Мрак и нова надежда в Берлин

"Дахоми" е добър, но не изключителен разказ за връщането на 26 статуи, откраднати от френските колонизатори през 1892 г., от музея за древно изкуство в Париж обратно към кралство Дахоми в Бенин. Чуваме гласовете на статуите на древните крале да се питат къде се връщат и съществува ли още родината, която са напуснали.

В публични дискусии младите бенинци на свой ред дискутират дали 26 статуи са добро начало или шамар от бившите им колонизатори, които държат още 7000, и въобще трябват ли им статуи.

В речта си на церемонията по награждаването Диоп отбеляза колко е важно да не загърбваме историята си, а да я преработим, за да стане тя основа на бъдещето ни. И как няма по-добро място за този филм от Берлин - свидетел на най-тъмните моменти на човешката история и на най-обстойното й отработване.

Към друг мрачен исторически момент сочи ирландският "Малки неща като тези" с Килиан Мърфи ("Опенхаймер") и Емили Уотсън и продуценти Мат Деймън и Бен Афлек: чак до 1996 година католическата църква в Ирландия малтретира млади бременни момичета в така наречените Магдаленски приюти. Уотсън е смразяващото лице на системата като игуменката сестра Мери и съвсем заслужено получи "Сребърна мечка" за второстепенна роля.

Килиан Мърфи в "Малки неща като тези" Източник: Shane O’Connor

Третият забележителен исторически документ е австрийският "Банята на дявола" на Вероника Франц и Северин Фиала, продуциран от съпруга на Франц Улрих Зайдел, за млада току-що омъжена жена през XVIII век, изпаднала в депресия - състояние, към което обкръжението ѝ нито изпитва интерес, нито има капацитет да помогне. Филмът е базиран на исторически протоколи отново за насилието на католическата църква върху жените, този път в Австро-Унгария. Аня Плашг е незабравима в главната роля, а камерата на Мартин Гшлахт приближава максимално до действието и допринася за автентичността на филма, за което той беше награден със "Сребърна мечка".

Аня Плашг в "Банята на дявола" Източник: Ulrich Seidl Filmproduktion / Heimatfilm

Може би най-силният филм сред наградените е трагикомедията "Умиращ" на Матиас Глазнер, тричасов жест към собственото му дисфункционално семейство. Той пише сценария след смъртта на майка си и баща си преди няколко години. Филмът събира гигантите на немското кино Ларс Айдингер (синът Том), Корина Харфух (майката Лизи) и редица други, които правят всяка секунда истинска наслада - за отбелязване е 24-минутният диалог на кухненската маса между Том и Лизи, ненадминат едновременно по жестокост и комичност.

Корина Харфух и Ларс Айдингер в "Умиращ" Източник: Jakub Bejnaroвicz

За три часа филмът не оставя много надежда за традиционното семейство - но според героите му, репетиращи за концерт с класическа музика, надеждата произлиза не от съдържанието, а от съвместното изживяване на изкуството. И така "Умиращ" е един от редките филми, след които излизаш малко по-различен, за което Глазнер беше награден със "Сребърна мечка" за най-добър сценарий.

Отличени бяха и по-нестандартните, макар и не най-забележителни филми от състезанието: Бившият хипопотам на Пабло Ескобар Пепе в по-голямата част от едноименния филм на Нелсън Карлос де лос Сантос Ариас (със "Сребърна мечка" за режисура) ни се присмива от екрана и като в транс ни разказва как го гонят, за да го убият в колумбийската джунгла. В "Империята" на Бруно Дюмон (награда на журито) синът на междупланетарните тъмни сили се е родил в нормандско село на атлантическия бряг и група извънземни се борят точно там едни срещу други, като от време навреме се прибират в междузвездните си кораби, приличащи на двореца Версай или на френска катедрала.

"Империята" на Бруно Дюмон Източник: Tessalit Productions

Най-вероятен касов хит ще бъде "Друг човек" на Арон Шимбърг, в който Себастиан Стан ("Отмъстителите") играе човек с деформирано от рядко заболяване лице, който успява да се излекува. Но като красавец открива, че маската на бившата му болест може би не е това, което е отнело щастието му. За емпатичното превъплъщение Стан взе "Сребърна мечка" за актьорско майсторство.

Себастиан Стан в "Друг човек" Източник: Faces Off LLC

България също беше представена на фестивала, макар и не с филм: Маргарита Стойкова беше най-младата актриса сред тазгодишните десет "Изгряващи звезди", избрани от общо 32 номинации. Главната роля в "Диада" на Яна Титова ѝ донесе това отличие, което тя отбеляза с едно от най-симпатичните представяния на награждаването.

Въпреки редица добри попадения прощалното издание на ръководното дуо Карло Шатриан и Мариет Рисенбек още веднъж оголи слабостите на тяхното управление.

Очакванията към Шатриан като артистичен директор да определи по-ясно характера на Берлинския кинофестивал не се сбъднаха през последните пет години. Берлинале не е нито магнит за големите режисьори като Кан, нито стартова рампа за оскарите като Венеция.

Берлин обаче е магнит за широката публика - никъде по света не се събират толкова много киномани, както през февруари в германската столица. В добрите години за 10 дни тук се продават повече от 500 000 билета. С тези предпоставки надеждите към директора Шатриан бяха да превърне фестивала в лидер на авторското кино, с повече експерименти и нови открития, както беше успял преди това в Локарно.

Вместо това той отвори новата секция "Срещи", четвърта на брой на фестивала - със собствени награди и така канибализира основното състезание. Шатриан е безспорен синеаст, който се интересува от киното, но не се интересува от хората, които го гледат. В известен смисъл обратното на предшественика му Дитер Кослик, който се концентрираше много върху хората и много малко върху киното.

И така надеждите са пренасочени към Триша Тътъл, новата директорка на "Берлинале" - американка, идваща от Лондонския кинофестивал, успяла да му придаде нов облик с експериментални секции. Тътъл е чаровна, с чувство за хумор и с разнообразен филмов вкус - любимите ѝ филми варират от класики като Ингмар Бергман до авторско кино като Селин Сиама ("Портрет на младо огнено момиче") или холивудски блокбъстър като "Терминатор". Какво ще се получи от тази смес ще разберем след точно една година.