На живо от задната врата на Европа

Капка прекарва дълги седмици в Странджа, Тракия и Родопите, пресичайки така мистичните в нейното детство граници с Турция и Гърция и събирайки истории, митове, легенди и истински персонажи – потомци на бежанци или настоящи такива, учудени от внезапния интерес към тяхното тихо съществуване от двете страни на границата.

Въпреки щекотливостта на темата книгата, изключително позитивно посрещната във Великобритания, представя България и нейните съседни страни по топъл, неочакван начин, като същевременно запазва сериозност и обективност. "Много хора ми казаха, че искат да отидат на тези места, които описвам, особено в Странджа и в Родопите", казва Капка Касабова. За нея обаче "Граница" има друга, далеч нетуристическа цел. "Достатъчно е човек да отиде в едно гръцко или турско селце и да се запознае с хората там. Затова исках да разкажа тези човешки истории – те са и локални, и универсални. И най-вече свързващи. Надявам се "Граница" да стане книга-мост."

Фрагмент от българската корица на книгата, която е "посветена на надеждата, любовта, и красивото"

Противно на очакванията на читателя, всъщност идеята за "Граница" предхожда разгара на бежанската криза в Европа, която пък направи отново границите "модерни". Каква тогава е вашата изходна точка? Личната ви история на човек, пресичащ граници?

Границите винаги са ме интригували – те са мощна метафора за т.нар. human condition (състоянието на човека, това, което те прави човек – бел. ред.), както и мощна физическа реалност за тези, които са имали опит с тях. Това важи особено за тези от нас, които сме израснали с твърди граници, които не са пускали навън – само навътре. Обратното на принципа на границите, които така настървено се строят сега из цяла Европа и чийто много ясен израз е Брекзит. Най-простичко казано, исках да посетя местата в България, а след това и в Гърция и Турция, които бяха обетована земя през моето детство и младост, поради граничните зони – а тези места се оказаха много и много интересни.

"Граница" е книга за хората, разпръснати около нищото, но едновременно с това е и много лична книга. Помогна ли ви работата над книгата да се доближите до отговора за вашето място в България, въпрос който ви преследва и в "Улица без име"?

Да. В процеса на пътуването, писането, четенето, и срещите с хора в красивите и едновременно мрачни гранични райони видях не само България, а изобщо източните Балкани, по съвсем нов начин. Видях, че нашите изстрадали земи са съкровищница на неповторими истории, персонажи, съдби и не на последно място – иронии и парадокси. Наистина, границата е мрачно място сама по себе си поради травматичната си история, но хората на границата не са – напротив. Срещнах изключително богат спектър от личности и съдби – от тези, които винаги са се бунтували срещу границата, до тези, които са намерили изобретателни начини да я преодолеят, и другите, които са погълнати от границата изцяло и вече дори не я виждат. С една дума, от героичното, през хумористичното, до трагичното.

Какво можем да научим от хората на границата?

Хората от перифериите имат един малко по-различен поглед към света, защото толкова дълго са живели, а и продължават да живеят на ръба. Ръба на държавите си, ръба на познатото, ръба на посещаваното, ръба на инфраструктурата... Дори, по един типично парадоксален за границата начин, хората от трите страни на тази граница споделят повече едни с други като история и манталитет, отколкото със сънародниците си. Всичките изселвания от балканските войни, всичките гранични режими, всичките пропаганди, бягства, травми, изобретения, хитрости, както и самотата на обезлюденото село, а и самият начин на оцеляване и процеса на запомняне и забравяне – всичко това формира една обща гранична история, която е изключително богата и интересна. Бих казала уникална по рода си за Европа. А като че ли досега неотразявана в литературата и изобщо изкуствата.

Какво още ни очаква на границата?

Открих много отражения на историята и на манталитета на хората и от трите страни на тази граница. И колко много споделят хората от Източните Балкани въпреки границите. Но именно заради твърдата граница от студената война и пропагандите от всички видове етнонационализъм (то всъщност е само един вид) – гръцки, български, и турски – не го знаят. Това важи и за останалите от нас. Ние не си познаваме историята достатъчно – т.е. не познаваме достатъчно историята на съседите си, която е отражение на нашата. Това е жалко, но не и непоправимо. Достатъчно е човек да отиде в едно гръцко или турско селце и да се запознае с хората там. Затова исках да разкажа тези човешки истории – те са и локални, и универсални. И най-вече свързващи. Надявам се "Граница" да стане книга-мост.

Автор : Недрет Бензет Преглед на оригинала

От години живеете в Шотландия, където и написвате "Граница". Пишейки, прескачате от север на юг, от една периферия в друга...

Другото, което ме интригува, са перифериите, неизвестните места, туристическите не-дестинациии, нечутите гласове, неразказаните истории, маргиналите на една култура. Опознаването на такива места и общности е част от нашата лична и колективна памет. А паметта оформя до известна степен и културната идентичност – кое и как се помни, например и кое умишлено се забравя. Паметта на една нация според мен не е здравословна, ако е централизирана и цензурирана – трябва да е разновидна, толерантна и отворена към бъдещето. А не затворена. Затварянето води само до нещастия – лични и колективни. Както беше с Берлинската стена. Както ще стане и с новите огради и граници.

И все пак през добре запечатаните граници, които така подробно разучавате, винаги са се промушвали много общи неща...

Това, че открих толкова много свързващи човешки истории и характеристики именно в граничните райони, ми се струва показателно: хората на Балканите споделят много повече общи неща от онези, които всъщност ги разделят. Това ми подейства окриляващо и въпреки че много от историите, които чух, са тъжни, като цяло "Граница" е книга, посветена на надеждата, любовта и красивото. А това не е никак банално и маловажно в тези трудни времена, раздирани от омраза и безнадеждност, които ни насаждат лакоми за власт демагози и идеолози от всички страни, по цял свят. Гласовете и историите от "Граница" предлагат алтернатива срещу забравянето и враждуването – мирна алтернатива. Разказването и слушането облагородяват и очовечават. Имаме нужда от това.

Въпреки физическата преграда "Граница", резултат от три години работа, е безспирна въртележка от незабравими персонажи, мрачни детайли от близкото минало и приказки от по-далечното. Предвид огромното богатство на материала вие запазвате спокойствие, оставяйки читателя сам с така богатото меню от истории.

Знаете ли, определено усещах, по време на дългото пътуване, че имах някаква закрила, попътен вятър, да речем. Благодарение на тази сила се срещнах с хора и видях места, които са с архетипно и дори митично измерение. Със сигурност бях друг човек, когато приключих "Граница", различна от това, което бях, започвайки я. Благодарна съм на хората, чиито истории и особености ме съпътстваха през цялото време. Хората на границата, мои приятели. В това включвам и бежанците, които срещнах, чиято деформирана съдба ги е запокитила към чужди граници – именно в резултат на фанатизми, идеологии и пропаганди на омразата. Бежанците днес и бежанците от Балканските войни преди 100 години вървят по същите балкански пътеки – буквално – страдат от същите кардинални загуби и се хранят с хляба на същата надежда. Единственото, което ги дели, е времето и обстоятелствата.

В Свиленград ни срещате със симпатично семейство, кюрдски бежанци, задържани на "задната врата" на така мечтаната Европа, което макар и без доходи и особени перспективи, ви кани да останете в техния малък апартамент, за да не харчите пари за хотел. Един от жителите на бежанския лагер настоява да плати за обяда ви, знак на благодарност за прекараното с него време. Книгата ви и изпълнена с истории, които показват, че скрити от границите и бодливата тел са обикновените хора като нас. И въпреки това продължаваме да говорим за "бежанци", за "другите", без да знаем кой всъщност се крие там.

Да, етикетът "бежанците" много лесно може да ни накара да забравим, че става дума за хора с лица, съдби, надежди. Те по нищо не се различават от нас. Аз също съм имигрантка – но където и да съм живяла, откакто напуснах България, нито веднъж не съм чула лоша дума от някого за това че съм различна, че имам акцент, че съм от другаде, че съм "имигрант"’. Нито веднъж. По време на кампанията за Брекзит английските националисти кресливо ползваха колективното "те" за т.нар. имигранти, кюп, в който не на последно място са включени българите, румънците, поляците – барабар с бежанците. Грозният, фашизоиден плакат на партията УКИП "Те идват" показваше една дълга опашка от бежанци – "другите". На едно място сме "ние", а на друго сме "те". Тази ирония е полезен урок.

Какво се случва с вашите герои, след като си тръгнете? Много репортери и писатели отрязват връзката, свършат ли си работата, никакви контакти, "за да не им тежи". Вие от кои сте?

Някои от хората, с които ме срещна пътят на границата, остават завинаги част от моя живот – ако не в материален, физически смисъл, то в емоционален и духовен със сигурност. Това не ми тежи, напротив – приемам го като безценен подарък.

Едва се сдържам да не ви задам баналния въпрос – кой е читателят? – но няма да крия, интересно ми е. Копията от "Улица без име" подгизнаха от имигрантски сълзи, но "Граница" определено не е, извинете за израза, "имигрантска литература".

Не съм писала "Граница" за определен вид читател. Писах така, че да съм вярна на духа на местата, хората и на собственото си усещане за това, което е истинско и стойностно. Читателите ще намерят път към тази книга, това не зависи от мен. Като с моста в Свиленград, който е там от векове за векове и който човек прекосява с усещане за необяснимо щастие, просто се надявам читателите да минат през "Граница" и да продължат по пътя си по-окрилени.

Премиерата на "Граница" е през април. Изд. на български "Жанет 45", превод Невена Дишлиева-Кръстева, илюстратор на корицата – Люба Халева