Лица

Евгения Воденичарова - от мазето до голямата среща с публиката

Непознатата художничка е явление, а в нейния почерк няма нищо българско. Ретроспективата в СГХГ продължава до 3 декември

Пламен В. Петров

Автопортрет, ок. 1973 © Евгения Воденичарова

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.

"Този свят има своите нощи, и те не са никак малко" - пише през ХII век френският средновековен мистик св. Бернар от Клерво. Настоящето, което населяваме днес - след почти десетвековна дистанция продължава да потвърждава неистово, че нощите като своеобразна метафора за незнанието ни и изострящия се дефицит на етика и морал действително не са никак малко. А поредното доказателство за това е ретроспективната изложба на художничката Евгения Воденичарова-Гената (1946 - 2013), която е подредена на втория етаж на Софийската градска художествена галерия и след приключването ѝ на 3 декември предстои да бъде показана в родния град на художничката - Казанлък. Не изложба, а респектиращо откровение на изкуствоведа Красимир Илиев, в което той ни повежда, за да ни разкрие изумителното явление "Евгения Воденичарова" - феномен, останал встрани от блясъка на голямата сцена, от боричканиците за светлините на прожекторите, от шумотевицата за значимите имена в българската история на изкуството.

Пред 11 години, само година преди да напусне света на живите, самата художничка пише за себе си: "Родена съм на 4 май 1946 г. в Казанлък. Ученическите ми години минаха между Казанлък и София. 1961 г. постъпих в Художествената гимназия, София, завърших 1965 г. След третото ми кандидатстване бях приета в Художествената академия в класа на Петър Михайлов. След две години се озовах при проф. Ненко Балкански, завърших 1973 г. След като завърших, работих пет години като художник на кино в гр. Лясковец, а след това като преподавател по живопис и рисуване в Художествената гимназия, Казанлък."

И сякаш това изчерпва цялата й биография, пълна с много изкуство. Творчество, чийто почерк, "напълно различен и неочакван", не може да се съпостави с нищо друго, явявало се по нашите географски ширини.

Евгения Тотева се учи да рисува през 60-те и началото на 70-те години - пише кураторът на изложбата, във времето "преди началото на идеологическата агония на каноните на социалистическия реализъм, която започва в края на 70-те и трае до средата на 80-те години. Това е време, в което клишетата все по-смело биват атакувани от отделни художници, но тези проявления на "упадъчното", разчетени като "западно влияние", безапелационно се наказват, демаркационната линия между позволеното и забраненото все още е ясна и категорична.

Темата, която художничката избира за дипломна работа, "Корида", няколко пъти е отхвърлена, защото е очевидно еретична във времето на трудово-борческите сюжети. Единствено застъпничеството на нейния професор Ненко Балкански ѝ позволява да защити нелепата от гледна точка на тогавашните строго съблюдавани критерии за наше и чуждо тема и едва-едва да се дипломира, оценена с познатата тройка.

"Корида" е тема на другостта, на непреживяната, но бленувана среща с истината, с истинската среща между живота и смъртта. Поздрав към тези, които са я преживели, поздрав към безсмъртния Пабло Пикасо (който умира, когато тя рисува дипломните си картини), доброволно полагане главата на дръвника, себеостракиране в името на мечтата за неизцапано от мазната супа на идеологията изкуство.

След дипломирането си Евгения заедно със съпруга си - дизайнера Димитър Воденичаров, живеев Лясковец, прави рекламните плакати на местното кино, грижи се за голямата къща и появилите се едно след друго деца. И рисува. Рисува предимно портрети, пейзажи и натюрморти. След няколко години, започнала да преподава в казанлъшката художествена гимназия, прави най-често портрети на своите колеги. До 2010 г. почти всички нейни творби обитаваха мазето на къщата в Лясковец, "за радост на мишките".

Първото самостоятелно стъпване на художествената сцена Евгения Воденичарова прави едва през 2012 г. Това е първата ѝ индивидуална изложба, която подготвя съвместно с Красимир Илиев в столичната галерия "Сезони". Тогава беше показан фрагмент от художественото ѝ наследство, което публиката категорично оцени като съставено от произведения, които не са на български автор. Това се дължи, на факта, че почеркът на Евгения Воденичарова е "експресивен и едновременно странно деликатен, мощен, но ненатрапващ се, спонтанен, без да е маниерен, говорещ за вътрешна освободеност, нетипична за 70-те години, когато са създадени повечето от нейните работи".

След повече от 10 години борба с обстоятелствата, макар и посмъртно, днес в залите на СГХГ е подредена нейна истинска ретроспективна изложба. Включените в нея творби свидетелстват не просто за таланта на една българска художничка, в която няма нищо българско; не просто за шеметния дух на една жена, отказала да прекрои жаждата си за изкуство според представите на една извратена "правилност".

Това са творби - светлини в мрака на една отминала епоха на нормативна естетика, в която мнозина се оправдават с невъзможността да й се опълчиш. Това са картини, които ни доказват, че този свят има своите нощи, и те никак не са малко. Нощи изпълнени с незнание, много рухнали мечти, с травми, но и надежди, вяра дори, че въпреки развалата на времето, в което живеем, срещата с истински значимите явления ни предстои. За нещастие на мишките.