахмед се борят да го предпазят от подобна съдба. Бащата търси връзки, за да замине сина му за Европа. Дори успява да намери стипендия, за да го уреди на летен лагер по английски език в Швеция. Малкият не получава виза от Тел Авив, за да пътува. Така бавно поема по стъпките на братята си.
Похитена идеология
Но да се бори за кауза днес е далеч по-трудно. "Ако не се махне, ще свърши като другарите си – с куршум в гърдите, без пукната пара в джоба, само със снимки на убитите си братя - казал ни е по-рано Абдула, близък приятел на семейството. – По-лошото е, че саможертвата ще е и без причина, тук вече идеологията отстъпи на безпринципно насилие."
Зад думите на Абдула прозира задавящата безнадежност на дните в Балата. Младежите (половината от населението на лагера е под 18 г.) стават свидетели на невъобразими жестокости от ранна детска възраст и израстват с парещо чувство за несправедливост. Близо 3500 деца посещават възобновените четири училища на ООН в Балата, където обаче често ходят с ножове и постоянно възникват проблеми.
В тази реалност през последните години в лагера се завръщат и политическите затворници, арестувани по време на интифадата. Дебелака и още стотици като него попадат зад решетките, докато още са непълнолетни, а излизат сурови мъже, жадни за мъст, без професия и надежди за бъдещето. Откриват, че другарите им от едно време вече ги няма, а корумпираната палестинска власт отдавна е сключила примирие с Израел, използва Тел Авив като извинение за собствената си безпомощност и е глуха за проблемите на народа си.
За мнозинството от хората в Балата палестинският президент и лидер на партия "Фатах" Махмуд Абас е предател. За разлика от предшественика му Ясер Арафат, който създава специална програма за заетост на политическите затворници след първата интифада, той не си прави труда да предприеме нищо.
Така през последните няколко години Балата става място, където представителите на Рамала (административният център на Западния бряг) не са добре дошли. Говори се, че ако днес се проведат избори (такива в Палестина не е имало от 2006 г.), победата ще е за радикалната партия "Хамас", която управлява Газа, а не за "Фатах".
През последните две години лагерът буквално въстава срещу собственото си правителство. Нощните престрелки все по-рядко са срещу бойци на Израел и все по-често срещу палестински войници. Коктейли "Молотов" летят към родните сили за сигурност със същата ярост, както и към ортодоксалните евреи, заселници в Западния бряг, които идват да се молят край Балата, където, вярват, е погребан техният светец Йосиф. Те пристигат с кордон от автобуси – нощем, пазени от стотици израелски войници, сблъсъци винаги има.
Оръжието залива лагера. Никой официално не знае откъде идва то. "Сам си купих автомата", е единствената реплика на Дебелака към нас в лилавата стая.
Жителите на Балата не крият, че доставките подсигурява големият политически опонент на 81-годишния Абас и претендент за негов наследник Мохамед Дахлан. Според мнозина той изплаща и месечни заплати на Дебелака и компания. Всемогъщ шеф по сигурността на Газа през 90-те, Дахлан е изключен от "Фатах" през 2011 г., заживява в Абу Даби, а преди дни беше осъден на 3 г. затвор от палестински съд за корупция. Той не е в родината си, за да изтърпи наказанието. Любопитен детайл - Дахлан притежава сръбски и черногорски паспорт заради инвестициите на източни шейхове, които докарва на балканските държави.
В лагера има и хора, които не обичат Дахлан. За мнозина той лесно е купил оскотели души. Още през първите часове тук сме чули горчивината на един възрастен мъж, според когото "някога хората грабваха оръжие, за да се борят за свободата на народа си, а днес идеализмът им е похитен. Палестинци убиват палестинци. Това е голямата победа на Израел."
Обратно в смешната лилава стая разговорът с Дебелака е невъзможен. Още преди да сме изпили чая, приготвен от тихата съпруга на Расми, той се измъква през прозореца и потъва в сенките на бетонените структури наоколо. Вечер е, малцина са онези, които знаят къде прекарва нощите си.
Часове по-късно от леглото си в лагера чувам стрелба. Местните имат невероятна способност да разбират кога изстрелите са просто за удоволствие (такива са чуват постоянно, особено на сватба) и кога някой умира. Аз не умея да различавам. Лежа и се чудя дали куршум е покосил поредния от тези човеци, лишени от всичко човешко. Същества, за които закон не съществува, които не принадлежат на никоя общност, за които няма място под слънцето, чието мнение е без значение. Голи организми. Лежа и тихо се моля, нека все пак е сватба. Нека Дебелака да е оцелял и тази нощ.
* Ива Лазарова е журналист на свободна практика
16 коментара
Решението е масова, недоброволна стерилизация след 2-рото дете. Проблемът на Близкият Изток (а вече и на нас след простотиите на Меркел) е, че на всеки 30 години населението там се удвоява без да може да осигури препитание на новите количества. Това е в комбинация с малоумна религия, която им обяснява колко са специални когато всъщност са на дъното от всички цивилизации малко над ескимосите и папуасите (при положение, че преди 3000-4000 години са били на върха).
Съответно има две решения - война или емиграция.
До коментар [#1] от "johnniewalker":
Има и друго решение-Израел да се премести примерно в Австралия-една-две хубави бомби за палестинците и въпросът е решен за няколкостотин години напред. Откакто се помня тая арабска сган създава само проблеми-а навремето преди войната сами са продавали земите си на еврейте,сега хленчат-мързелива ,гнусна паплач
Трябва да ми е мъчно за палестинците, че не стават за нищо ли? И да ги поканим в Европа може би за да ги храним и да им се кланяме. Най-умното нещо, което могат да направят евреите е да оставят палестинците да се управляват сами. Така няма да имат сплотяващ враг и ще се разкапят от корупция и междуособици. Само дето накрая не ги искам в Европа като тръгнат да бягат нанякъде.
На много хора не е известен факта, че Западният бряг (на река Йордан) е територия на държавата Йордания, която навремето е имала неблагоразумието да приюти голяма част от палестинците. От десетилетия, палестинците говорят за тази земя като за изконно "палестинска".
До коментар [#1] от "johnniewalker":
Отдавна не бях чел толкова антисемитски коментар. Ти някога бил ли си в Близкия Изток? Познаваш ли някой от там или просто зад клавиатурата хейтиш? Срам ме че си ми сънародник, толкова си ограничен!
..............Лежа и тихо се моля, нека все пак е сватба. Нека Дебелака да е оцелял и тази нощ...............
Ами ти сериозно ли го мислиш,или е само за статията?
До коментар [#8] от "Жоро":
Ограничен или не, човека е напълно прав. В нашия свят над 2 деца могат да се допускат само в семейства с добър жизнен стандарт. Всичко останало е жестокост към новородените.
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.