Мариана Мелнишка
Капитал: Light
Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.
Защо ли все ни тегли към Пловдив? Дойдат ли ми гости отдалеч, покажа им набързо София и гледам да ги заведа до Пловдив, макар и за малко. Но точно това "за малко" – с гости, за фестивали, на театър или по някаква работа, е причината да остане градът фрагментиран в съзнанието ми като нещо познато, но недоизживяно. Затова срещата ми с него тази късна есен ме очарова, натъжи и ме зареди с неутолено желание да съпреживея още много дни от наситения му с интересни събития календар.
Защото Пловдив е не само най-старият град в Европа, но и най-живият стар европейски град. Сякаш пластовете на няколко епохи се стелят над него като мистична омара, нежели да са крият под основите на къщи и подпорите за пътища. Зашеметяващ е дори само мисленият поглед назад - следи от поселище от 6000 г. пр.Хр., а по-късно едно от първите му имена, Пулпудева, означавало град при езерото на езика на бесите, жреческия тракийски род, посветен в мистериите. Друго име на града е пак свързано с наименованието на съсловие от жреци – евмолпиди, когато траките вече трайно се били установили там около 1200 г. пр.Хр. Безброй фирми се кичат днес с името Евмолпия, а дали са питали откъде идва? (Всъщност трябваше да помоля кореняците майнички да пропуснат това въведение, с което просто задоволявам собственото си любопитство към непознатата ми история на Пловдив.)
Филип Македонски го преименувал на Филипополис, в Римската империя градът на три хълма станал Тримонциум, но по-късно славяните възприели името Пълдин, близко до тракийското, откъдето дошло и българското Пловдив. Под латинска власт градът станал отново Филипопол, а турците го нарекли Филибе. Разнообразието от имена е още по-богато и надхвърля по численост седемте тепета, по които се разраства градът. Тъй като античната и възрожденската слава на Пловдив са обект на засилено днес внимание в сегашната кампания за европейско признание, реших да се отклоня от традиционните маршрути и да се доверя на алтернативната карта на града, съставена от фондация "Отворени изкуства" и младите архитекти в "Студио 8½". По нея си избрах своя траектория, която да ме върне към индустриалния разцвет на Пловдив, после да ме отведе при творците и бохемите, оттам да ми покаже няколко архитектурни шедьовъра и накрая да ме остави да си харесам нещо непознато.
Като гледа човек днес Марица, не би си представил, че по нея може да са плували шлепове към средата на ХІХ век, но с тях, както и с животинска тяга пристигали и отпътували стоките, направили града икономически център в европейската част на Османската империя. Преди края на века оттук минала и железницата, а в началото на следващия я посрещнала нова, по европейски образец, гара по проект на италианеца Мариано Пернигони, която днес е сред най-красивите не само в България. Пристигащите на нея предприемчиви и образовани хора заедно с многото бежанци от последиците на Ньойския договор се заселвали наоколо и така възникнала улицата, наречена тогава "Стационна".
Постепенно тя става емблематична заради архитектурното великолепие на гигантските тютюневи складове около нея, свързани с имената на архитекти като чеха Йосиф Шнитер и по-младия му колега Камен Петков. Подобно на повечето величествени къщи в града и те са на кьоше, което дава свобода на фантазията по двете им фасади да се разгърне украса от пластично стилизирани композиции с щукатурни драперии и венци от цветя, женски глави, вмъкнати в декоративни раковини, сецесионови колонки и пиластри с капители, а над прозорците - триъгълни и полусводести рамки. Й. Шнитер е завършил във Виена, но се включил като доброволец в Освободителната война, след нея останал в България и преобразил Пловдив от мистичния му ориенталски изглед в град на новия европейски идеал, а арх. К.Петков е проектирал знаменити сгради и в други градове като Орозовата и Шипковата къща в Казанлък.
Благоуханието на съхнещ тютюн се носи около работещата все още фабрика, но голяма част от прототипа на "Никотиана", увековечена от Димитър Димов, е вече престъпно съсипана от безстопанственост и алчност. А е можело поне някои от огромните многоетажни сгради да бъдат предоставени за артистична дейност на младежки и алтернативни формации, както това стана с неизползваните вече фабрики и складове в Германия например. Сред всеобщата разруха забелязах само един пъстър "Детски център".
Такава би била волята на собственика на един от най-красивите складове, на който още личат инициалите му - Димитър Петров Кудев, благодетел на Пловдив, наричан Кудоглу по тогавашните обичаи в района на Ксанти, където е роден през 1862 г. С образованието си от Френския колеж в Цариград и с петте езика, които владеел, той продължил разрасналата се през войните семейна търговия с тютюн, стигнал до Дрезден, издигнал се и започнал да използва "богатството, спечелено с честен труд, за добри и полезни дела", каквото било веруюто му. Създал училище в родното си село, подпомагал бежанците в Пловдив след Балканската война, открил трапезарии в града по време на Първата световна война, помагал на инвалиди, на културни и спортни дружества, на ученици и студенти, на църкви и манастири. Купил един новопостроен голям хотел в центъра на града, проектиран от арх. Ст. Стойков в модерния тогава по-рационален стил, и го превърнал в Дом на благотворителността и народното здраве, който станал най-известната лечебница в Пловдив и цяла Южна България.
По исторически сведения до одържавяването през 1944 г. на цялото му дарение стойността му надхвърляла 39 милиона лева. Още приживе Дим. Кудев получил признание от гражданството на Пловдив, а след смъртта му през 1940 г. поставили бюст-паметник в градската градина. Десет години по-късно обаче започнало заличаването на спомена за благодетеля: най-напред премахнали паметника му, а през 1973 г. пред недоумяващите пловдивчани – както се вижда на запазени снимки оттогава, разрушили и величествения Дом на здравето, уж заради (съвсем ненужно) разширяване на пощата, но всъщност, за да се отвори още място за задължителните манифестации. Едва преди няколко години Кудоглу получи посмъртно почетно гражданство.
С неговото име е свързана една от най-изящните къщи на ул."Иван Вазов", построена през 1904 г. с елементи на романтичния сецесион, но останала само частично собственост на наследници на фамилията, които са превърнали мансардата с дебели греди в кокетно хотелче. Малко встрани, на ъгъла между улиците "Д-р Г. М. Димитров" и "Кр. Пастухов", приказна къща с осанка на виенски дворец съхранява историята на един от синовете на достойния Каблешков род от Копривщица. Тодор и Недко са братовчеди и докато първият се жертва за отечеството, другият, много по-малък, остава невръстен сирак и е изпратен от женското благотворително дружество "Благовещение", основано от Райна Княгиня, да учи в Одрин и в Украйна.
В Пловдив Недко Каблешков е назначен за прокурор, става общински съветник, но отказва кметския пост и напуска политиката, за да се посвети на адвокатската практика. Дълги години е председател на ръководството на благотворителната фондация на Кудоглу, а заедно с това и на Дружеството на пловдивските журналисти и с перо, слово и дела отстоява интересите на Пловдив като втора столица на България след Съединението. Благодарение на него "гаровата" улица получава името на класика на българската литература, чиято 70-та годишнина е чествана именно в Пловдив. На Недко Каблешков се дължи университетът в Пловдив, както и първото детско летовище, създал е читалища, основал е библиотеки. Той е не само юрист, но и спасител на еврейската общност в града през 1943 г. Строителството на достолепната къща за голямата си фамилия възложил през 1923 г. на своя зет, младия арх. Ал. Върбенов, завършил в Дрезден и станал бързо известен в Пловдив.
Централният площад със знаковия "Тримонциум" и огромната сграда на пощата, изписана по вътрешните стени от пловдивски художници, дели по-строгата улица "Иван Вазов" от артистичната "Отец Паисий". Тя веднага посреща с покана за питие и отмора: прочутата отпреди век Първа шуменска бирария, построена и декорирана в характерния пловдивски сецесион от неговия виден представител арх. К. Петков,
е поувяхнала, но е добре гримирана и си е пак уникално заведение с ретро интериор и просторна градина. Отсреща я конкурира по-малко ресторантче с хотел - в къщата на уважавания лекар д-р Кирил Николов, който я купил през 1927 г. от арменец, но двайсетина години по-късно наследниците му са били лишени от горния й етаж. Затова изисканата галерия Sariev Contemporary за модерно изкуство на внучката му Катрин Сариева се е сместила само в част от приземния етаж. Но духът и оживлението наоколо й напомнят за атмосферата, която създали дядо й, учил медицина в Женева и дипломирал се в Прага, и баба й Екатерина, завършила Пражката консерватория.
Както знатни гости, така и бедни деца, дори просяци и скитници били гощавани там на всички празници, а за младите творци, каквито тогава били Димитър Киров, Георги Божилов-Слона и други докторът бил меценат. Така продължиха внучката му със съпруга си, поета Веселин Сариев, около които още през 80-те години се оформи кръжец с прочутите Литературни петъци. При все че някои от участниците в тях вече ги няма, Седмицата на литературата през юни и Нощта на музеите през септември са станали мисия за дъщерята художничка Веселина и ръководената от нея фондация за отворено изкуство. Именно то прави възможен и фестивала на ул. "Отец Паисий".
"Да живееш в Пловдив предполага някаква гражданска отговорност: не можеш просто да съществуваш в този град", обяснява ентусиазма си галеристката. И ми назовава една по една къщите по родната си улица, запаметена от краката й... Аз пък запомних тази почти обемна метафора и си я повторих, когато малко по-нагоре до ръба на тротоара едва не настъпих метална плоча – втората, както разбирам, от проекта на няколко пловдивски творци да поддържат спомена за големи съвременни автори, свързани с Пловдив, като поканят минувачите да се наведат над имената и словото им върху минискулптура, чугунена отливка, вградена в настилката, и така символично да им се поклонят.
Арменска кухня, ориенталско златарство, някоя пицария и множество работилнички, където по традиция се поправят нещата.
Прави ми впечатление, че сецесионът по тази улица не е толкова декоративен, а по-геометричен и сякаш подготвя за силното влияние на Баухаус и по-модерния конструктивизъм, които са завладели изцяло съседната Главна улица. Спирам пред един от най-запазените тук образци на сецесиона по проект на арх. Манолов, на пресечката с "Д-р Вълкович", защото вече бях прочела за съдбата на собственичката Ана, която я издигнала през 1923 г., но загубила и двете си деца и дарила два от етажите на духовници да изнасят беседи. Изяществото често прикрива болка. Споменът за преживяна драма се таи и зад орнаментираната фасада на номер 9, къщата на Христо Станев, чиято история чух от няколко души, а после я и прочетох.
Две уважавани и благотворителни роднински фамилии с предци, избити в Априлското въстание, били свързани още по-тясно от отглеждането и образоването на Христо Станев, роден в Пловдив през 1907 г. Години по-късно с докторат по право от Сорбоната той се върнал и станал успешен и обаятелен юрист, но бил и талантлив музикант, а се заел да организира и спортните клубове в града. Станал зет на Куцоглу.
Лишен, както повечето си колеги след 1944 г. от правото да упражнява професията си, той получил по милост предложение да свири в градския оркестър. С присъщата си гордост отхвърлил милостинята, купил си каруца с кон и по своя воля обикалял пловдивските улици да събира животински кости и други остатъци за екарисажа. С малкото пари, получени за услугата, и с несломимия си дух издържал семейството си.
Събрат по дух му бил прочутият арх. Боян Чинков, дипломирал се в 1925 г. в Берлинската политехника. Къщата му в рационален стил е малко по-нагоре в една странична стръмна уличка и по едно време станала известна като Дом на вицовете. А бюрото му било на самата главна улица срещу знаменитото кино "Екселсиор". Спечелил си той бързо завидна клиентела в Пловдив, но го търсели и от други градове. Разнообразявал безупречната си работа с какви ли не остроумия. Никой не му се сърдел през годините, докато не решил да се пошегува с новата власт. Взел един ден да раздава безплатни банички и мекици на съседите си, за да провери как ще живеят хората при комунизма. Настанала голяма блъсканица, пристигнала милиция, изслушала кроткото обяснение на архитекта и не след дълго той бил обезвреден в затвора. Наложило се самият ген. Де Гол да се застъпи пред българското правителство, за да го освободят.
Като си представя колко много пловдивчани знаят подобни истории, ми си ще да се оправдая, че сигурно ще ги четат и мнозина, далеч от точно този град, и че и в техните градове има такива житейски перипетии, стига да се заслушат в гласовете на хората, а не само в онова, което им говорят туристическите гидове. Защото съмахленството е признак на идентичност, както ми казаха още на същата тази улица "Отец Паисий".
Тя си е останала почти непроменена от социалистическото строителство, дори си е опазила дюкянчетата в днешния свят на молове! Арменска кухня, ориенталско златарство, някоя пицария и множество работилнички, където по традиция се поправят нещата, за да изглеждат лъскави, като излезе човек да се покаже на Главната. Над една пресечка около номер 5 ми се стори, че заоблените ъглови фасади на две срещуположни невисоки сгради са се наклонили една към друга да си пошушукат...
Улицата ме отвежда почти до подножението на Джамбаз тепе, на което е кацнала причудлива къща с кула в алпийски стил – виждала съм я в български филми, мярвала съм я набързо при влизане към центъра с кола, но едва сега прочетох за нея в една от книгите с истории за Пловдив, които си накупих. Построил си я арх. Стефан Джаков около 1925 г., защото много обичал планината от детството си в Карлово. Вярвал, че ще разкраси хълма с въображението си. Заживял там с красивата си съпруга и четирите им синчета. Единият от тях, още невръстен, изчезнал от къщи и го открили чак в Москва, където след време станал признат художник, наречен от тамошната критика певеца на Ленинград. Никой не можа да ми каже кой обитава днес къщата на хълма, но тя изглежда добре отдалеч.
След като научих толкова много нови неща дотук, няма как да не отдам почит на две любими места в подножието на Стария град, който не е в сегашния ми нестандартен маршрут. На ул. "Съборна" може да се види първата европейски ренесансова сграда в Пловдив, изградена през 1863 г. от копривщенски майстори по проект на италианец, личния архитект на султана. Поръчал я забележителният д-р Стоян Чомаков, който вършел чудеса като лекар, но се занимавал и с търговия. Завършил и специализирал във Флоренция, той успявал да съживи самоубийци и не след дълго вече работел край Златния рог. Но искал да живее в Пловдив, и то като европеец.
В новата си къща започнал да приема колеги и приятели от чужбина, но в дома му отсядали и най-видните български държавници и политици. След смъртта му през 1893 къщата била дадена под наем на княз Фердинанд. Впоследствие станала сиропиталище, но като преместили децата, част от нея превърнали в тютюнев склад. За щастие най-сетне я застигнала съдба, подобаваща на великолепието й – от години в нея се излагат платна на Златю Бояджиев. Не мога да им се нагледам. Хороводът на едно от тях така изпълни очите и сърцето ми, че в ушите ми зазвуча строфа от Веско Сариев, майстора на образния стих: В ъгъла гайдата пъшка от здраве и сила,/върху картината тропат хоро, тишината се клати,/стъпвайте леко, да не прогоним от селската вила/земните духове на творци обитатели.
Дали пък не го е писал точно за тази картина? Другото светилище на изкуството и науката тук е Градската художествена галерия в сградата на Девическото училище "Св. св. Кирил и Методий", проектирано от
Йосиф Шнитер в редкия за него стил неоренесанс на мястото на някогашното едноименно първо класно школо, в което през 1857 г. за първи път е чествано делото на светите братя просветители – веднага щом Найден Геров, книжовник и общественик, е могъл да издейства това като първи руски вицеконсул в Пловдив. Самата колекция на галерията представя образци от цялото българско изобразително изкуство, както не съм ги виждала никъде наведнъж.
В подножието на хълма, преди да изляза на Главната, потърсих любимата на всички ни кръчма със стени, изрисувани през 60-те от най-дръзките пловдивски бохеми. Посочиха ми магазин за порцелан. Стените му бяха бели. Нямаше как да мина тичешком през така познатата пешеходна улица "Княз Александър І", затова се опитах да избера с поглед най-неповторимите елементи в цялостния й ансамбъл. Един от тях е гордостта на града, поне в началото на ХХ век – хотелът "Молле", взел името на албанския си наемател, след като бил построен по идея на две сестри, майката и лелята на юриста Хр. Станев, и по проект на италианеца Мариано Пернигони,
който убедил собственичките на терена, колко е важно Пловдив да има вече представителен хотел. Изтърпял доста за изминалия век, хотел "Молле" е загубил от чара си, но успява да прави впечатление, въпреки усилената търговска дейност в подножието му. Между многото други хотели още два приковават вниманието, защото отразяват нравите на своята епоха. Те са предхождали "Молле" с годна-две, но никога не са го надминали по разкош и новаторство. "Париж" и "Берлин" сякаш са се срещнали на едно тройно кръстовище, опиращо на Главната, стъпили върху мястото, където в древността е била арката на затрупания римски стадион. Днес единият е по немски мрачно затворен, а другият изглежда страда, макар да е лъснат отвън.
Отсреща през улицата е най-привлекателната според мен двуетажна сграда - кино "Екселсиор" с напълно запазена необарокова фасада с капандури и влияние на рококо в декоративните колони и медальони. Строена е по същото време като хотелите през 1911 г. от софийския архитект Ставрев, а е ремонтирана през 1939 г. от един от най-видните пловдивски архитекти, Грозев. Предназначена е била за "кинематографичен салон", но сега е като пленница на търговски дейности за лесна печалба.
Надявах се да успея да стигна и до подножието на Сахат тепе, за да потърся родната къща на писателя Асен Христофоров "под каменния юмрук" на хълма, както и къщата, в която е живял Захари Стоянов, но те ще ме почакат до следващото гостуване в Пловдив. Тогава ще си оставя време и за кафенетата на Капана. На тръгване спирам пред паметника на скромния български воин Гюро Михайлов, който също е преместен заради някакво мегапреустройство и май вече го няма и площадчето с неговото име. Но той е представата ми за паметник: героят е паднал, а не стои заплашително на хълм или пиедестал, и човек се прекланя пред него в смирение, а не се озовава под сянката му. Така наведени, четем имената на поетите на Седмия хълм, така, в паваж или плочи, са вписани спомени за хора и събития на много места по света.
За увлекателно разказаните им в книги и в разговор спомени благодаря на П. Петков, В. Балчев, Е. Тодоров, А. Ангелов и на младите ми приятели от artnewscafe.
14 коментара
Уникални сгради! Прекрасен е Пловдив!
Соц.есион...
Как ми се иска да имаше повече хора из цяла България, които да снимат и записват всичките тези интересни истории за сгради, обитатели, съдби. За да помним и да не вярват толкова много хора на постулати за светло бъдеще и преизпълнени петилетки. Трябва да се помни какво унищожиха тези орди от пладнешки разбойници.
Чудесна статия, поздравления!
Разкошен пътеводител! Браво и поздравления! Невероятен поглед към вечността на този специален град!
"Да живееш в Пловдив предполага някаква гражданска отговорност: не можеш просто да съществуваш в този град" - феноменално!
Да си пловдивчанин това е диагноза!
До коментар [#6] от "dikristta":
Не, не е диагноза. Това е призвание! Пловдив е за ценители ;)
Толкова история и традиции имаме в България! По-чести снимки правете!
Тегли ни към Пловдив, щото е хубаво и уютно, затова! :)
Между другото, покрай тютюневите складове се сетих - горещо препоръчвам на всеки, който има път в Беломорието, да се поразходи из старата част на Ксанти!
Сходна, очарователна архитектура, с много "тютюневи" сгради - било складове, било на богати търговци.
Пък и все още може да се разберете на български с по-старите помаци от местните, младите за съжаление се турчеят безвъзвратно...
ДА СЕ МАХНАТ И ЗАБРАНЯТ РЕКЛАМИТЕ ПО ТЕЗИ СГРАДИ
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.