Маркес в своя лабиринт

Би трябвало, защото Джералд Мартин, толерираният, впоследствие и единствен официален биограф на Маркес, е вложил седемнайсет години в написването й, интервюирал е повече от триста роднини и приятели на писателя и плодът на това дълго занимание е увлекателен като роман. Той е както за страстни любители на Маркес, така и за хора, които нямат представа какво, кой или къде е магическият реализъм, Макондо, Латиноамерикански литературен бум и защо точно този колумбиец получава Нобелова награда през 1982.

Джералд Мартин с усет към детайла и атмосферата и с ясното съзнание, че не трябва да изпада нито във възхвала, нито в евтина критика, проследява подробно и максимално обективно как двете тела на Гарсия Маркес, конкретното физическо и житейско и другото, мастиленото и въобразеното, се преплитат, как неизбежно си влияят и как от нещо лично, частно и интимно като собствения живот се получава литература от най-високо качество.

Маркес е роден в Аракатака (не звучи ли като абракадабра?), името на малкото градче означава, на езика на войнствените чимила от индианската група арауак "мястото на прозрачните води". Потокът на живота на Габито, малкия Наполеон, както го нарича дядо му, старият полковник, който все очаква пенсия, която никога не пристига, не е прозрачен, чист и ясен, от самото начало е шарен като локва машинно масло, отразяваща лъчите на слънцето. Детството му е белязано от Хилядадневната война и от "Хиляда и една нощ", от суеверия и джентълменство, от историята за убийството, което дядо му извършва, и най-вече от факта, че майка му и баща му го изоставят. Маркес цял живот ще остане оплетен в мрежата на роднински и приятелски взаимоотношения на любов, омраза, приближавания и разриви, към това ще се добави влечението му към собствените му разбирания и за mamagallismo, и за индивидуализъм, чест, дълг и някак логично, поне за него самия, и неусетно ще се прояви привързаността му към хората, които притежават власт (през годините негови лични приятели са десетки министри, президенти, диктатори, монарси и милиардери).

Преди да започне да чете и да се научи да пише, Гарсия Маркес рисува и като дете изкарва пари по този начин, изрисувайки етикети и табели за супермаркети. Когато заявява, че ще се откаже от юридическото си образование, баща му пророкува, че съвсем скоро ще е принуден да яде хартия. Това, макар писателят да преминава през тежки моменти и кризи, не се случва. В един момент му се налага да спи върху топове хартия, но листовете, които Маркес яде, са литература и журналистика, при това единствено с метаболизма на погледа и с лакоми пръсти върху клавишите на пишещата машина, едва "Любов по време на холера" е писана на компютър. Влияние му оказват както Кафка (в превод на Борхес), Достоевски (преди всичко "Двойник"), Джойс, Фокнър, Вирджиния Улф (един от псевдонимите му е Септимъс, тъжният герой от "Мисис Далауей"), Пруст, Конрад и Хемингуей, така и дългогодишната му работа като колумнист, разследващ журналист, кинокритик, редактор на списания, пътуващ търговец, копирайтър в рекламна агенция и любовта му към валенато, Барток, "Бийтълс" и кубинските пури и революция.

След като Джералд Мартин ни е превел през дългите разклоняващи се коридори на лабиринта Маркес, той ни отвежда и до момента, в който лабиринтът започва да забравя, че е лабиринт. Прекарал целия си живот като олекотен вариант на Фунес, героят на Борхес, като "професионален помнещ", както сам се нарича, Маркес започва да страда от прогресивна загуба на паметта. Човекът, който е спрял да пуши от страх да не започне да забравя, преборил се е с рак, преживял е клошарско съществуване в Париж, преодолял е силния юмручен удар на близкия си приятел и настоящ Нобелов лауреат Варгас Льоса, от който изпада в безсъзнание, та този човек в момент, в който вече не се сеща за целите заглавия на собствените си романи, но с напомняния възстановява истории и подробности от далечното минало, казва с печален глас на своя биограф: "Писал съм достатъчно, нали? Хората не могат да са разочаровани, не могат да очакват повече от мен, нали?" Въпреки тази моментна печал и факта, че, изглежда, вече няма книги, които да напише и че новият му живот - краят на неговия живот - е започнал, Маркес се противопоставя с галантност, хумор и оптимизъм на състоянието си. Книгата след описание на неимоверно бляскаво и почитащо събитие завършва с думите на все още остроумния писател в отговор на възхищението на биографа: "Ами хубаво, че беше тук - заключи накрая той, - така ще можеш да кажеш на хората, че не сме измислили тая история."