Думи за Алек, ужасно закъснели

В онази дъждовна вечер беше добре, може би още малко по-притихнал. Хапна и похвали гювеча, макар да не беше станал. Не пи нищо освен много, много вода. Липсваше само онази сардонична усмивка, която така добре изразяваше погледа му към света - претеглящ, критичен, без илюзии, но и без фатализъм и черногледство, разбиращ човешкото, без да го надценява, и именно затова опрощаващ и обичащ.

Вместо това беше по-вглъбен в себе си, по-обърнат навътре, сякаш там междувременно участваше в съвсем друг филм, в който се дебнеха със също тъй овладян и неумолим противник.

Не бях си представял, че някой може да пише толкова смешно за българското, колкото Алеко, и този някой да се казва Алек, и да го прави на ниво, каквото традиционно асоциираме с англосаксонския литературен свят.

Димитър Камбуров

Именно от тази нова вътрешна съсредоточеност разбрах, че Алек е решен да надвие, че ще продължи тази тиха битка на дебнене и надхитряне с оня сериен убиец. И че е решен да не му се дава. Но че също така е наясно колко оня го бива да убива. Виждал съм хора, мъже главно, които се отказват и оттеглят от живота, преди той да ги напусне. Алек не се беше отказал и нямаше да се откаже докрай. Само дето беше наясно колко оня го бива

Бяхме по-скоро познати, свързани покрай общата бразда на литературата, в която теглехме според силите си: аз - малкото си рало, той - дълбокия си плуг. Пишехме си от дъжд на вятър, най-често го врънках да ми праща PDF-и на книгите си на английски, за да го преподавам в Тринити колидж в Дъблин. Веднъж го навестих в Бургас за кратко, но усещането ми е, че с Алек се засичахме изключително в чужбина. Така в края на февруари 2022 се случихме в Дом Витгенщайн във Виена: самолетни разписания ни бяха събрали два дена преди останалите от конференцията, на която щеше да представи последния си роман "Мисия Туран". Тъй две нощи бистрихме литературата.

Преглед на оригинала

Помня, че Алек меко ме нахока за невежото ми високомерие. Каза, че не съм бил в час с вкуса на публиката, че хабер съм нямал какво определя дневния ред на родната литература в момента. Че съм гледал само Господинов, а че дори онова, което той, Алек, пишел, минавало за трудно и за голям зор за по-широката публика. Рекох му: кажи кого четат хората, да вляза в крак. Ето този е списъкът, който съм си записал онази вечер: "Стопанката на Господ" на Розмари Де Мео, "Живот в скалите" на Мария Лалева, "Глина" на Виктория Бешлийска, "Бабо, разкажи ми спомен" и "Тъй рече Баба Ега" от Иванела Самуилова, "Откраднато, обречено, опазено" от Искра Урумова, "Кралицата на краставиците" от Йорданка Маринова

Не ги препоръчвал. Тези са, каза, книгите с тиражите, дето са в очите и в главите на хората. Може и да не ти харесат, обаче всеки, дето си мисли, че има общо с литературата днес, трябва да е наясно какво става и какво върви в момента, кой дърпа конците, кой е ГЕРБ в литературния парламент, в голямата говорилня на българската литература. Иначе, ако искаш да четеш нещо, дето яката си го бива, чети разказите на Радослав Парушев (май имаше предвид "Само за напушени") и всичко от Велина Минкова, но първо "Доклад на зелената амеба за химическия молив".

На следващия ден Русия нападна Украйна. Както бях съсипан и обезверен и всеки момент очаквах да науча, че са прегазили страната, Алек ми каза да се стегна и да не унивам. Нямало толкова лесно да се даде Украйна, ни Киив бил паднал още, ни Харкив, ни Одеса, ни Лвив, вече почвал отпорът. Пак сме щели да си говорим, но на Русия хич не ѝ била в кърпа вързана работата, каза и ми просветна в онзи първи най-мрачен ден.

С Алек се запознахме, мисля, през 2007-ма, когато той беше един от точно четиримата български автори, които избрах за своя литературен салон "Нобелирани и други" в Червената къща през 2006-2007 заедно с Емилия Дворянова, Теодора Димова и Георги Господинов. Романът му "Мисия Лондон" току-що ми се беше случил като шок и чудо.

По онова време снобски презирах сатирата в литературата, вярвах, че мястото ѝ е по вестниците и че теория на сатирата е нещо като дървено желязо. Бях захванал романа на Алек без очаквания, ако не се брои тайничката надежда, че може да ме нахъса за кратичка разкатаваща разправа в "Култура".

Книгата хубавичко ме шамароса: българин беше написал роман с български образи в български сюжет за български времена и нрави в българска среда насред български политсоциален и културен контекст. Ала същият този толкова български като обект на изображение роман като сюжетна организация, като портретуване на героите и автохарактеристика, като език, синтаксис, слог и стил се беше оказал нещо съвършено чуждо, непознато и малко нещо невъзможно - нещо изпипано и шлифовано, нещо твърдо, тъмно, гладко и блестящо като карбонадо; и толкова добро, че сякаш беше гениално преведено от примерно английски, предвид факта, че действието се развиваше в Лондон.

Не бях си представял, че някой може да пише толкова смешно за българското, колкото Алеко, и този някой да се казва Алек, и да го прави с ниво на професионализъм и можене, чиято образцовост традиционно асоциираме с англосаксонския литературен свят на властни издателства и мракобесни редактори. "Мисия Лондон" беше за мен бяла лястовица, бяла врана, бял слон: книга, която просветляваше хоризонта пред българската литература по най-съществения възможен начин - като кротко и без патос беше пределно непровинциална и като владееше свободно чужди литературни езици и ги сменяше като любовници, както пишеше Павич.

Това да може да се прави българска литература, която така да познава българското, да му се надсмива и да го подиграва, да го разкрива и да го разкатава, но без да го разобличава или унижава, а смехът ѝ да е помитащ и все пак милостив, и тя да е написана от български писател, който да е в същото време стройно и естествено европеец и космополит - всичко това не можеше да бъде и беше факт. Бях станал свидетел на епифания.

После се оказах в Ню Йорк, докато четях "Черната кутия" в редактираната ѝ версия "Ниско прелитащи кучета". Усещането за откровение може би не беше дотам силно, но тази книга ме порази с друго посмяване - със спокойствието и лекотата да описва и разказва за чужди светове - за неведомата машинария на живота в САЩ и в частност в лудия Ню Йорк. Живеех в същия този град от поне година и през книгата на Алек хем го разпознавах, хем ми се явяваше като за пръв път: по-ярък и рязък, по-прагматичен, ефективен, неумолим и обтекаем като перата на патиците в The Lake при The Ramble или като корубите на костенурките на Turtle Pond. И за втори път се почувствах благодарен, че български пишещ брат е дотам непровинциален.

Автор : Анелия Николова Преглед на оригинала

Преди да се захвана със списъка на Алек от Виена, седнах да прочета "Мисия Туран". Тази мисия се оказа и същата, и много различна от онази отпреди двайсет години. Българското пак ѝ беше централно и отново се разкриваше в споделена контактно-контрастна среда с друга нация, този път уж по-изостанала. Книгата обаче слизаше по-надълбоко от подмолите на нравите, въжделенията и страховете на българското дипломатическо тяло зад граница и обслужващия го български корпус.

Телесността в представянето беше все така определяща, но фокусът беше преместен към актуалния етап на ретрограден и по този начин най-модерен национализъм и към коридорите и кулоарите на политическата и икономическата власт в България. Романът беше далеч по-безпощаден, безкомпромисен и откровено попиляващ всякакви политически, икономически, научни и националистически елити. Пипаше надълбоко и не оставяше камък върху камък, докато в същото време разказваше съвършено откачена и обезоръжаващо истинска история за хала - демографски, националистически и мистико-исторически - до който сме я докарали напоследък.

И още нещо: Алек открай време завежда не само българското по високите етажи и зад граница. Той отдавна е зает да развенчава и направо да разбива литературно изобразителни табута, измежду които представянето на секса в прелестно-абсурдната му моторика, във възвишено-нелепата му хореография е сред най-дръзките му постижения. И в "Мисия Туран" перото му пак танцуваше по ръба на бръснача.

Няколко месеца по-късно се случи така, че преводачката на романа Трейси Спийд ме помоли да прочета още веднъж българския оригинал, като си набележа всички потенциално трудни или опасни за превод на английски места. Това второ фокусирано четене ми отвори още повече очите за нещо, което само подозирах. Човек не би очаквал (или поне аз не очаквах из-от предразсъдъците си спрямо жанра на сатиричната дистопия), че е възможно да се работи дотам езиково прецизно при такова лексикално, синтактично и фигуративно богатство, докато се съхранява такава естественост, пластичност, пъргавина и тяга на фразата, изказа, описанието, разказа, диалога.

При първия прочит се бях възхищавал изключително на страхотно оплетената история, на смелостта, смеха и пъстротата от стилове, интонации и тоналности. Но при втория прочит пред очите ми се разкри непомерната езикова мощ на писането на Алек, това свръхбалансирано съотношение между прецизност, богатство, естественост и - може би най-важното - ненатрапчивост, незабележимост на цялата тази езикова машинария, сведена до чистата функционалност на разказваната история, на целостта, структурата и композицията, на пълнотата на изображението и жизнеността и убедителността на проектирания от самия роман свят. Тази своеобразна самоубийствена ефективност, тази саможертвена функционалност на езиковата направа в романа на Алек беше поредното чудо, което ми подари литературата му.

От декември преди Коледа до 22 март така и не се чухме. Не смеех да го питам и как върви. Така и не посмях докрай. Така и нищо не написах за него през всичките тези години, в които му се възхищавах и виждах колко важни и казващи са толкова забавните му книги. С голям грях и дълг останах. Дано го изкупя, преди да ме смаже вината вече не към него, а към светлата му памет.

Светъл да е пътят ти към светлината, Алек! Ще гледам да си наоколо, докато ме има!