Неотнесени от вихъра

Е, артистичното хрумване на арх. Николов все пак оцеляло, вероятно благодарение на юридическата традиция в семейството на приятеля му Тихомир Наследников. Той го помолил за съвет как да смести къщата си на ъгловия парцел, който му се паднал при оземляването на безимотни (около 20-те години на миналия век). На цигарена кутия архитектът начертал две елипсовидни помещения, оградени от стаи в разнообразни форми. Изпълнена в стила на популярния тогава еклектичен сецесион с осмоъгълни прозорци на мансардния етаж около неизменната куличка, сградата създава илюзията, че е по-голяма. Нищо в нея не подсказва, че две десетилетия по-късно арх. Николов, възпитаник на мюнхенската школа, ще проектира импозантния ансамбъл в центъра на София – ЦУМ и Министерския съвет с неговото тържествено стълбище, което и днес се възприема като шедьовър.

Почти по същото време бащата и синът Наследникови (потомци по женска линия на Цанко Дюстабанов и Васил Априлов), завършили право съответно в Женева и в Падуа, защитават успешно като адвокати на Светия Синод важен документ за собственост на имоти на Рилския манастир, издаден в 14 в. и запазил своята валидност през две български царства, въпреки робството, та и за новата следвоенна власт. Къщата им обаче споделя съдбата на всички като нея: единият й етаж е национализиран и оттогава с него се разпореждат съвсем чужди хора. Семейството било щастливо, че поне останало в нея, сърдечно споделя дъщерята на артистичната снаха Венера, сестра на актрисата Леда Тасева. Завършила дизайн на моден и театрален костюм в Берлин през 1943 г., Венера проектира костюмите за театрални постановки в продължение на четири десетилетия, преподава в Художествената академия, създава сценичните фолклорни костюми на ансамбъла "Филип Кутев", написва историите на облеклото и на българския костюм за поколения сценографи.

Помня как в програмите на Народния театър имената на автори и режисьори се сменяха, но Венера Наследникова като художник на костюмите някак вдъхваше сигурност, даваше усещането за нещо трайно. Вероятно неведнъж е "обличала" и сестра си Леда – бунтарката, колкото обичана, толкова и преследвана - но един от малкото запомнени случаи, в които двете сестри участват заедно, е филмът "Звезди в косите, сълзи в очите". Мария е наследила художествената ориентация на майка си, а сега събира всички нейни филми, но архива на баща си и дядо си е предала на професионалната им гилдия, където името им не е забравено. Пожелах й повече хора да могат скоро да го четат и на мраморна плоча на стената.

Автор : Александър Геров Преглед на оригинала

Към следващата къща ме притегли името на прочутата фамилия Силяновски, което не очаквах да видя на плоча върху фасадата на ул. "Шейново" 18 – на ъгъла с малката "Мургаш". Не само няма плоча, но и декоративните фигури по величествения горен корниз са се отронили, мазилката е повяхнала и зеят счупени стъкла. Само над двукрилата врата, във винетка от гипсови гирлянди, се различават инициалите на първия собственик – неразгадаеми за случайния минувач. А уж сградата е обитаема. Само че не от потомците на онзи, която я е строил, а от хора с други цели и интереси. В този "квартал на интелектуалците", както писателят Димитър Коруджиев смело е охарактеризирал района около Докторския паметник, домът, проектиран от възпитаника на Николаевската инженерна академия в Санкт Петербург, Васил Силяновски, стои с гордо изправено чело, незащитено от стихиите. Историята на рода е описана на много места, но споменът за "дядо Васил и баба Ася" се пази от правнуците, които треперят над реликвите и снимките на достойните си предци.

Следите им водят назад чак до 13 – 14 век, а в София пристигат като преселеници от македонско Крушево след Освобождението. По-състоятелният вуйчо на служба в руската армия финансира обучението на своите племенници, а когато Васил е удостоен с диплома и чин капитан, той му осигурява и средства, за да вземе за жена избраницата си от бала в императорския дворец – изключително красивата Ася, дъщеря на градоначалника на гр. Тула. За нея ген. Силяновски построил къщата, с която спечелил конкурс за еднофамилно жилище през 1902 г. и я надстроявал чак до 1912 г. Външната красота е допълнил с уникални флорални фрески по някои от таваните на първия етаж , част от които в последните десетилетия са били свалени уж за реставрация. Потомците са напуснали дома, който нямало как да поддържат, запазвайки само каквото останало от преносимите ценности в него, между които видях изящната порцеланова чаена чаша с чинийка от сервиза на император Александър II – специален почетен знак при дипломирането.

Около рояла на прелестната и образована Ася, сред виенската мебелировка всеки четвъртък се събирали дамите на тогавашния елит. Съпругът й участвал в Балканската, после и в Първата световна война като началник на инженерните войски. Описал е в книга със схеми и изчисления бойните ходове и жертвите на българи и румънци в Добруджанската битка, а като истински родолюбец е държал семейните авоари в българска банка, поради което ги и загубил след войната. Но пък през 1925 г. се разминал на косъм със смъртта при комунистическия атентат в църквата "Св. Неделя", защото закъснял с минути за поклонението пред убития ген. Коста Георгиев, докато изчаквал вкъщи дърводелеца да довърши монтирането на поръчаната му библиотека. Спестено му било и да види какво станало с къщата след смъртта му през 1946 г., когато народната власт настанила в нея десетки нови софиянци.

Останала да живее там със съпруга си само дъщерята на Васил и Ася – Татяна, отдадена като изкуствовед на своите научни занимания с античността, но и с литературното наследство на Ботев. Често в къщата на чичо й гостувал един забележителен член на фамилията – Трифон, син на юриста проф. Силяновски, чиито приятели са били Йордан Йовков, Николай Лилиев, Симеон Радев, Александър Балабанов. Учил латински и орган, следвал история на изкуствата и пиано във Виена, но завършил право и музика в София, Трифон Силяновски бил признат за "гениален пианист" от самия Шостакович. Но не криел отношението си към новата власт и по донос тя го изпратила в Белене направо от подиума на зала "България", където му предстояло да свири Петия концерт на Бетовен под палката на Марин Големинов.

Къщата на Петканови Фотограф : Александър Геров

Нечовешките изпитания, на които е бил подложен в лагера и на които все пак е устоял, той е описал в есеистична форма с невероятния си талант да осмисля философски и да се извисява над земните мъки. Подобно на други интелектуалци, репресирани като него, той запазил достойнството си и с осакатените си ръце е успявал да композира и да преподава, да пише музиковедчески трудове, а е посвещавал много време и на любовта си към математиката и на заниманията си с астрология. Софийската бохема още го помни като "Фончо". А правнуците на генерала инженер, Ася и Константин, носят не само имената на дядо си и на прабаба си, но са съхранили красотата и талантите на рода Силяновски чрез успешната си личностна и професионална реализация и в България, и в чужбина.

Съвсем наблизо, на ул. "Герлово" 13, една къща с табела би могла дълго да разказва за съдбите на различните си обитатели.

Всеки може да види, че в нея са живели и творили писателите Константин Петканов и Магда Петканова, но вероятно само специалистите по литература са стигнали до смисъла на творчеството им за българския дух. Сигурно повече хора са се докоснали до артистичната атмосфера на събиранията в писателския дом на втория етаж в сградата в стил Модерн с еркери, около които се вият флорални декорации. Тя била построена през 1912 г. от френския архитект Дьо Шампо за губернатора на София, ген. Неделчев. Не след дълго той я продал на военния министър, ген. Паприков, но още през 1941 г. Катерина Паприкова се освободила от грижата за най-горния, трети етаж и била готова да продаде и средния на нанеслите се като наематели в него сем. Петканови с дъщерите им. Но според философията на идеалистично почтения писател човек не трябвало да робува на нетрайните материални блага. Което не му попречило да спаси на два пъти цялата къща – от пожар и от заплахите на лепнатото й клеймо "фашистка", с каквото се унищожавало всичко, сътворено преди деветосептемврийския преврат.

Къщата на Силяновски Автор : Александър Геров Преглед на оригинала

Героична е историята на цялото му семейство от Лозенградско, свързано с Илиндинско-Преображенското въстание и преселило се впоследствие с бежанската вълна. Самият той учи славянска филология в Софийския университет, но е ранен в Първата световна война и едва не загубва дясната си ръка. Затова не осъществява музикантската си дарба, а се заема да пише усилено с лявата ръка, като не изоставя съвсем и цигулката, на която свирел виртуозно. На него дължим 400 тракийски песни, а либретото на балета "Нестинарка" от Марин Големинов е по негов разказ. Когато отново се връща на фронта, започва неговата лична битка – да извоюва правото си на брак с чужденка от противникова страна, което му е отказано, макар да е удостоен с кръст за храброст. Под заплахата от военен съд той все пак се венчава за своята избраница, но двете им дъщери, Сълза и Поляна, остават без майка твърде рано, когато тя умира от отравяне на кръвта. Дотогава баща им вече се е утвърдил като писател и романът му "Без деца", оценен в Австрия, получава специално отличие от Обществото на народите и е почетен и в родината с литературна награда по препоръка на Йордан Йовков.

Приятели от писателските кръгове поемат грижата за невръстните момичета и на следващата година – 1932 г., свързват овдовелия им баща с Магда, току-що преживяла драма в брака си с друг литератор. Тя вече е издала стихосбирката "Македонски песни", която й е отредила видно място в литературата ни за времето. Авторка е и на текста на популярния градски шлагер "Ако зажалиш някой ден за момини устни." След брака си с Константин през 1933 г. публикува втория си сборник "Изгубеният камък", обявен веднага от министерството и писателския съюз като стихосбирка на годината. По същото време излиза "Морава звезда кървава", трогателният поетичен роман на Петканов за окървавения и ограбен от войната живот на обикновените хора, който е поставен до "Чифликът край границата" на Йовков в конкурса за най-стойностно произведение на 1933 – 1934 г. Но неговият пацифизъм се възприема като "пораженчество" от шовинистично настроеното офицерство, което докарва нещато до инкриминиране и изземване на романа, уволнение на Петканов от държавния му пост, дори до заплахата от съд, отнемане на ордените му за храброст и заговор за убийство.

В негова защита скачат най-достойните писатели и интелектуалци начело с Илия Бешков, станал негов неразделен приятел. Години наред след това те са споделяли неговите идеи на разговори и сбирки, направили къщата с беседка на ул. "Герлово" 13 знакова за духовния живот на столицата. Кратковременните почести и академичното звание, дадени му след 1944 г., не променили принципите и дълбоката му религиозност и когато умира по неизяснени причини в началото на 1952 г., съпругата и дъщерите остават наематели на скромното си жилище в къщата, обявена по-късно за архитектурен паметник. Магда Петканова продължава да твори там до 1970 г., а Сълза и Поляна посвещават професионалния си живот на книгите и образованието. Нямат нито достатъчно права, нито средства да поддържат бавно рушащата се и често ограбвана къща, след като я напускат и другите й интелектуални наематели. Сега в долния етаж има малка галерия, но тя едва ли ще реши съдбата й.

Няма как да не се озова пак на ул. "Оборище", след като тя минава през три престижни квартала и още пази поне 16 (останали) паметници на културата.

Български и чуждестранни архитекти и предприемачи се надпреварвали да се изявяват на широката градска артерия, чието застрояване започнало малко след 1880 г. на мястото на запустели турски гробища, когато там се издигала вече Държавната печатница, виждала се част от Народното събрание и стърчали руините на "Св. София". Историята й е описана подробно от Александър Златарски, чийто знатен род също се заселил там. Благодарение на неговия забележителен краеведски труд подредих и осмислих откъслечните си дотогава знания за съсредоточения в този район потенциал на града за няколко епохи. Той ме насочи към къщата на № 61, в която, според паметната плоча, е живял необикновеният художник Марин Георгиев Устагенов (1872-1937) , ученик на Иван Мърквичка и Ярослав Вешин, състудент на скулптора Андрей Николов и потомък на дюлгерска фамилия от Тетевенско. Дядо му чиракувал при Колю Фичето и от него Марин трябва да е наследил сръчности и талант, както и многозначителното "уста-" в името си. Завършил е с първия випуск Държавното рисувално училище, участвал е в три войни и е рисувал между сраженията. Отказвал е да превърне изкуството си в поминък и ходел уж на лов, но само за да рисува природата и животните.

Фотограф : Александър Геров

Усъвършенствал се като иконописец и реставратор и дълги години възстановявал и копирал стенописите на стари манастири. За да издържа семейството си след войните, продавал бакалски стоки и изработвал помагала за часовете по анатомия. Успял някак на мястото на старата къща да вдигне нова, триетажна, по проект на арх. Занков, но впоследствие фалирал и задлъжнял. Но не дълговете, а репресиите тегнели над дъщеря му и внучката му след 1944 г., когато къщата бива национализирана, а срещу зет му скалъпили процес и го изпратили в Белене. Прекарала детството си в страхове от изселване и забраната да следва музика, внучката му Здравка Боздуганова днес е пианистка на Франкфуртската опера, а съпругът й свири на виола. С благородния си родолюбив дух е възстановила отнетата й някога дядова къща и е поела ангажимент да изпълни волята на майка си да бъдат дарени на галерии в страната всички картини на низвергнатия от народната власт самобитен художник. Дано паметната плоча, поставена явно наскоро, да означава, че му е отредено и подобаващо място в тематичната програма на Художествената академия.

Другата основна улица на квартала тук е ул. "Шипка" между Софийския университет и Военната академия. Навремето по нея дори е минавал трамвай. Бях забелязала табели и плочи с имена на няколко особено красиви къщи и потърсих историята на хората, живели в тях. Едната, на № 44, е вписана в архивите като "Къща на Смедовски", но всъщност има еклектична история – като характерния стил на проектиралите я архитекти Фингов и Маричков. По поръчка на съпрузите Христина и Атанас Смедовски те създали през 1910 г. поредния си кокетен шедьовър в сецесионов стил, с еркери и балкони, с пластични украси, островърха кула и начупена покривна линия. В интериора непременно е имало любимите на Фингов дървени ламперии, кахлени печки и гипсови тавани. През 1938 г. е купена от пословично успешния и почтен софийски търговец на хранителни стоки Георги Гегов, стигнал заедно с брат си Христо и с трудолюбието им от бедността на родното македонско село до собствена фирма, чийто първи магазин и досега стои на бул. "Дондуков". В къщата на ул. "Шипка" си отивали стари и идвали нови членове на рода, докато бомбардировката не пречупила линията на възхода им. И ако счупеният покрив и една-две стени можело да бъдат поправени, то пълната национализация на имуществото на Гегов през 1948 г. спряла работата и на сърцето му. Но между натрапените наематели в къщата все пак оцеляло семейството на дъщеря му и с учението и талантите си привличало наоколо си все повече хора на науката и изкуството, докато правнукът на съсипания търговец стигнал до спечелено с конкурс работно място във Френската академия на науките. Фамилията му Кабасанов (на другия дядо - светило в българистиката) стои с едри букви на вратата на възстановената наследствена къща.

С още едно архитектурно украшение е дарил Кирил Маричков Старши ул. "Шипка" на №9 в първите години на XX в., но десетилетията и събитията в тях са го обвили в плътна загадка. В архивите фигурира името на подпоручик Бръчков като купувач на имота през 1906 г., а последен наследник през 1973 г. се оказва италианец - вдовец на Райна Бръчкова. Зад фасадата като декор на приказка във венецианско червено сега има сладкарска работилница. Понеже е отдръпната в дворчето си, изглежда като затулена от далеч по-представителния дом на №11 - на един от най-великите строители на нова България, проф. Иван Шишманов, почетен тук и с плоча, че и с подставки за живи цветя и огън до нея. Достоен потомък на възрожденска фамилия от Свищов, той е повече учен и просветител, отколкото политик, а като просветен министър се противопоставя на Фердинанд за затварянето на Университета през 1907 г., след което подава оставка. Което не попречва на царя да му повери посланически пост в Украйна, когато тя е имала нужда от подкрепа за независимостта си от Русия. Съпругата на Шишманов, Лидия, е била украинка и е основала един от първите легендарни софийски литературни салони по примера на писателката Жорж Санд и на княгиня Зинаида Волконска. На мястото на този салон днес заведението "О, Шипка!" предлага не дотам интелектуални вечери. А каквито и разочарования да е преживял професорът Иван Шишманов, поне не е доживял убийството на сина си Димитър, също писател и политик, от т.нар. народен съд загдето е служил на страната си като министър на външните работи. Съдба на български интелектуалец – няма как да си затворим очите за нея, докато надничаме зад фасадите на аристократичните къщи.

С благодарност за гостоприемството на домовете, които отвориха душите си пред мен.