Шистовият газ е новата зелена енергия, която може да осъществи прехода към възобновяеми енергийни източници

Правилото в мораториума, което забранява употребата на над 20 атмосфери налягане, означава, че се блокира всякаква сондажна дейност. Което е абсурдно. Потвърждава го изразеното тези дни становище на българската геоложка и минна камара. Например, ако хората на сега действащите сондажи в България спазват тази забрана, при един внезапен приток на въглеводороди те няма да могат да упражнят отгоре налягане и да го подтиснат, а така газът ще фонтанира и ще запали сондажа. И тогава наистина ще пострадат хора.

Хидрофракингът се прилага и при редица инженерни дейности. Практиката, която беше демонизирана от протестиращите, всъщност не е нещо ужасно, а метод, прилаган непрекъснато, повече от 40 г., в служба на българското общество за задоволяване на енергийните му потребности. Хидрофракингът за добив на шистов газ е понататъшен нов етап в развитието на тази класическа технология.

Ако в България започне да се прилага тази практика за проучване за шистов газ, то хоризонталният сондаж и напукванията (разрива) биха били на километри под водоносния хоризонт – между два и три километра. Още през 50-те и 60-те г. на миналия век са правени сондажи на 2500-3000-3500 метра в Добруджа и са открити черни шисти. Знае се, че те са от геоложките периоди, в които са формирани находищата на шистов газ в света. Вероятността тази огромна геоложка бариера от 3-4 километра плътни скали да бъде разпукана и да се осъществи комуникация с подземните води е минимална.

Рискът е съвсем другаде. Водоносните хоризонти винаги се замърсяват само по един начин. Когато сондажът минава през този хоризонт и не е добре изолиран. Ако той е добре изолиран, няма как да се получи пробив и замърсяване. А тези участъци от сондажа задължително се уплътняват двойно – тройно – четворно, циментират се и се тества здравината на цимента, преди да се продължи с пробив надолу.

Винаги, каквито и сондажи да се правят, а в Добруджа вече има над 200 такива, се знае предварително на каква дълбочина е водоносният хоризонт. И сондажът се обсажда в неговия участък с няколко метални тръби една в друга, между които има цимент. След тази циментация сондажът се тества на високи налягания дали конструкцията ще устои и така целият отвор се изолира. В находищата в Тюленово, Камен бряг, Шабла нефтът и газът се намират в същия този водоносен хоризонт – малм-валанжински. Там имаме вода, нефт и газова шапка – в едни и същи порьозни скали. И те съжителстват, без да се замърсява питейната вода. Оттам се черпи нефт, но това не означава, че питейната вода на Добруджа и околните курорти, чиито водни сондажи се намират на точно същото място, се замърсява. Ако сте наясно с това и ако го видите на място, ще разберете колко преувеличени са страховете на хората. 

Двете най-големи аварии, които са се случили до сега у нас – сондажите при Чирен и Бутан, са в резултат на неспазване на технологичните изисквания и процедури и немарлива дейност в процеса на сондиране – употреба на некачествени сондажни разтвори и пр. от сондьорите. В резултат на това при Чирен загива човек, а в Бутан сондажът фонтанира, избухва и изгаря напълно сондажната кула. Тези аварии са резултат на човешка грешка, но практически не са увредили околната среда.

По темата за химикалите, използвани в хидрофракинга има доста спекулации. По-горе посочих какво е използвано досега в България. В света вече се експериментира използването на 100% рециклируеми гелове, които се употребяват по десет хиляди пъти. И отдолу в геоложката среда не остава нищо от тях. Напълно се решава проблема с големите количества вода, необходими за напукването (вместо 1000 цистерни с вода за 1 сондаж са необходими 33 цистерни гел), при това те се използват и рециклират отново за друг сондаж. Сега те са много скъпи, но до няколко години, предвид средствата, които се инвестират в сектора, ще поевтинеят.

Колкото до опасността от проучванията, докато не се пристъпи към реално сондиране, те са 100% безопасни. Преди да се сондира, един терен трябва да се проучи. И той се проучва с геоложки карти, сеизмични профили – 2D и 3D (снимка на подземните пластове), геохимични изследвания на органичното вещество в скалите, което може да генерира въглеводороди, степен на зрялост, физико-механични свойства на скалите и как те реагират на напукване и пр. – всичко това е съвършено безопасна работа, провеждаща се в кабинети. След това се взема от съществуваща в националното ни скално хранилище ядка, която се изследва детайлно. Едва тогава (средно след 4-5 години от началото на проучването) се прави сондаж, в който сe доказва има ли ги подходящите скали. Ако ги има, се прави малък хоризонтален сондаж (десетки метри), в който може да се изпита перспективната скална формация чрез напукване. Той трябва да покаже дали е възможно и икономически изгодно извличането на газа.

Нито един сериозен експерт не би могъл да твърди, че това е 100% безопасна технология – няма такива технологии. Много по-голяма вреда обаче на българската природа се нанася и в момента от изгарящите въглища ТЕЦ-ове. В резултат от дейността им най-големите замърсени полета в Европа са от пепелите, които тецовете произвеждат, и това можете да го видите на сателитни снимки на Европа. Ние добиваме сега тази енергия, защото нямаме друга алтернатива. Но ако имаме друга, при която да преценим и сведем до минимум риска – това, което правят и развитите икономики като Америка и Канада, тя би била много по-щадяща към природата ни. Ето защо светът гледа на природния газ, заключен в шисти, като на новата зелена енергия, която може да осъществи плавния преход на човечеството от изчерпаеми енергийни източници (изкопаеми горива) към възобновяеми енергийни източници.