Моля, пипайте

На входа на ресторанта ни посреща мениджър с малка слушалка в ухото. Очакваме знак кога можем да влезем в ресторанта. Междувременно приема поръчката ни - вегетариански и рибни кашер ястия - и дава инструкции. Разделяме се с източниците на светлина - мобилни телефони, часовници - и всякакви други предмети по джобовете. Време е за последното ходене до тоалетната, след което получаваме и черни лигавници. Основното правило гласи: "Помни името на келнера!". В "Блекаут" не можем просто да помахаме с ръка на когото и да е било от персонала. Готови сме.

Първа реакция веднъж седнали - започваме да викаме. Не от страх, просто не сме сигурни къде точно е събеседникът ни и дали ни чува. Чува ни прекрасно. Трябва да се успокоим, защото келнерите не могат да работят. Нашите крясъци ги лишават от ориентира им - нашите спокойни гласове. Втора реакция - главобол. Започва леко някъде на петата минута и се поуспокоява няколко минути, след като си затваряме очите. Със затворени очи преминаваме през предястие, първо, второ, десерт, две чаши вино и една "Маргарита".

Менюто на ресторанта се събира на две страници - едната е за ястия и десерти, втората за безалкохолни и алкохолни напитки. На първа страница трима от нас забелязват "Изненадата на готвача". Предложението отговаря на името си - никой не знае какво ще хрумне да сготви на готвача и неговите глухонеми помощници точно в този момент. Останалата петорка предпочита да не рискува.

Хила носи предястията, като ги разпределя, ориентирайки се по гласа. "Предястие изненада с риба?" "Тук, тук. Отляво на Мати", помагам й. Хила деликатно почуква с чинията пред мен, така че да ми помогне да я локализирам. При нужда просто я връчва на съответния гост, след кратко опипване по ръцете. Сьомгата със зеленчуци изяждам без особени трудности. Накрая, за всеки случай, вдигам чинията до устата си и с кръгове с вилицата по чинията прибирам това, което остава пропуснато до преди малко.

Нашата сервитьорка има малко време да си поговорим, преди да стане време за главното ястие. Личните въпроси са разрешени, но отговорите нямат за цел да изтръгнат нашето съжаление. Работещите тук нямат нужда от съчувствие и помощ. Ние сме на тяхна територия, тук те са важни и забелязани. "Нищо не виждате, нали? Ето така изглежда дневната светлина за мен, вече 22 години. Ослепях напълно за четири месеца, когато бях на 18 години. Диабет. Знам какво има от другата страна. Знаете ли какво означава името ми? Еврейските имена имат по хиляда значения, но едното е светлина, светлина на ангели. Вътре в мен има много, много светлина."

"Много ви моля, по-тихо", мениджърът отново е тук, за да въведе ред. Млъкваме за малко и едва сега забелязвам, че от колоните се лее ранният Джамирокуей. Тук всичко си го бива, дори да не го виждаме. Усещам качествения материал на покривката, салфетките не са хартиени, обслужването е на много високо ниво, а чакането - сведено до минимум. Хила продължава с историята си. "Трудно е разбира, се, но се оправям. Имам куче-водач, което много ми помага. Доскоро живеех с родителите си, но вече съм сама. Мама почина преди четири месеца, татко преди един. Адски ми е мъчно. Какво да се прави, такава ме е създал Бог. Ние сме много голямо семейство. Знаете ли колко прекрасни племенници имам? И не мога да ги видя. Ето затова съжалявам, че съм сляпа."

Нина моли за помощ, иска да излезе навън. Хила я хваща за ръка и отвежда. "Нина се разплака. По-добре е сега, но ще ви чака навън", казва с разбиране. "Когато не съм тук се занимавам с холистична медицина, опитвам се да помагам на хората. Имам си изпитан начин да си подбирам приятелите. Пипам ги! Усещам позитивната им енергия чрез допир и знам с кой е насреща. Още вино? Шардонето е разкошно!"

Основните ястия вече са сервирани. Съседът от дясно дори ползва нож, но моите първи опити да набода риба на вилицата не се увенчават с успех. Бързо се отказвам и от яденето с ръце. Разговорът на масата отдавна е напуснал Хила и нейната история. Успокояващо е, че Хила не разбира езика ни. "Ами то това ядене няма никакъв вкус, като не мога да го видя." "Как можах точно тук да си поръчам кус-кус, каква съм глупачка, как се яде това чудо в тази тъмница?" "На пипане храната изглежда ужасно, но на вкус е още по-ужасна." "Дали пък Хила не ни разказва историята си, за да получи по-голям бакшиш?" Напуска ни поредната позната. "Сама съм си виновна, казва по-късно. Моето развинтено въображение се включи и се замислих какво ли тези слепи сервитьори правят с храната ни. Повърнах", признава си.

Може би понякога е по-добре човек да не вижда такива неща, изпращам такава мисъл към Хила. Малко преди десерта сме забравили напълно защо сме дошли. Не ни интересува разбирането на света на Хила и нейните колеги, по-важното е да разберем защо шоколадовото суфле не е топло. Чува се предложение да изядем десертите навън, само за да се махнем по-рано оттук. Хила почуква с чаша пред всеки от нас. "Някой да е поръчвал "Маргарита"? Не, получаваме коктейл подарък. Този път никой не се оплаква.

"Може би това е смисълът на цялото упражнение? Държим се така, както бихме се държали във всеки един ресторант. Капризни и раздразнителни. За нас тъмното пространство престава да е чуждо", чуди се в тъмнината моята позната. Може би. На излизане, вече на светло, което за Хила остава тъмно, следват прегръдки, обещания да се върнем, благословии за здраве и късмет. Неусетно са изминали три часа. По стъпалата на старинния "Яфо" припваме към плажа. Малко след полунощ животът по крайбрежната улица "Хаяркон" кипи. Температурата на водата на Средиземно море е малко под 30 градуса.

Хила пък ще вземе кучето си, очакващо я на входа на ресторанта, и ще потъне в седалката на таксито, платено от работодателя й. Предстои й един час път до апартамента. "Много ми харесва тук. Обичам контактите с хората, имаме и постоянни гости. Харесва им тъмнината, казват, чувствали се тук уютно, успокоява ги. Имаме и много двойки, които идват тук на романтични срещи. Защо не? Не е ли прекрасно да разчиташ на половинката ти да те нахрани?"