Лица

За културата и тортата

Калин Серапионов изследва докъде сме в разбирането си за общност с пърформънс в СГХГ

Светослав Тодоров

Калин Серапионов © Цветелина Белутова

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.

Видеоартистът Калин Серапионов е един от интересните български съвременни художници, но рядко ще го видите в центъра на събитията – той предпочита да е сред публиката и на премиери лесно може да го сбъркате с фотожурналист. Ако искате да го видите в действие, може да минете през Софийската градска художествена галерия на 14 февруари, където от 11 до 18 ч. той ще снима пред публика следващата си видеотворба - "Десертът (с черешката на тортата)".

Проектът, описан като едновременно "празненство, ритуал и психологически портрет", е финал на трилогия. Тя започва с "Топлата супа и моята домашна общност", в която снима как други български съвременни артисти ядат гореща супа, всеки по различен начин – някои се нахвърлят веднага, други чакат да изстине, трети първо овкусяват. Видеото е представено в Мюнхен на груповата изложба Bulgariaavantgarde през 1998 г. – едно от първите големи международни изяви на българското съвременно изкуство.

"Исках да направя едно представяне на нашата сцена извън клишето, извън професионалните отношения." Издайнически се усмихва на въпроса дали проектът има нещо общо и с известния цитат ("Духайте супата") на футболиста Любослав Пенев след Европейското първенство през 1996 г.

През 2006 г. той снима продължението, отново с участието на свои колеги - "Основното ястие", а сред участващите са художниците Лъчезар Бояджиев и Правдолюб Иванов, преподавателят Александър Кьосев, кураторите Мария Василева и Яра Бубнова.

Сега, през 2019 г., е време за десерта. "Той символизира насладата, натрупването на опит, утвърдеността. Също така е вид ирония към самодостатъчността ни, докато същевременно сме доста локални и понякога губим ориентация къде сме", казва Калин Серапионов. По време на заснемането, което реално се превръща в пърформънс, той отново ще събере свои колеги, с които работи от години. "Според мен българското изкуство е сравнително добре познато, но много зависи каква отправна точка използваме – в сравнение с някои съседни страни имаме какво да наваксваме. Повече ме интересува средата, групата, тъй като ми се струва, че имаме проблем в целостта – трудно ни е да формираме общи интереси и заедно да вървим напред."

Работата е и намигване към дългоочакваното завръщане на България на Венецианското биенале след близо десетгодишна пауза (на предстоящото издание страната ще бъде представена от проект на Рада Букова и Лазар Лютаков с куратор Вера Млечевска) – очакванията към участието са така най-сетне България да заяви по-ясно мястото си в съвременното изкуство.

Очаквано, разсъжденията на Серапионов по темата за утвърждаването имат нюанси. "В България, когато човек се труди усърдно и успява в своята посока, обикновено го нарочват така, че после той се чуди къде е сбъркал. Това изисква артистът да има повече гъвкавост и саморефлективност."

Серапионов няма проблем с това да погледне назад. Роден е във Враца през 1967 г. и завършва Националната художествена академия в София. Резиденция в Швейцария през 1996 г., чуждестранните арт списания, за които Институтът за съвременно изкуство е абониран, и все по-често гостуващите в София чуждестранни съвременни артисти го карат да навлезе по-дълбоко във видеоформата. "В тези години просто хващахме нещо и експериментирахме с него."

Преди това се занимава предимно с фотография и фотоинсталации. Казва, че подсъзнателно може би е повлиян от работата на майка му като фотограф и датиращото от най-ранни детски години приятелство с фотожурналиста Димитър Дилков.

Както за него, така и за поколението му, всеки досег с чуждестранното изкуство, провокира вдъхновение. "Предполагам, че за по-младите при наличието на толкова по-лесен достъп за информация е различно. Едно време имаше преподаватели, част от тях още ги има, според които работата на художника е един вид духовен процес, в който си затворен в ателието си и си индивидуалист. А според мен основната работа на художника е да комуникира – за да заявиш себе си, трябва да влезеш в контакт с другия. Съвремието и пазарът също го изискват."

Продължава да го вълнува човекът в градската среда и човешките отношения в настоящето. "Как например все повече хората регистрират информацията не чрез очите си, а чрез устройствата. По едно време се занимавах само със средата, докато сега ми се иска да направя едно завръщане към хората."

С дългогодишната си работа Калин Серапионов като че ли е заслужил тортата си. "Обичам да опитвам интересни неща, но десертът не ми е самоцел."