Капитал: Light
Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.
Може би няма нищо изненадващо в това, че именно режисьорката Възкресия Вихърова поставя най-откровената българска политическа и социална сатира, излизала в последните години – "Ковачи" от Алек Попов на сцената на Университетски театър НБУ. След като беше отблъсната от държавните театри като създаваща едни крайно различни продукти, стряскащи вкуса на най-масовата публика, режисьорката изчезна от театралните афиши по "Раковски" за няколко години. Един от най-радикалните ни режисьори поставя днес политическа сатира, театрален жанр, напълно изчезнал по нашите земи, мимикрирал в буфонади и комедийни шутки.
Не е странно, че след най-популярната съвременна сатира, разобличаваща бита и душевността на българските обитатели на посолства - "Мисия Лондон", авторът Алек Попов пише и пиесата "Ковачи". Пак политическа сатира, в която основни действащи лица този път са германски обикновени граждани на статистически доказания най-щастлив град Оснабрюк и група чуждестранни работници от Балканите, обслужващи трайното щастие на домакините по европейския социален проект "Помощник в брака". В тази пикантна, на ръба на вулгарното история, наречена от своите създатели коментар на ежедневно-битово, медийно и политическо ниво, се поставят под съмнение и критика недокосвани от театъра ни съвременни теми, като мястото ни сред другите в Европа, сблъсъкът на ценности, етикетите, които взаимно си поставят различните нации, напластените стереотипи и най-вече тревожното разколебаване в т.нар. светло европейско бъдеще, където човекът, привидно цивилизовайки се, напуска човешкото. Всичко това би звучало опасно банално, ако не беше изпълнено с цветния език на Алек Попов. От бруталната му откровеност животоспасяващо се нуждае родният театър, както и премерено радикалната режисура на Възкресия Вихърова.
"Ковачи"
се играе на 10 декември от 18.30 ч на сцената на Университетски театър НБУТекстът, първоначално създаден като разказ и определен от своя автор като "провокативна история, изследваща трансформациите на сексуалното желание в развитите общества" е включен в американската антология Best European Fiction 2011. Миналата година разказът дебютира като радиопиеса, отново под режисурата на Възкресия Вихърова и най-после намери своето най-добро място – театралната сцена. Спектакълът умножава знаците и възможностите на текста, като го превръща в микс от радиотетър, гротеска, кино и вариете. Всяка най-малка възможност за изпадане в битовото е заглушена с елегантна пародия на експресионистичен театър, миксиран с балкански темперамент, рекламни клишета от 50-те, черно-бяло кино, камери, които следят и преекспонират до огромни размери образите, и заедно с бутафорните костюми и аксесоари ни въвеждат във фантастичната антиутопия, наречена "светлото европейско бъдеще". Всичко това не без помощта на чудесната игра на актьорите Ася Иванова, Антоанета Петрова, Михаил Милчев, Росен Белов и студенти от програма "Театър" на НБУ.
Във финалните кадри на тази антиутопия член на най-щастливия град Оснабрюк и жертва на светлото бъдеще рисува последна апокалиптична и напълно цивилизовала се картина на бъдещия град Сливен (роден за един от многодетните мургави наети "ковачи на щастие"). Един ден, ако се следва Големия механизъм, Сливен ще израсне от стъкло и стомана, а магистралите ще са опънати като конец, тоалетните ще светят до бяло, а на върха на най-високата сграда ще се върти логото на Европейската централна банка. Всичко това за сметка на обуздания нагон - твърди германският гражданин. А нима това не са етикетите, с които взаимно се замерваме. От едната страна е нашето клише за германеца - сух, нелеп и доведен до пълна импотентност. От другата е тяхното клише за тъмния балкански субект - потен, космат, произвеждащ деца и отдаден на атавизми... Но също така от едната страна стоят гражданите на статистически доказания най-щастлив град Оснабрюк, а от другата – статистически доказаният най-нещастен европейски народ.
Защо, пита средностатистическата Хайде своя съпруг Долф, сме най-щастливи, като тук лятото е хладно, често вали, нито градът е богат, нито красив, доста е обикновен. Може би точно затова – отговаря Долф, защото е съвсем обикновен. В тази диктатура на обикновените всяка сатира е наложителна, всяко различие – също.
Все още няма коментари
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.