Неща

Книга | Времето (не) е наше

"4000 седмици" на Оливър Бъркман променя нагласата спрямо заетостта, смисъла и опитите да свършим всичко на всяка цена

Румяна Тихолова

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.

Според организационния психолог Адам Грант "4000 седмици" на Бъркман е най-важната книга, писана някога по темата управление на времето.

Четири хиляди седмици са ужасно кратко време, за да ги пропиляваме, смята авторът на "4000 седмици: Управление на времето за простосмъртни" (издадена на български от AMG Publishing), Оливър Бъркман, бивш колумнист на Guardian. След дълбоко пристрастяване към всякакви джаджи и хватки за суперефикасно уплътняване на всяка минута Бъркман прегръща нелекото поражение: реалността винаги те застига и по-добре да не зариваш като щраус глава в пясъка. Никога няма да успееш да свършиш всичко, което искаш, да изчетеш всичко, да отговориш на всеки пост, имейл, да удовлетвориш неистовата настойчивост, с която околният свят сграбчва вниманието ти.

Четири хиляди седмици всъщност не са малко: това е средната продължителност на един човешки живот, или почти 77 години. В България очакваната средна продължителност на живота даже е под този праг, към 74 години. Книгата на Бъркман е покана за размишление и избор: можем ли да ограничим съревнованието с "изтичащото време" и да се сприятелим с него?

Едно по-ранно изобретение, влязло в масова употреба с ритъма на Индустриалната революция, променя из основи начина, по който градим отношението си с времето. През Средновековието хората разпределят труда и останалите дейности според сезоните или смяната на деня с нощта - те са потопени във времето наред с природния цикъл.

Философите nо-късно определят сходни феномени като "дълбоко" време: животът се развива в самото протичане на времето, без то да е отделено от съзнанието и преживяването на индивида като някаква външна територия, абстракция. С епохата на двигателите и фабричния труд обаче изниква нуждата да се координира поведението на големи групи от хора с надежден и възприет от всички метод за измерване. Навлизаме в ерата на "тиктакащите", механични часовници.

Бързо и работници, и работодатели започват да гледат на часовете като разменна монета, средство за покупко-продажба, ресурс, привързан към стойност, който трябва да се потреби. Времето спира да е нещо, органично свързано с битието ни; усещаме го като отделна поточна линия, която трябва да изпълним с нашата заетост. "То престава да бъде водата, в която плуваш като риба, а се превръща в нещо, над което трябва да вземеш надмощие и да контролираш", пише Бъркман.

Технологичните революции без съмнение моделират труда ни като интелектуално наситен и физически поносим, но никак не помагат на приятелството ни с времето.

Икономическата наука, както и психологията от десетилетия отчитат, че човешката природа е склонна повече да оползотвори наградите "сега", отколкото да изчака, получавайки повече стойност в "бъдеще". Един от популярните примери е неохотата на хората да спестяват. Политиките на държавите също по-скоро гравитират към къс, а не дълъг времеви хоризонт.

На фона на това наше присъщо "късогледство" е озадачаващо как сами, но не и без побутването на популярната бизнес култура изкривяваме чувството на удовлетвореност в потока на личното и професионалното ни време. Оценяваме всеки момент спрямо полезността му - все едно времето е инвестиция или стока, купена от магазина. Разсрочваме пристигането до острова на наградите надалеч в бъдещето - "нали трябва още нещо да свършим", разтягаме хоризонта на нощи и дни с неуморна надежда, че, надскачайки ограниченията, ще "изцедим максимума" от часовете.

Иронията е, че доста подобни стратегии работят, но при цена - оставят усещането, че титаничната ни продуктивност в крайна сметка е ускорила още повече времето. Благодарение на усилията ни светът се върти лудешки, а ние посрещаме тази реалност вместо с радост с тревожна несигурност.

На едно място в книгата Бъркман сравнява времето с "побесняло малко дете": колкото повече се опитваш да го озаптиш, толкова повече се изплъзва от контрол. Нищо чудно, че "страхът да не се изпусне моментът" ни заобикаля като една от най-разпространените неврози на ранния ХХI век.

Бъркман съветва да прегърнем "радостта, че винаги ще пропуснем нещо". Изборът изглежда честен - не можем да захапем всички ябълки в градината едновременно. Във всеки определен момент дъвчем една-единствена ябълка. Ако се вгледаме с удоволствие и наслада в света около нас, времето престава да бъде само 4000 седмици, а ни понася в своята необятна безкрайност.