"Трябва да отстояваш това, в което вярваш" - Невена Калудова за отговорността да изиграе Анна Политковская

Това ли е непоправимостта всъщност? Вече да не можеш да не правиш това, което правиш?

Непоправимостта може би се корени във вярата. Във вярата, че трябва да продължаваш. В този смисъл, за мен Анна се превръща в същото камикадзе, срещу което се бори, само че знакът е обратен. Тя се бори в името на невинните жертви, в името на обикновените хора, в името на свободата. Но за да се изправиш пред такава непробиваема машина, въоръжен единствено с ума, сърцето и словото си, наистина трябва да имаш абсолютно реципрочно безумие в себе си. Безумна вяра в това, което правиш.

Има ли известен мистицизъм в това?

Ами, дали е мистично, дали е метафизично, дали е някаква вселенска констелация, не знам, но точно това я прави такава пътеводна светлина и символ на свободата на словото. Безумната вяра. Това, в което вярваш, трябва да се отстоява, няма как.

И все пак, доколко е рационална мотивацията ѝ според вас?

Тя тръгва от нещо много рационално. Самата Анна казва "Въобще не съм си мислила, че ще стигна дотук." Това, което тя си е мислила, са мисли на една обикновена майка. "Децата ми ще пораснат и аз трябва да имам нещо, с което да се занимавам. Много обичам да пиша тези във вестниците, репортажи, статии" И са ѝ дали ресор бежанци. И тя така е тръгнала, така стига до Чечения. Но колкото повече пише, колкото по-нататък отива, вижда цялото безумие на системата, цялата несправедливост, трагедията на хората. Тази неспирна война, която се води от векове. И вече рационалното може би се превръща в нещо много по-голямо, в нещо ирационално, което постоянно я тегли натам. Тегли ли, тегли. И в един момент наистина няма връщане назад. Докато не изгори на кладата едва ли не като Жана д'Арк.

До голяма степен спектакълът "лежи" на вас. Как преминахте през репетиционния процес?

Аз си имам едно мъжко рамо на сцената - това на Владимир Солаков. Прекрасният мой партньор, с когото още от първия момент много добре се усетихме и добре работим. Но да, историята я водя аз. Той играе различни персонажи. Репетициите минаха в много добра атмосфера с неизбежните динамики. Режисьорката Надя Панчева според мен си е същинска Надежда за българския театър. Защото се радвам, че има млади хора, които наистина остро се вълнуват от времето, в което живеем. Искат да атакуват проблемите, кризите. И това е добро. Че млади хора осъзнават, че светът е в критично състояние и ние трябва да говорим, трябва да разказваме истории. Както си казахме с Надя на една репетиция, тези истории може би са разказвани стотици пъти, но явно никой не слуша. И ние трябва да ги разказваме пак и пак. Така че целият екип работихме с ентусиазъм - сценографката Ясмин Мандели, и Невена Василева, моята адашка, която се занимава с мултимедията. И хореографката Емилия Тончева, и композиторът Христо Намлиев. Много добра енергия се завъртя и се надявам тя да се усеща и на сцената.

Пред лицето на по-голямото се изоставя егото?

Егото е инструмент. Особено за актьора. Не може актьор без его на сцената. Поне аз така си мисля. Който се прави, че без его излиза, не му вярвам. Но то е инструмент. Въпросът е дали го правиш за себе си, или в името на спектакъла. И трябва да имаш отговор, за да се случи. Нещото, заради което вярвам в театъра и най-ценното за мен, са очите на партньора. Аз нямам друга награда и удовлетворение, освен да усетя енергията, да усетя импулса, да усетя настроението. Да го поема, да го предам. Това е незаменимо. Любов е.

С доста сериозен текст работите, не е малък и като обем.

Спектакълът не надскача час и 20 минути, спокойно. До час и половина най-много, нека не плашим публиката!

Добре, няма да плашим публиката, в никакъв случай. Но авторът Стефано Масини, който също е и журналист, стъпва на голям документален обем за пиесата си. Доколко вашата сценична версия се различава от оригинала, променяхте ли текста?

Това е предизвикателството, защото текстът стъпва на репортажи на Политковская и стилът е телеграфен. И все пак ние сме се опитали с този текст да разкажем една наша история. Сценична история за Анна, наша интерпретация. Не сме преработвали текста много. Само на едно място вкарахме още един персонаж, който открихме в книгата на Анна. Нещо около случая "Нордост", което ми се стори страшно интересно и важно да бъде разказано и показано. Защото този персонаж разкрива сложната оплетена игра на системата на властимащите, която прави нещата да се развиват абсурдно. Да загиват хора по абсурден начин. Авторът, въпреки че стилът му е телеграфен и съобщителен, е успял да улови и сладкодумността на Анна, и тази нейна любов към словото, към думата. Което също е важно нещо, което много държа да бъде част от героинята.

Имаше ли повратни моменти в общуването ви с тази история?

Не, за първи път ми се случва да играя действителен исторически образ. Държа да подчертая, че това не е документална възстановка. Всека една такава личност носи послание в себе си, сама по себе си. И по-скоро мен ме занимава посланието, което носи Анна, отколкото да правя възстановка на нейния образ. Това е по-важното и по-ценното - занимавам се с посланието.

Бихте ли разказали повече за работата си с режисьорката Надя Панчева?

Надя е човекът, който контролира и разпределя всички звена в спектакъла, прави връзките между композитор, хореограф, мултимедия, актьори, сценограф, продуцент. И наистина нейната задача е тежка, най-вече и от организационна гледна точка, защото е много трудно да режисираш и да водиш независим проект. Надя е изключително интелигентна и балансирана. Потушава бързо и ловко конфликтите, което пък подсигурява една добра атмосфера в екипа, независимо какви проблеми се появяват.

Но признавам, че понякога на репетиции доста ревнувах. Ревнувах от компютъра ѝ защото ми изглеждаше, че повече гледа в него и нещо там пише и проверява, отколкото да ни гледа нас с Влади. И на една репетиция ѝ казах, че навремето режисьорите трябваше да ги избутваме от сцената, защото ние сами можем да си го изиграем, а сега режисьорите сядат на компютъра и ти пращат YouTube клипчета и ти казват, "ей така искам да ми го изиграеш".

А с Кремена Димитрова? Стори ми се, че не се е налагало много да ви убеждава да сте "нейната Анна".

Кремена просто се обади и каза "Имам една пиеса, поставяна на много места в тя е хит из цяла Европа. Близка приятелка я е гледала и е изключително впечатлена. Искам да я направим в България. Ти си моята Анна." И съм благодарна и за нейната лудост. Явно без лудост тази работа няма как да се случва. Лудост, в най-добрия смисъл на думата -. Всъщност с този проект Кремена се връща към театъра след 10 години раздяла. Дано се върнем победоносно. Трябва да има и такъв театър - рефлективен спрямо проблемите и кризите на днешния ден, без обаче да е злободневен. Oколо това се обединихме с Кремена.

А като става дума за това колко успешна какъв хит е пиесата из цяла Европа, как според Вас звучи текстът в страна като нашата, с нашите условия, включително от гледна точка на свободата на словото?

Обсъждали сме този риск - как би могъл да бъде приет един такъв спектакъл. Като начало, Анна Политковская не е много популярна в Русия. Тя е популярна по-скоро в Европа, в Западния свят. И даже бях изненадана, когато говорих с руски интелектуалец, който в момента живее в изгнание, далеч от Русия, и усетих някакъв полъх на пренебрежение. Стори ми се много странно. Именно затова трябва се разказва, за да се атакуват и предубежденията. Когато говорим за възможностите на театъра, той дава точно това - възможност да се избяга от клишетата и етикетите и в същото време да се обобщи смисълът и значението, да се изведе ценното, което животът и делото на тази личност носят. Тепърва има да играя, че да преценя с кое съм се справила и кое съм усвоила. Каквото и да правим, спектакълът се ражда в мига, в който влезе публиката. Това е едва началото на живота на това представление.

По време на репетициите реалността често нахлуваше в работата ни. Светът е динамичен, паралелно се случват някакви събития и виждаш как, докато репетираш, отделни теми излизат напред. Така беше със смъртта на Алексей Навални, после с атентата в "Крокус сити хол". Всяко събитие в света по някакъв начин въздейства и вътре на пулсацията на спектакъла, коя сцена излиза на преден план.

Представлението "Анна - непоправимата" може да бъде гледано на 15 май и 5 юни в РЦСИ "Топлоцентрала".