Добрият, лошият и безучастният

"От малка и покрай моите заболявания изпитвам съчувствие към хора с проблеми, които не са имали късмета да имат хубаво семейство като мен." Членува в сдружение "Подай ръка", в CVS, които работят с малцинства и маргинализирани групи в Чехия и Македония. Помага на младежи без родители да си намерят работа. Убеденият й активизъм и желание да предизвика социална промяна я отвежда до специалността "Социални дейности" във ВТУ. Но там се сблъсква с образование, което е далече от реалността. "Лекциите се водеха от преподаватели, които никога не са стъпвали в дом, дадоха ни стари учебници от СССР и всичко ми се струваше неактуално и неадекватно", обяснява Мануела Попова.

Другият извод, до който стига, е, че помощта й за отделни хора в нужда е много важна, но е добре да работи за постигане на по-големи цели, да достигне до по-голяма аудитория. Започва да учи маркетинг и пиар и влага уменията и опита си в кампанията "Не ми се обиждай, но...". Проектът зрее дълго време, но кулминацията е, когато на едно интервю за работа споделя, че има ТЕЛК, и човекът отсреща реагира с насмешка, невярващо, с думите "Ти не си в количка, как така си инвалид?".

Автор : Владислава Атанасова Преглед на оригинала

"Създадох "Не ми се обиждай, но..." не за собствения си балон от осъзнати и толерантни хора, нито за крайнодесните, които мразят всички наред, а именно за тези по средата, които понякога просто не се замислят колко могат да бъдат различни хората и че думите, с които се обръщат към тях, са важни", казва Мануела. Тя подчертава, че няма такова нещо като малко расизъм и малко дискриминация. Уж невинните подхвърляния, маскиращи обидата със смях и вицове, нанасят вреда и могат да наранят много. Но често хората, които ги търпят, не реагират, защото са се уморили да живеят в постоянна битка.

Именно защото Мануела иска да излезе от личния си затворен кръг от познати и да стигне до максимално много хора, тя кандидатства за скромно финансиране от "Български фонд за жените" - 2000 лв., които иска да използва за фотограф и платена реклама във фейсбук. Целите, които си е заложила в началото, са хиляда лайка за три месеца. Публикува пост, че търси фотограф за проекта, и първият, който се отзовава, се представя така: "Аз мразя педерасти и цигани, ама ще ги снимам, няма проблем." Естествено, отпада веднага. Малко по-късно с фотографката Владислава Атанасова правят снимки в полеви условия - вали дъжд, сесията е с един чадър пред НДК. През цялото време си представят, че посланието ще стигне до няколкостотин души в най-добрия случай и всичко ще е леко и забавно, въпреки естеството на инициативата. Мануела Попова въобще не е била подготвена за това, което се случа няколко дни след като публикува първите снимки.

Лавинообразната популярност, която доби "Не се обиждай, но..." само за две седмици, със сигурност не се дължи на рекламата: "Статистиката показва, че стигаме до половин милиона души на пост." Според нея една от причините за успеха е куражът на участниците да разкрия публично своите проблеми и уязвимост. Другата причина е, че много хора се идентифицират с историите, които виждат. Мануела държи да покаже разнообразието на предразсъдъците и как всеки може да стане тяхна жертва. Вторият й пост е със снимката на Деница Георгиева, която е диагностицирана с инсулинова резистентност и хашимото. Наднорменото й тегло е причина за постоянна критика и реплики като "как така спазваш режим и тренираш и още си дебела". Следва личната история на Светла Михайлова, която пее в заведения и получава всякакви неприлични предложения. Скоро в поредицата лица на кампанията ще се включат и две жени, двойка, които ще разкажат за ежедневните подмятания и проблеми, с които се сблъскват. Ще снимат и млад човек, който се е прибрал от Америка и трябва да отговаря на въпроса луд ли е да се върне в България. На страницата на кампанията ще се запознаем с роми с успешна кариера и жена, която обича да се гримира, но постоянно я наричат травестит заради избора й на цветове.

Автор : Владислава Атанасова Преглед на оригинала

"Всички тези хора са търпели обиди или агресивно поведение и подмятания твърде дълго, някои се крият, затварят се в себе си, не вярват, че ще срещнат разбиране." Самата Мануела също е била в това положение: "Преди да се почувствам валиден човек, се криех, обличах се с поло, да не би някой да види белезите ми, докато накрая не си казах, че няма повече да обръщам внимание на чуждия хейт." Тя минава и през периоди, в които пие антидепресанти и заради лекарствата качва 20 кг.

Мануела не е била подготвена за такъв стихиен успех на идеята си. Засипват я стотици съобщения, само докато разговаряме, телефонът й непрекъснато докладва за нови и нови. "Започвам да усещам тежест, толкова много хора ми пишат да споделят проблемите си, чувствам се като водеща сила срещу дискриминацията в България", признава Мануела Попова. Някои я търсят и за правни съвети как да се защитят от насилие. Неусетно Мануела се превръща в кризисен щаб. От компанията, в която работи, даже й дават почивни дни, за да отговори на всички писма, с идеята, че някои от хора, които й пишат, са в уязвима ситуация, търсят помощ и не е разумно да ги остави без отговор. Фактът, че имат повече доверие в нея, отколкото в институциите, е показателен. "Насочвам ги към "Български фонд за жените", които могат да окажат правна помощ и разполагат със защитени жилища и групи за взаимопомощ, както и към други организации, за които знам, че наистина помагат."

Появяват се и нови хора, които са жертва на дискриминация и биха искали да разкажат историята си - като жена с татуировки, която е майка на осемгодишно момиче и постоянно чува упреци и дори обвинения, че дава лош пример на дъщеря си и тя ще стане наркоманка, само защото майка й има татуировки. С въпроси към Мануела се обръщат и родители, чиито деца имат същия синдром като нейния, и търсят съвети и подкрепа. С Мануела се свързват и съмишленици, които са съпричастни, прегръщат каузата й и предлагат уменията си - да направят безплатен сайт, да снимат, да помогнат с каквото могат.

В същото време под постовете е пълно с обидни коментари, ругатни и класически език на омразата. Мануела е решила да не ги трие, защото, от една страна, те показват, че наистина е излязла от балона, от друга страна, е видно защо проекти като нейния са необходими и какво е състоянието на българското общество. "Хората, които се снимаха досега, както и аз понасяме толкова много омраза в момента, че вече крия местата и датите на следващите снимки, защото ни е страх." Започва се дори сериозен онлайн тормоз, някакъв мъж започва да изпраща голи снимки на жени на Мануела. "Заради подобен тип поведение в България едно интересно артистично момче, което живееше в София и се обличаше различно, понякога ходеше с пола и грим, се наложи да емигрира в Кьолн."

Но предразсъдъците невинаги са толкова лесно проследими. Понякога без дори да си даваме сметка, сме расисти или падаме в капана на стереотипите. Самата Мануела споделя: "Преди години бях написала в блога си, че понеже нямам матка, единственият ми шанс да имам деца е да използвам сурогатна майка от Украйна. Без да се усетя, съм демонстрирала определен предразсъдък към украинките."

Автор : Владислава Атанасова Преглед на оригинала

На въпроса какво ще отговори на хората, които казват, че им е писнало от политическа коректност и цензура, Мануела държи да отбележи, че не харесва крайностите. Но да уважаваме правото на съществуване и достойнството на всички около себе си не е крайност или проява на благоволение, а норма във всяко цивилизовано общество. "Светът се променя, в момента хора без крака и ръце са параолимпийци, всичко се променя, в това число и отношенията, нормите, съответно и езикът се променя", казва Мануела. Според нея подминаването на езика на омразата не е безобидно, защото неговото свойство е постепенно да прераства в доминиращо обществено и политическо говорене, което променя средата и културата на приемане и започва да влияе директно на живота ни.

Мануела осъзнава, че проектът трябва да има развитие, и внимателно обмисля как да продължи. "Не искам след този неочаквано голям успех да го умъртвя неволно, може би ще продължим с дрехи и чанти, които да продаваме, а приходите ще влагаме в добра кауза като създаването на кризисен център, наемането на психолог или създаването на група за взаимопомощ."

Снимките и историите от кампанията "Не ми се обиждай, но..." се публикуват на страницата във facebook.com/nemiseobijdai/