Пролетта на нашето нещастие

Д-р Кимон Ганев е психиатър и психотерапевт с дългогодишен опит, учредител и клиничен директор на Център за психотерапия, психологично и психиатрично консултиране "Динамика". Според него причините, които водят до самоубийство, са различни. "Например в момент на сериозна психична обърканост себеразрушителните ни нагласи могат да доминират напълно", казва той. В други случаи сме крайно неудовлетворени от себе си до степен, в която не виждаме никаква стойност в собственото си съществуване и сме смазани от огромен срам.

"Тогава болезнеността на преживяването ни за нас самите може да е толкова непоносима, че самоубийството да изглежда като логична стъпка, която да прекрати страданието", обяснява д-р Ганев. Още една причина е, когато не можем да намерим мястото си в света, усещаме се изолирани, незачетени и незначителни: "Другите са нашият ад." "А когато се чувстваме безпомощни, не намираме удовлетвореност и смисъл в живота си, не сме признати от другите - тогава е вероятно да носим много голям гняв в себе си. Той може да се насочи навън или към самите нас, под формата на емоционално и физическо самонараняване, включително самоубийство."

Широкоразпространено е погрешното разбиране, че за да посегне на живота си, човек задължително страда от психично разстройство. Националният съюз по психично здраве на САЩ (NAMI) оборва този мит, като казва, че много хора, диагностицирани с психично разстройство, нямат мисли за самоубийство. И по същия начин не всички, които посягат на живота си, са повлияни от психично разстройство. Проблемни връзки, смъртта на близък, загубата на работа и дом, опустошително физическо заболяване, насилие, проблеми със закона - това са някои от честите двигатели на суицидното поведение според NAMI.

Относно хората с психично разстройство изследване на Медицински университет - Плевен, публикувано през август 2021 г. в научното списание Frontiers in Psychiatry, анализира данните за самоубийствата на психиатрични пациенти в България през последните 10 години.

Проучването открива, че едва 28% от самоубилите са имали история на психиатрично лечение, но от тези хора 60% са потърсили психиатрична помощ в последната година преди самоубийството. Най-обичайните диагнози, засягащи хората, отнели живота си, са разстройства на настроението (44%), най-вече депресия, следвани от шизофрения (27%), тревожни разстройства (9%) и физиологични заболявания (8%). Мъжете, които не са в партньорска връзка, при които психичното разстройство е започнало по-рано в живота, употребявали са наркотици и алкохол и са по-ниско образовани, са особено застрашени.

Тази информация е ценна и все пак едва 77 от 281 изследвани самоубийства са на хора с психиатрично лечение. Няма официална информация за това през какво са минавали останалите хора, отнели живота си, дали са потърсили помощ от близки или психолог и изобщо какво се е случило в живота им, за да вземат това крайно решение.

Преживяванията на направилите опит за самоубийство могат да ни помогнат да разберем по-добре.

"Последствията от житейските решения може да се усещат като толкова тежки, че по-добре да не си жив, отколкото да ги понесеш", казва Александра. В нейния случай се изразявали в живот под натиска на физическо и психическо насилие. Като тийнейджърка била във връзка с много по-възрастен партньор, който не ѝ позволявал да си тръгне, да общува с близките си, следял я дори когато отивала до магазина. Александра чувствала избора си като капан - сякаш дори да се освободи физически, не може да се откаже от връзката, защото това ще е провал.

"Бях като в затвор. Изпитвах страх, безпомощност, срам, че не мога да изляза от тази ситуация, вина, че съм предала и разочаровала близките си", разказва Александра. По онова време не знаела за кризисните центрове за жени, жертви на насилие, нито как да потърси помощ. Освен това нямала достъп до информация и не осъзнавала, че е в депресия, че има нужда от професионална помощ и от подкрепата на близките си. "Бях много затворена в себе си, мислех, че знам какво е най-добре за мен, и не разпознавах депресията. Напълно сама и изтощена да се боря, не намирах смисъл да продължавам да живея, чувствах се нищожна", споделя тя. Била убедена във крайното си решение и няколко седмици планирала детайлно как ще го извърши.

Кристина Христова, спортистка, която сега живее здравословно и е изградила щастлив живот, преди години е правила три опита за самоубийство. "Винаги съм била много борбена, душата на компанията, с голяма усмивка и със страхотна самоирония. Затова много от хората, които ме познават, никога не биха си помислили, че мога да посегна на живота си. Но просто изоставих себе си", споделя тя. От дистанцията на времето причината ѝ се струва нелепа, но по онова време страданието ѝ било толкова непоносимо, че ѝ се искало да изчезне. Подобно на Александра, по-възрастният партньор на Кристина я тормозел и следял. Днес двамата са успели да извървят пътя до приятелството през много работа над себе си, но по онова време той скрил от близките ѝ и напълно отричал случилото се.

Според Националната стратегия за психично здраве на България връзката между насилието и психичното здраве е безспорна. "На него се пада една четвърт от тежестта на психичните разстройства като депресия, тревожност, хранителни разстройства, поведенчески проблеми, опити за самоубийство, самонараняване и незаконна употреба на наркотици", се казва в стратегията. Освен това алкохолната злоупотреба, която често също допринася за насилието, е свързана с всеки четвърти случай на самоубийство.

Ако и вие се чувствате на ръба

Ако имате мисли за самоубийство, потърсете помощ по възможно най-бързия начин! "Кажете на приятелите и семейството си", съветва Александра от перспективата на времето. "Понякога може да ти се иска да го скриеш oт тях. Ако е така - професионалната помощ от психолог е най-важното и полезно в този момент", смята тя. В Центъра за психично здраве "Проф. Н. Шипковенски" в София има денонощен спешен кабинет, който предлага психиатрична подкрепа. Центърът разполага и с психолози. Освен това можете да попитате личния си лекар за препоръка към психолог, да потърсите специалист в своя район и онлайн или да се възползвате от безплатните онлайн услуги на платформата за психотерапевтична помощ и емоционална подкрепа в условията на ковид-19 Kabinet.bg.

"Aко сегашното ми Аз можеше да се обърне към тогавашното, бих си казала, че няма нищо на света, което да наложи да отнема живота си", казва Кристина. Седмици след единия опит да отнеме живота си преживявала паник атаки по същото време от деня и сравнява разликата между начина, по който се чувства и живее в момента, и годините, в които е направила опитите си за самоубийство, респективно с Еверест и Марианската падина. Сега усеща, че се е справила прекрасно, и споделя, че е имала нужда се погрижи истински за себе си.

"Трябваше да се хвана за нещо, което да ме измъкне, като спасителен буй, за който да се закрепя, докато морето утихне." Намерила проект, в който да инвестира, започнала да пътува, изцяло сменила токсичната си среда, започнала да се изразява и да канализира енергията си в танци, погрижила се за себе си чрез терапия. И от сегашната си перспектива смята, че една от най-важните мерки е психотерапевтичната помощ.

А опитът на Александра показва, че "в този момент можеш да виждаш ситуацията много изкривена и непосилно тежка. Помага да поговориш с някого - когато изкажеш проблема си, той някак става по-малък. Може и да откриеш, че човекът срещу теб е минал през нещо подобно и напълно те разбира. Или поне да не си толкова сам и безпомощен", съветва тя. Разбира се, важно е да изберем внимателно и с кого споделяме.

Как да помогнем на човек в риск?

Д-р Ганев отбелязва, че когато човек прави опит за самоубийство, е подтикнат от непоносими и неизразими преживявания. "Суицидният жест е краен или последен опит да се изрази неизразимото. Това е и една от основните опори на възможността да се помогне на човек, застанал на границата да сложи край на живота си. Да се говори, като тук говорене означава предимно да се слуша. Да се назове страданието." Естествено е в такъв момент хората да изпитват страх, че ако говорят с близкия си директно, това ще го подтикне към суицидни действия. В действителност според д-р Ганев това, което тласка към самоубийство, е да не отразим страданието на човека пред себе си. Тогава то става още по-непоносимо. Ако не игнорираме тежката реалност, другата крайност е веднага да се впуснем в разубеждаване, предлагане на решения и окуражаване. "Такова говорене се опитва да затвори една част от възможния разговор - за трудното, болезненото, отчаянието, страховитата тъга, безогледния гняв", казва Ганев.

Затова да помогнем истински означава да дадем пространство на близкия си да сподели, без да го осъждаме, притискаме, да изпадаме в паника или да отричаме преживяването му.

Кристина разказва, че и трите пъти хората, които спасили живота ѝ, се погрижили за тялото, но не и за психиката. "Нямах нужда да ми дават съвети и да ми казват, че всичко ще се оправи, а да ме изведат от средата ми и да ми помогнат да потърся помощ", казва тя. Хората, на които е разказала за случилото се, така и не осъзнали сериозността на проблема. Усещането ѝ е, че я осъждат за това, което е направила, без да си дават сметка за причините, като подценяват страданието. Най-неуместното поведение според Кристина е да питаме как точно се е случил опитът. Много по-важни въпроси са "Какво ти помогна" и "Какво правиш, за да не стигнеш отново дотам".

След като Александра се събудила в болницата, дни наред не била на себе си и сега не помни почти нищо от този период. Знае, че психолог или психиатър е дошъл да говори с нея, но ѝ се иска това да се беше случило, когато е била в пълно съзнание. Недоумява и защо след това не е имало проследяване на случая ѝ. В този момент е имала нужда от подкрепа, но оценява колко деликатен е такъв разговор. "Голяма грешка е такъв разговор да бъде назидателен, с реплики от сорта на "О, я не мисли за глупости!". Важното е да уважим чувствата на другия и да го подкрепим." В същото време смята, че не трябва да сме твърде настоятелни и да задаваме много въпроси, защото това може да накара близкия ни да се отдръпне още повече.

Една от официалните препоръки, когато се съмняваме, че някой може да направи опит за самоубийство, е да се обадим на спешния телефонен номер 112. Но, изглежда, оттам могат да предоставят помощ само ако някой се самоубива точно в този момент. На въпрос как да говорим с човек, който споделя за суицидни мисли, къде да потърсим помощ и екип от какви специалисти ще изпратят при сигнал, диспечер на 112 отговаря с крясък: "Ако имате сигнал за тази, дето ще се самоубива, подавайте го, ако не - има интернет!" Другият номер, който интернет търсачката показва, е "Телефонът на доверието", който не функционира. Така че отговорността да говорим внимателно с близкия си в риск, да му дадем пространство да сподели и да потърсим психологическа помощ остава индивидуална.

Какво се случва със семейството?

В България, както в много други държави, изглежда, срамът и стигмата надделяват. Кристина е забелязала, че много хора се срамуват да говорят за самоубийствата или се молят подобно нещо да не застигне семейството им, сякаш е природно бедствие.

Според Националния център по обществено здраве и анализи една от трите водещи причини за смърт сред хората на възраст 15 - 35 години е самоубийството, като всяко засяга пряко поне шестима души. "Семейството на човек, осъществил самоубийство, понася значителни психологични, социални и икономически травми", казват от отдел "Психично здраве" на центъра.

Александър Андонов наскоро научил, че негов познат отнел живота си преди две години, без никой от приятелите му да разбере, отчасти защото семейството скрило случилото се. "Виждам голяма самота в това да си заминеш и така да си устроил света около себе си, че две години на никой да не му се стори крайно подозрително, че не отговаряш на съобщения, не вдигаш телефона, не участваш в живота на хората, които си познавал", споделя Александър. В последните месеци няколко души от широкото му обкръжение, все мъже, отнели живота си. "Изненада ме, че разбрахме за тях почти вкупом, в кратък период от време през есента. Все пак това би трябвало да е изключение, а не редовна новина", споделя Александър. Неговото обяснение е в културната забрана към мъжете да изразяват свободно чувствата си и да търсят помощ. Статистиката също показва, че мъжете са по-склонни да посягат на живота си. "Получава се парадокс, при който мъжът може да пее, играе, рисува или пише за болката, но не и да я изкаже в разговор." Всичко това отключило сред приятелите му по-свободни разговори за самоубийството.

През 2000 г. на български е публикувано ръководството "Как да сформираме група от лица, преживели самоубийството на близък човек" към СЗО. "Културалните, религиозните и социалните табута могат да направят това преживяване още по-трудно. Шок и неверие обикновено са първите реакции на новината", се казва в наръчника. Нещо, което помага е близките на починалия да си дават взаимна подкрепа, базирана на разбирането, че всеки преживява загубата по различен начин и за различно време. Членовете на семейството могат да скриват емоциите си едни от други в желанието си да предпазят, затова подкрепящите приятели са важен ресурс. Задачата им е да дадат възможност на човека, загубил своя близък, да говори свободно за емоциите си и да ги изразява.

Преди да се стигне до фатален край

Според Кимон Ганев ключът е в "говоренето, в което се стои със страданието, за да може на първо място то да бъде озвучено, да заеме място в междуличностното общуване, да бъде поне донякъде разбрано". Оценява, че такова говорене е тежко и трудно, особено когато културата е насочена изцяло към успеха и идеализираните представи за това какви трябва да бъдем. "Идеята, че трябва да бъдеш силен, че слабостта е недопустима. Такава среда, такова отглеждане, такова общуване прави нещата по-блокирани и безизходни. В този смисъл може да се каже, че създаването на култура на възможното различие и на допустимата слабост е превенция на самоубийствата", казва той.

Освен това съветва да се грижим цялостно за себе си, да общуваме пълноценно с другите, да разчитаме на взаимната си съпричастност и да изграждаме разбиране за себе си. Включително грижата за физическото здраве, да се вглеждаме в себе си и да изслушваме другите, без да даваме оценки или съвети.

Александра е забелязала колко ѝ е помогнало да се учи да живее със себе си без постоянната нужда да бъде с някого или да прави нещо. "През целия живот ни учат как човек трябва да има приятели, партньор, деца, но рядко се говори за това как да опознаваме себе си и да се чувстваме комфортно със себе си", смята тя. Опитът на Кристина води към същото. Сега за нея е важно да признава пред себе си и другите как наистина се чувства и да казва "Не". "Ако таиш емоциите в себе си, те се превръщат в къртица, която дълбае тунели в теб, на фона на фасада, която може да изглежда добре", споделя Кристина.

Друга книга на СЗО, също достъпна на български онлайн, е озаглавена "Профилактика на самоубийствата. Методичен материал за учители и друг училищен персонал". Самоубийствата са една от водещите причини за смъртност при тийнейджърите и превенцията е един от най-важните елементи. От организацията препоръчват учителите и училищният персонал да обърнат внимание първо на своето психично здраве. Иначе трудно биха могли да общуват качествено с учениците и да забележат, когато някое дете е в риск. Съветват също да се работи за позитивната самооценка на учениците. Ключово е те да получават подкрепа, да имат разбиране за психичното здраве и грижата за себе си, да знаят къде и как да търсят помощ. "Децата и юношите не трябва да бъдат постоянно под натиск да вършат повече и да се представят по-добре", казват експертите на СЗО. Добавят, че не е достатъчно за едно дете да му се казва, че е обичано - то трябва да се чувства обичано, а между двете има голяма разлика. Както и "децата трябва да бъдат не само приемани, но и ценени такива, каквито са". Колко често българските деца усещат такова отношение в училище или вкъщи?

С какво помага държавата?

Според Александра за самоубийствата на практика не се говори, въпреки че психичното здраве се превръща във все по-популярна обществена тема.

В доклад, озаглавен "Национална стратегия за психично здраве на гражданите на Република България 2021 - 2030 г." се отбелязва: "Продължава да съществува нагласата да се омаловажават изнесените данни за самоубийствата и за качеството на психичноздравното обслужване."

Според доц. д-р Христо Хинков, директор на Центъра за обществено здраве и анализи, България е участвала в програмата на СЗО SUPRE за намаляване броя на самоубийствата, с програма през 2000 - 2006 г., когато са отпечатани и преведени ръководства за суицидопревенция. "След 2006 г., въпреки разработена и предложена нова програма за шестгодишен период, на практика няма дейности, които да са финансирани от МЗ. Тези дейности са извършвани изцяло на доброволчески принцип", казва Хинков. През 2013 г. в спешен порядък е приета програма за превенция на самоубийствата заради поредица самозапалвания. "Но реални дейности по нея започнаха едва в началото на 2015 г. и това беше възможно с финансиране (810 000 евро - бел. ред.) по Норвежкия финансов механизъм (НФС)", добавя Хинков. Някои от основните дейности на програмата са били обучения на специалисти и подобряване на събирането на информация за самоубийствата в България. От 2017 г. съществува онлайн информационна система, която би трябвало да позволи по-подробни анализи на темата у нас през следващите години.

В случай че ползите от административната дейност не са достигнали до вас и близките ви, специалистите и хората, преживели опит за самоубийство, препоръчват лична консултация с психолог. Според Кимон Ганев това е от полза за всички засегнати, тъй като може да разшири перспективите за обстоятелствата и решенията.

А преди това според него "имаме отговорност пред себе си и пред близките си какви ценности ни движат и какви нагласи изграждаме. Нагласи на внимание към себе си и околните, поемане на отговорност, способност да понасяме фрустрация, да бъдем в контакт с целия диапазон на преживяванията си, да сме свързани автентично с другите".