пожарът

- Господин старшина, мога ли да остана в казармата? - попитах човека, когото смятах, че най-точно може да ми отговори. - Но да ме освободите, да речем, от занятията. - Ще даваш лош пример на останалите. - Съгласен съм да разказвам как получих озарение и съответното желание да се жертвам. Никой няма да забележи, че нищо не правя. - Дали са ти отпуска - ползвай я.

- Ако остана тук, ще ходя ли на занятия? - Питаш ме за мойто мнение, нали? - реагира нервно сташината, който беше нисък, як, с квадратни хитлеристки мустачки. - А в случая мойто мнение няма никакво значение. Отиваш си вкъщи, щом са те наградили, и край. Не искам заради тебе да ме накажат онези отгоре. Ако бяха ми наредили да те удавя в нужника, защото избяга от кръводаряването, щях да го направя. Но големият началник реши, че заслужаваш отпуска. Което означава, че не трябва да се връщаш, преди да ти е изтекла наградата. Ако ми създаваш неприятности, момче, вече по собствена инициатива ще те удавя в нужника. Обърна ми гръб, аз също се завъртях в подходяща посока. Въпреки резкия тон не бях сигурен какво е точното му отношение в случая. Обикновено се държеше покровителствено. Знаеше, че родителите ми беше ги довършило симетрично, както го наричах, раково заболяване - майка на левия, а татко на десния бъбрек. Бяха си отишли преди шест години. Отишли беше думата, която използвах най-безболезнено. Оттогава живеех с дядо си Стефан, който от своя страна се оплакваше, че живее сам. Нали и аз живея при теб, казвах му и настоявах за обяснение. Обикновено мърмореше ядосано, без да се разбира какво точно казва. Сега, когато бях достатъчно далеко от поделението, за да се почувствам свободен, тоест пътувах с рейс, качих се на друг, после две спирки с тролей и вече бях слязал, неочаквано го видях.

- Здрасти, дядо! - Какво искаш? - Ако не си сменил патрона на бравата - нищо. Сменил ли си го, дай ми ключа да се преоблека. - Ти кой си?

- Адаша ти. - Как се казваш? - А ти? - попитах го. Не последва отговор. Явно, склерозата съвсем му беше блокирала акъла. - Хайде да се прибираме. - Къде?

- Тръгвай с мене и ще разбереш. - Стига си ме дърпал! - просъска той. - Сякаш не мога сам да се прибера вкъщи. Направи рязко движение с лакът, освободи ръката си и избърза няколко крачки напред. Осъзнавах, че ако старшината не беше ме принудил да изляза в отпуска, нямаше да има кой да го прибере. Запазих разстоянието между нас да проверя дали ще спре пред вход Г. Имах съвсем основателни съмнения, че не му е напълно ясно къде се намира. Тогава я видях за пръв път. Входната врата рязко се отвори, дядо Стефан отстъпи настрани и тя, без да му обръща внимание, премина край него. Тялото се полюшна, реагира на устрема, с който излезе. Обърнах се след нея. Не я изпусках от поглед, докато не изчезна зад блока. В казармата, както е известно, някои се вреждат с гаджета. Или поне успяваха да ме убедят с разказите си. Лично за мене беше пълна суша, истинска Сахара. И сега направо загубих ума и дума. Вече имах още една причина да съм доволен, че се прибирах вкъщи.

Представях си я съвсем ясно, докато се борех с дядо Стефан, който не искаше да се качва по стълбите. - Познаваш ли онова момиче? - Къде отиваме? - Кое беше онова момиче?

Той успя да се освободи от ръката ми, седна на стълбището и се разплака. - Отиваме си вкъщи - обясних му аз. - Хайде, ставай! И стига си ревал, остават ни само два етажа. Дядо Стефан прокара длан по лицето си, надигна се и продължи нагоре. Вървях след него и си я представях. Не можех да мисля за друго. Последователно изолирах отделни части от тялото . През следващите дни често бях в същото състояние. Истински живеех само в минутите, когато я видях срещу себе си, и после, докато я изпращах с поглед. Всичко останало беше допълнително и несъществено. Спомням си, че този следобед бях купил сирене и хляб и затичах да хвана асансьора. Някой затвори металната врата, въпреки че ме забеляза, както ми се стори. Отворих само миг преди да тръгне нагоре и застанах срещу нея. Между непознати винаги има по-голямо или не толкова голямо разстояние. Но ако постояно мислиш за някое момиче, ти от своя страна си изминал своето разстояние. И когато разчетох в погледа само очакване по-скоро да дойде нейният етаж и да се отърве от натрапена близост, се почувствах засегнат. Признавам, че бях изненадан не по-малко от нея, когато протегнах ръка. Беше съвсем неконтролирано движение. Без умисъл, без да съдържа каквато и да било заплаха. И вече само във въображението протегнах и другата си ръка и си представих как я претеглям към себе си. Предполагам, че подобни желания и представи се отразяват на изражението. Вероятно затова ме погледна толкова остро, направо пронизващо и трескаво започна да рови в чантичката си. Не бях сигурен какво точно извади, защото продължих да витая между желанията, които никога не бих се осмелил да осъществя, и времето, всъщност секундите, които оставаха до нейния етаж. Тогава тя вече беше натиснала спрея. Закашлях и затворих очи заради силната болка. Отстъпих с длани на лицето си, когато получих първите ритници. Тя също кашляше, беше изразходвала спрея и сега само ме риташе. После усетих друга болка - веднъж, още веднъж - влизаше между ребрата ми. Острието се заби няколко пъти отстрани в гърдите ми и веднъж в рамото. През цялото време тя не произнесе нито дума. Чувах само яростно сумтене.

Ризата ми беше подгизнала от кръвта, когато се озовах на пода. Вече ме тъпчеше, блъскаше главата ми с колена. Скоро се чуваше само продраната ми кашлица и всичко беше неподвижно. Продължавах да седя на пода, покрил лицето си с длани, очаквах нови удари. Бях пълен идиот, абсолютен нещастник и чудовище. Същевремено не бях сигурен във вината си. Имаше ли тя право да ме наказва така брутално за желания, за намерения и за картините, които рисуваше въображението ми. Не съм сигурен колко продължи бавното пропадане, отдалечаването от мястото и от всичко, което беше се случило. Не разбрах кога е излязла от асансьора. Още не можех да си обясня защо не се защитих. Дори не се и опитах. Докосвах мократа си от кръвта риза и най-нелепо си представях как галя голите бедра бавно нагоре и бавно, още по-бавно в обратната посока. После отвориха металната врата, усетих течението и две жени почти едновремено изпищяха.

Не отговарях, когато ме питаха какво точно се е случило. Кой ме е подредил така? Исках друго да кажа на тях или на нея, не бях сигурен и с трескаво виновен глас зашепнах: Обичам те, обичам те!… Какво означаваха тези думи - бълнуване, грешка на езика. Или в безсилието си напразно се опитвах да обясня какво беше се случило. И аз самия някак да го разбера. Но преди това трябваше да изчистя кръвта от дрехите и тялото си, и от пода наоколо. Кой щеше да го направи, след като аз не можех да помръдна ръка. Стига е висяла извън носилката, на която лежах. Продължавах да лежа. И сякаш никога нямаше да се изправя.